Решение № 4005 от 14.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4005 гр. Пловдив, 14.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330108380 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, депозирана от А. Т. М. против „СТИК-КРЕДИТ“ АД, с която се предявява иск с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 146 ЗЗП за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 27 от договор за кредит № ***, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и неравноправна на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че на 04.01.2023 г. между страните бил сключен договор за кредит № ***, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 500 лева, с договорна лихва в размер на 31,65 лева, при ГПР в размер на 42,58 % и ГЛП в размер на 36 %, с три погасителни вноски. Посочва се, че съгласно чл. 27 от договора, в случай че ищецът не предоставил допълнително обезпечение дължал неустойка в размер на 0,9 % от стойността на заетата сума за всеки ден без обезпечение. По силата на тази клауза на ищеца била начислена неустойка в размер на 158,24 лева, която била разпределена към всяка погасителна вноска. От правна страна се изтъква, че чрез посочената клауза се достигало до нееквивалентност на насрещните престации, като по този начин се целяла допълнителна печалба извън договорената възнаградителна лихва. Наред с това се твърди, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 и т. 19 ЗЗП, защото била в размер на 30 % от сумата по кредита, поради което била необосновано висока. Според ищеца, клаузата за заплащане на неустойка е нищожна поради 1 накърняване на добрите нрави, доколкото излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „СТИККРЕДИТ“ АД, с който се взима становище за допустимост, но за неоснователност на предявената искова претенция. Навеждат се доводи, че процедурата по сключване на договора за кредит е изпълнена съгласно изискванията на ЗЕДЕУУ, ЗПФУР и ЗПК, като на ищеца е предоставена необходимата информация за вземане на информирано решение за сключване на договора. Изтъква се, че размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, като същата се начислявала само за периода на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Според ответното дружество уговорената неустойка изпълнявала вменените й от чл.

92 ЗЗД функции и не водела до неоснователно разместване на блага. Сочи се, че уговорената неустойка не е прекомерна голяма, като дори и в такъв случай не е нищожна, а съгласно чл. 92, ал. 2 ЗЗД може да бъде намалена. Отделно от това се претендира, че ищецът е бил запознат с условията на договора, като още преди сключването му е имал възможност да прецени дали може да предостави исканото обезпечение. По изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск.

В срока за отговор е постъпила и насрещна искова молба, в която се посочва, че на 04.01.2023 г. между страните по делото бил сключен процесният договор, по силата на който ищецът „СТИК-КРЕДИТ“ АД предоставил на ответника А. Т. М. потребителски кредит в размер на 500 лева, чрез служебно погасяване на задълженията по предходен кредит и изплащане на остатъка от сумата в брой на каса на „Изипей“. Страните постигнали съгласие възнаградителната лихва да е в размер на 36 % на година, ГПР в размер на 42,58 %, а просрочените задължения да се олихвяват с 10 %.

Изтъква се, че на ответника била предоставена необходимата преддоговорна информация и същият изразил недвусмислено съгласие за сключване на договора. Изложени са съображения, че ответникът не е изпълнил нито едно от поетите с договора задължения, поради което дължи на ищеца следните суми: сумата в размер на 500 лева - оставаща главница по Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ***, сумата в размер на 31,65 лева – договорна лихва, както и сумата в размер на 23,33 лева, включваща сумата от 7,96 лева мораторна лихва върху главница от 139,96 лева за периода 04.02.2023 г. – 28.07.2023 г., сумата от 7,92 лева мораторна лихва върху главница от 165,15 лева за периода 04.03.2023 г. – 28.07.2023 г. и сумата от 7,43 лева мораторна лихва върху главница от 194,87 лева за периода 04.04.2023 г. – 28.07.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба в съда до окончателното изплащане на сумата. По изложените съображения се предявява насрещната искова претенция.

Претендират се разноски.

2

В депозирания отговор на насрещния иск се излагат съображение, че насрещната искова молба макар и допустима е неоснователна и недоказана.

Сочи, се че процесния договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в годишния процент на разходите не е посочено какви точно разходи се включват. На следващо място претендираната неустойка сочи за нищожна и представляваща допълнителна печалба за кредитора освен лихвата. Счита, че по този начин е нарушен и чл.

11, ал 1, т. 9 от ЗПК, тъй като не е посочен и лихвения процент. Счита, че неустойката е следвало да бъде включена като процентно изражение в ГПР, което не е сторено и при включването й той би надвишил пет-кратния размер на законната лихва. Прави възражение за прекомерност на претендираните разноски, претендира такива.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Видно от представените по делото писмени доказателства, а е обявено и от съда за ненуждаещо се от доказване, между страните е сключен Договор за потребителски кредит, представен от разстояние № *** /л.42-46/. Съгласно Договора, на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 500 лв. от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 36,00 % и посочен годишен процент на разходите – 42,58 %. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 27, ал.

1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 17, ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва до отговаря на конкретно посочени в Общите условия /чл.20/ изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя /л.35/. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищцовата страна в тази насока и се намират за неоснователни възраженията на ответника в обратния смисъл. Уговорената в чл. 27, ал. 1 от договора за кредит *** неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към 3 евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорът. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Видно от изслушването на вещото лице по назначената ССчЕ в ГПР по договора е включена единствено договорната лихва. При включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесния договор е 628.85 %, което далеч надхвърля законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК и ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 27, ал. 1 от процесния договор за кредит, действително се намира да е нищожна и като нарушаваща изискванията на чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК. Посоченият извод не се променя независимо, че неустойката не е във фиксиран размер, а се начислява на ден и крайният й размер зависи от поведението на длъжника. Това е така, защото кредиторът не е предвидил най-малкото лимит на сумата за неустойката, който да е съобразен със законоустановените ограничения досежно общите разходи по кредита, като вземе предвид и размерът на възнаградителаната лихва. С оглед на гореизложеното съдът намира предявения установителен иск за основателен и като такъв ще се уважи, като се прогласи за нищожна, като противоречаща на добрите нрави, както и на основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, клаузата за неустойка в чл. 27, ал. 1 от договора за кредит № ***.

За пълнота на изложеното следва да се допълни единствено, че въпреки че договорът е сключен за три месеца, приложение намират нормите на ЗПК, тъй като съобразно чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат при договори за кредит със срок за погасяване на задължението до 4 три месеца и при които се дължат незначителни разходи. Съдът счита, че в настоящия случай разходите по договора не са незначителни за потребителя, особено съпоставено с ниския размер на усвоената по договора сума. Предвид изложеното, при обсъждане на твърденията на ищеца за частична недействителност на договора за кредит, съответно приложение намират нормите на ЗПК.

По насрещния иск:

С насрещен иск от „Стик-Кредит“ АД се претендира присъждане на сумата от 500 лв. – непогасен остатък от главница по Договор за потребителски кредит, представен от разстояние № ***, сумата в размер на 500 лева - оставаща главница по Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ***, сумата в размер на 31,65 лева – договорна лихва, както и сумата в размер на 23,33 лева, включваща сумата от 7,96 лева мораторна лихва върху главница от 139,96 лева за периода 04.02.2023 г. – 28.07.2023 г., сумата от 7,92 лева мораторна лихва върху главница от 165,15 лева за периода 04.03.2023 г. – 28.07.2023 г. и сумата от 7,43 лева мораторна лихва върху главница от 194,87 лева за периода 04.04.2023 г. – 28.07.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба в съда до окончателното изплащане на сумата.