Решение № 594 от 05.11.2024, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 594 гр. Враца, 05.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев при участието на секретаря Ц. Сл. Григорова като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело № 20241400500614 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх.

№ 6892/16.09.2024г., подадена от „Тивас спед“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, чрез управителя Т. И. В., против решение № 159 от 18.07.2024г. по гр.д. № 74/2024г. на Районен съд – Бяла Слатина в неговата цялост, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от него против „Амигос 97“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: ***, осъдителен иск с правно основание чл.92 от ЗЗД, вр. чл. 367 от ТЗ за заплащане на сумата 1000,00 лева, представляваща неустойка по чл.14.2. от договор за превоз на товар /Заявка от 22.11.2023г./ за забавено изпълнение на задължение по заявката, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба - 19.01.2024г., до окончателно изплащане на вземането.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение на Районен съд - Бяла Слатина е недопустимо, тъй като в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът се е произнесъл по ненаведено от страните основание (нито с иск, нито под формата на възражение), за да отхвърли предявения иск, а именно - нищожност на клаузата на т.14.2 от заявката, 1 материализираща сключения между страните договор за превоз. Посочва, че съдът е приложил Тълкувателно решение № 1/27.04.2022г. по ТД № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, без да са налице хипотезите, разглеждани в него и без да спази разписаната в него процедура във връзка с доклада по делото, уведомяването на страните и предоставяне на възможност на същите да вземат становище по въпроса за евентуалната нищожност и да ангажират доказателства.

На следващо място жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е постановено в нарушение на съществени процесуални правила: същото противоречи на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022г., постановено по ТД № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, тъй като съдът не се е съобразил с мотивите му относно реда за произнасяне по преюдициален въпрос за нищожност (не е отразил в доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността и не е изпълнил задължението си по чл. 146, т.2 и т.5 ГПК да разпредели доказателствена тежест във връзка с нищожността; не е информирал страните, че ще разгледа въпроса за нищожността и не им е дал възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства); съдът не е дал правна квалификация на претенцията му, като е смесил понятията неустойка и обезщетение за неизпълнение, не е изследвал неизпълнение на кое точно задължение обезпечава уговорената в т.14.2 от заявката неустойка, в резултат на което изводите му са произволни и не почиват на действително уговореното между страните; не е обсъдил доводите му, развити в съдебно заседание и в писмената му защита; в нарушение на чл.146, ал.1, т.5 и ал.2 от ГПК не му е указал в доклада си, при разпределение на доказателствената тежест, че следва да докаже вреди от забава при доставянето и че не е ангажирал доказателства за тези обстоятелства, а в решението си е отхвърлил иска и на основание недоказаност на вреди от забавата. По този начин съдът е нарушил грубо правото му за защита и възможността му да упражнява процесуалните си права.

На трето място, жалбоподателят навежда доводи за материална незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение. Твърди, че не е сезирал съда с иск за обезщетение за вреди от забава при доставянето, нито с иск за неустойка, обезпечаваща такива вреди, при което разпоредбата на чл.23, параграф 5 от Конвенцията CMR е неприложима в процесния случай, противно на приетото от съда. При това положение не следва и не е необходимо да доказва настъпили вреди от забава при доставянето, както неправилно е приел съдът, подвеждайки казуса към неотносима правна норма.

Поддържа, че уговорката в т.14.2 от заявката е за неустойка за неспазване на уговорения от страните ден за разтоварване, за неспазване на фиксиран термин за разтоварване и искът, който е предявил, касае неустойка за обезпечаване изпълнение на задължението да се достави, да се разтовари до точно определен ден, а не за обезпечаване на вреди от забавено изпълнение.

Неправилно съдът е приел също, че било налице противоречие на клаузата на т.14.2 от заявката и на норми от националното ни законодателство с 2 разпоредбата на чл.23, параграф 5 от Конвенцията CMR, тъй като Конвенцията CMR не урежда изобщо неустойки, а само въпросите за обезщетенията от неизпълнение на превозния договор и определянето на техния размер. Посочва, че в доклада си съдът квалифицира иска му като такъв по чл.92 от ЗЗД, във връзка с чл.367 от ТЗ, но в решението си е променил тази квалификация. Изтъква, че дори и да се приеме, че в случая не следва да се прилага националното ни законодателство, а следва да се приложи чл.23, параграф 5 от Конвенцията CMR, то клаузата на т.14.2 от заявката не противоречи на тази разпоредба на Конвенцията, както неправилно е приел съдът, тъй като уговорената между страните неустойка не надхвърля лимита, установен в чл.23, параграф 5 от Конвенцията CMR, не е по-висок от превозната цена. Счита, че ако размера на неустойката е надвишавал цената на превоза, то съдът е следвало да я редуцира до лимита по чл.23, параграф 5 от Конвенцията CMR, както и че клауза, с която е уговорено обезщетение над лимита, не е недействителна, както неправилно е приел първоинстанционният съд, а евентуално би била недействителна над лимита, но не и до него.

