Решение № 618 от 08.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 618 гр. София, 01.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Цветина Костадинова Въззивно гражданско дело № 20221100509162 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 20023437 от 22.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 18920/2021 г. по описа на СРС, 170-и състав, „А.К.Г.“ ЕООД, ЕИК ****, е осъдено да заплати на „Е.П.Б.“ ООД, ЕИК ****, сумата от 1 038 лева, представляваща дължима продажна цена по договор за търговска продажба на горива, обективиран във фактура № **********/07.01.2021г., на основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 327, ал.1 от ТЗ, ведно със законна лихва за забава върху тази сума от 02.04.2021г. до окончателното заплащане и сумата от

20,18 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 1 038 лева за периода от 23.01.2021г. до 02.04.2021г., на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД, както и сумата от 1 179,16 лева, представляваща направени разноски от „Е.П.Б.“ ООД в обезпечителното и исковото производство, като са отхвърлени като неоснователни предявените от дружеството искове с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 327, ал.1 от ТЗ, съотв. чл. 86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 676,78 лева, представляваща остатък от продажна цена за доставено гориво по фактура № 1

6000006257/11.02.2021г., както и за заплащане на сумата от 4,70 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 09.03.2021г. до 02.04.2021г.

Срещу решението в отхвърлителната му част е постъпила въззивна жалба от „Е.П.Б.“ ООД. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че за съдебните разноски, в това число за обезпечителното производство, не се прилагали правилата за поредност при погасяване на задълженията, уредени в чл. 76, ал.2 от ЗЗД, тъй като от една страна, дължимостта им била поставена в зависимост от основателността на предявените искове, а от друга, вземанията за съдебни разноски ставали ликвидни едва след влизане в сила на съдебния акт. Обосновава се, че няма норма, която да постановява, че разноските се погасяват едва след като бъдат съдебно признати. В допълнение се сочи, че намерението на длъжника да погаси сумите, които са били предмет на обезпечителното производство, е доказателство за основателността на обезпечените искове, съответно за основателността на претенцията за разноски в това производство. Отправя се молба първоинстанционният съдебен акт да бъде отменен в обжалваната част, като вместо него бъде постановен друг, с който да бъдат уважени в цялост предявените искове.

По делото не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото са представени следните издадени от „Е.П.Б.“ ООД фактури за доставено на „А.К.Г.“ ЕООД гориво: фактура № **********/07.01.2021г. за сумата от 1 038 лева, фактура № 6000006143/26.01.2021г. за сумата от 1 795,18 лева и фактура № 6000006257/11.02.2021г. за сумата от 1 455,97 лева.

Приложена е и електронна комуникация, от която се установява изпращането им на дружеството- длъжник.

На 05.03.2021г. „А.К.Г.“ ЕООД е наредило по банкова сметка на „Е.П.Б.“ ООД сума в размер на 3 251,15 лева. От представеното платежно нареждане е видно, че основание за извършения превод са фактура № 6000006143/26.01.2021г. и фактура № 6000006257/11.02.2021г. Това обстоятелство се установява и от приетото по делото заключение на съдебно2 счетоводна експертиза.

В първоинстанционното производство е присъединено гр.д. № 11615/2021г. по описа на СРС, 46 състав, по което е постановено Определение № 20055812/01.03.2021г., с което е допуснато обезпечение на осъдителните искове, предмет на настоящото производство, чрез налагане на запор върху банкови сметки на длъжника „А.К.Г.“ ЕООД в посочените банки, срещу представяне на гаранция в размер на 450 лева. Представени са доказателства за заплащане на посочената гаранция, на държавна такса в размер на 40 лева, както и на възнаграждение за процесуално представителство в рамките на обезпечителното производство в размер на 550 лева. Приложен е и платежен документ за извършено плащане в размер на 125,50 лева на ЧСИ И.М.-К. с посочено основание- такси по изпълнително дело № 165/2021г.

При така установената фактическа обстановка и след като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното от правна страна:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.

259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Във въззивната жалба се навеждат доводи за неговата неправилност поради неприлагане от съда на разпоредбата на чл.76, ал.2 от ЗЗД по отношение на поредността на погасяване на процесните задължения.

Съгласно установената съдебна практика когато длъжникът има няколко главни задължения, всяко от които или някое от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на чл. 76, ал. 1, изр.1 от ЗЗД. Ако предложеното изпълнение погасява изцяло посоченото от длъжника задължение, включително с дължимите лихви към този дълг, изборът 3 обвързва кредитора. В този случай кредиторът не може едностранно да се позове на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД и да прихване изпълнението с лихви, акцесорни към друг дълг, различен от този, по който длъжникът е направил плащането.

В случай че то не е достатъчно за погасяване на цялото посочено от длъжника задължение, то същото се погасява в поредността, уредена в чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, а именно-най-напред разноските, след това лихвите и най-накрая главницата. Посочената разпоредба визира определени по основание и размер, както и изискуеми към момента на прилагането задължения. Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че доколкото няма изрична правна уредба, съдебните разноски, предмет на висящото производство не следва да бъдат изключени от приложното поле на разпоредбата. Това следва от особения характер на този вид разноски, които се присъждат с крайния акт и то при наличието на определени предпоставки, посочени в чл. 78 от ГПК.

Следователно въпросът за отговорността за разноски се разрешава с акта по същество на спора и зависи от крайния изход на делото, определящ дали искът е основателен или не. Следва да бъде уточнено, че съгласно Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на съдебния акт, с който се разглежда спорът по същество и съобразно неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните последици от решението. Посоченото подкрепя извода, че дължимостта на разноските се установява едва с разрешаване на спора по същество, като преди този момент същите не само не са ликвидни и изискуеми, но и въобще не са възникнали като вземане, съответно не могат да бъдат и погасени. Съгласно практиката на ВКС разноски, понесени в обезпечително производство, са тези по обезпечаване на бъдещи искове или в хода на висящо исково производство, докато в останалата част / по налагане на допуснатите обезпечителни мерки/ това са разноски по изпълнителното дело, които следва да се съберат чрез съдебния изпълнител /в този смисъл определение № 845 от 05.12.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 648/2011 г., I т. о., ТК,., определение № 876 от 02.12.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 3490/2014 г., I т. о., ТК и др./. Следователно в процесния случай като разноски по обезпечението могат да бъдат приети заплатените държавна такса и адвокатско възнаграждение, но не и претендираните такси, начислени от частния съдебен изпълнител във връзка с образуване на 4 изпълнително дело. Същите следва да бъдат събрани по реда на чл. 79 от ГПК и чл. 78-79 от ЗЧСИ, който ред се явява специален по отношение на извършените пред съдебния изпълнител разноски.

Предвид изложеното, съдът намира, че изводът на първоинстанционния съд относно извършеното погасяване на процесните вземания e правилeн. С оглед съвпадението на изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

По разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна.

Същата представя списък и договор за правна помощ, съгласно който е заплатила сума в размер на 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за представителство пред настоящата инстанция, като същата следва да ѝ бъде присъдена.

Така мотивиран, СЪДЪТ

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20023437 от 22.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 18920/2021 г. по описа на СРС, 170-и състав, в частта, в която са отхвърлени като неоснователни предявените от Е.П.Б.“ ООД, ЕИК **** срещу „А.К.Г.“ ЕООД, ЕИК **** искове с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 327, ал.1 от ТЗ, съотв. чл. 86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 676,78 лева, представляваща остатък от продажна цена за доставено гориво по фактура № 6000006257/11.02.2021г., както и за заплащане на сумата от 4,70 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 09.03.2021г. до 02.04.2021г.

ОСЪЖДА „Е.П.Б.“ ООД, ЕИК ****, да плати на „А.К.Г.“ ЕООД, ЕИК ****, сума в размер на 400 лева, представляваща разноски за процесуално представителство в настоящата инстанция.

Решението в останалата част е влязло в сила като необжалвано.

Решението не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.

280, ал. 3 от ГПК.

5

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6