Обстоятелството дали е трябвало или не да доказва вреди от забавено изпълнение, също не води до недействителност на клаузата на т.14.2 от заявката и не е налице противоречие с разпоредбата на чл.23, параграф 5 от Конвенцията CMR; доказването или не на вреди от забава е въпрос на основателност на иска, а не на нищожност и недопустимост. В този смисъл жалбоподателят счита, че решението е постановено в нарушение на правилата на формалната логика, като законът е приложен в обратния, противоположния му смисъл. Моли съда да обезсили, като недопустимо, обжалваното решение на Районен съд - Бяла Слатина и върне делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд или да го отмени изцяло, като неправилно, и уважи изцяло предявените искове, както и да осъди ответника да му заплати разноските по делото и за двете инстанции.

В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна „Амигос 97“ ЕООД, ЕИК **********, гр.Бяла Слатина, чрез пълномощник адв. С. П. от САК, е постъпил писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Счита, че решението на първоинстанционния съд е правилно, законосъобразно и мотивирано, а подадената въззивна жалба е неоснователна.

Оспорва твърдението във въззивната жалба за недопустимост на обжалваното решение с доводи, че съдът се е произнесъл по спорното право така, както то е очертано от страните, че се е произнесъл по нищожността на клаузата за неустойка с оглед наведените от страна на ответника оспорвания на иска, че нищожността на клаузата се основава на противоречието й с императивни законови норми, а не се дължи на порок на волята или друго основание, което следва да бъде релевирано по надлежния начин от заинтересованата страна.

Твърди, че дори да се приеме, че не е направил изрично възражение за нищожност на договорената клауза за неустойка, това не е в състояние да санира противоречащата на закона клауза и да задължи съда да се позове на нея.

3

На второ място, поддържа, че в проекта за доклад по делото съдът е възложил в тежест на ищеца да установи валидно уговорена неустойка, наличието за предпоставки за изискуемост на същата и нейния размер, поради което ищецът е бил длъжен да докаже по безспорен начин предпоставките за възникване на отговорността на ответника за заплащане на неустойка, каквото същият не е направил, а е представил неподписана заявка, в която е посочено, че превозвачът дължи 200 лева за всеки ден забава. Посочва, че в нито един момент превозвачът не се е съгласявал с клаузата за неустойка, дори с писмо по ел.поща от 22.12.2023г. в отговор на претенциите на „Тивас спед“ ЕООД е отговорил, че „има ЧМР конвенция“. Счита за неоснователно твърдението във въззивната жалба, че ищецът е бил лишен от възможността да изложи аргументи за липсата на нищожност на клаузата за неустойка и твърди, че жалбоподателят не сочи каквито и да било аргументи за валидността на клаузата. Оспорва и доводите на въззивника, че в постановеното решение съдът е смесил понятията „обезщетение“ и „неустойка“, като твърди, че неустойката е вид обезщетение – такова за вредите от неизпълнението. Счита за неясно твърдението на въззивника, че в случая се претендира обезщетение за неспазване на уговорения от страните ден за разтоварване и твърди, че при констатирано неизпълнение на задълженията на превозвача, отговорността му се урежда от разпоредбите на Глава IV от Конвенцията, като чл. 23, параграф 5, съдържа правилата за обезщетяване претърпените от товародателя вреди от забава при превоза. Счита за неправилно оплакването на въззивника, че първоинстанционният съд не е съобразил размера на неустойката, която била договорена в размер, ненадвишаващ договорената цена за превоза и твърди, че този максимален размер не освобождава правоимащия от задължението да докаже вида и размера на вредите. Оспорва като неоснователно твърдението за допуснато от съда процесуално нарушение, а именно неправилна квалификация на иска и твърди, че съдът е разгледал иск по сключен договор за превоз, за което се дължи неустойка и по този иск се е произнесъл. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба, като неоснователна, и да потвърди постановеното решение на Районен съд - град Бяла Слатина, както и да му присъди извършените в производството разноски, в това число адвокатско възнаграждение.

С въззивната жалба и с отговора страните не сочат доказателства и не правят доказателствени искания.

С оглед установеното нарушение на съществени процесуални правила, допуснато в първоинстанционното производство, с определението по чл.267 от ГПК въззивният съд е дал възможност на страните да изразят становище и посочат относими за делото доказателства, касаещи действителността, респ. евентуалната нищожност на процесната клауза за неустойка в чл.14.2 от Договора за превоз, сключен помежду им. В депозирани в съдебното заседание писмени молби страните са изразили своите становища, съобразно 4 дадената им възможност.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с правен интерес, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК, въззивният съд констатира, че първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в съответствие е основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата молба.

Неоснователно е възражението на въззивника за недопустимост на решението на районния съд, тъй като съдът се е произнесъл по предявения иск и в рамките на заявените фактически твърдения. Посоченото в жалбата основание за недопустимост на решението – констатирането на нищожност на клаузата на т.14.2 от заявката, материализираща сключения между страните договор за превоз, в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес и при неспазване на разписаната в Тълкувателно решение № 1/27.04.2022г. по ТД № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС процедура, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада от районния съд, което с оглед постановките на т. 2. на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, е отстранено във въззивното производство.

За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение, настоящият съдебен състав взе предвид следното: