Решение № 43 от 07.04.2026, Окръжен съд - Търговище

РЕШЕНИЕ

№ 43 гр. Търговище, 07.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: М.А Н. И.ОВА

Членове:

Б. СТ. П.

СТ. ИВ. И. при участието на секретаря ПОЛИНА Д. Н. като разгледа докладваното от М.А Н. И.ОВА Въззивно гражданско дело № 20263500500030 по описа за 2026 година

Производството е по чл.258 и сл.от ГПК.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба и по частна жалба, депозирани от ответника ЗД „БУЛ ИНС“ АД, чрез адв. А., САК, срещу постановените по гр.д. № 448/2025 г. по описа на РС - Търговище решение № 454/29.09.25 г. и определение № 1510/13.11.25 г. по чл. 248 ГПК.

С обжалваното решение първоинстанционният съд ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК 831830482, ДА ЗАПЛАТИ на И. К. Р., ЕГН **********, гр.

**********, ул. „*********“ № ****, вх.****, ет.****, ап.****, сумата 15 000 лв., предявен като частичен иск /от 26 000 лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие причинени увреждания при ПТП на 11.09.2024 г. в гр. Търговище, на кръстовището на ул. „Г. С.Раковски“ и ул.„Поп Сава Катрафилов“, на осн.чл.432 ал.1 от КЗ, ведно със законната лихва от предявяване на претенцията пред застрахователя (06.11.2024 г.) до окончателното изплащане и 1200 лв. – разноски, на осн.чл.78 ал. 1 ГПК.

1

С решението ЗД „БУЛ ИНС“ АД е ОСЪДЕНО ДА ЗАПЛАТИ на адв. Г.

Х. от АК-*******, като процесуален представител на ищеца, сумата 3 276 лв.

– адв.възнаграждение на осн. чл.78, ал.1 ГПК и чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. чл.38, ал. 1, т. 2 от ЗА и чл. 5, ал.1, т.1 във вр. чл. 2, ал.7 и чл. 7, ал.2, т.4, както и §2, предл.2-ро от ДР от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа.

Депозираната ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА (ВЖ) е срещу осъдителната част на решението, за разликата над сумата от 4 000 лв. до присъдените 15 000 лв., с оплаквания, че в тази част решението е неправилно и необосновано, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, при съществени нарушения на материалния закон и в противоречие с практиката на съдилищата, поради което въззивникът моли неговата отмяна и отхвърляне на иска в обжалваната му част. Изложени са подробни съображения, свеждащи се основно до размера на определеното обезщетение от 20 000 лв., с възражение за прекомерност, съгласно принципа на справедливостта, заложен в чл. 52 от ЗЗД, както и събраната по делото доказателствена съвкупност и доводи, че неправилно съдът е ценил и установените придружаващи и дегенеративни заболявания, които не са в причинно-следствена връзка с катастрофата от 11.09.2024 г.; неправилно е приетото от съда, че и до настоящия момент ищецът не се е възстановил напълно, както и за наличието на емоционални и душевни терзания, на пострадалия, приетите последици от лекото мозъчно сътресение. По изложените доводи въззивникът счита за справедлив размер на обезвредата сумата 5 000 лева, преди редукция с квота на съпричиняване от 20 % (правилно прието от съда), предвид и съдебната практика по сходни казуси, при които обичайните граници на присъдените обезщетения варират между 3 000 и 6 000 лв. при такъв тип леки телесни увреждания, с минимален болничен престой (а тук лечението е само амбулаторно). Претендира разноски за двете инстанции, вкл. адвокатско възнаграждение.

В отговора в срока и по реда на чл. 263 ГПК, ищецът/въззиваем И. Р., чрез адв. Г. Х., счита ВЖ за неоснователна, по изложени подробни съображения, основният акцент на които е относно приетото съпричиняване от РСТ – излага съображения, че няма съпричиняване. Излага съображения в подкрепа извода на РСТ за правилно определен общ размер на обезщетението (20 000 лв.), предвид установените увреждания и последствията от тях, 2 включително и допълнително влошаване състоянието на ищеца с оглед съществуващите дегенеративни заболявания, засягащи артрозни изменения в областта на левия крак: сътресение на мозъка; разкъсно-контузна рана в дясната теменно-тилна област на главата с оток на меките тъкани около раната; контузия на левия поясен отдел на гръбначния стълб; контузия на лявото коляно; доводи за съобразяване на всички доказателства и преценка показанията на свидетелката на ищеца, при спазване на чл. 172 от ГПК, съобразно трайната съдебна практика, че при доказване на неимуществени вреди, именно лица от най-близкото обкръжение на пострадалите са найподходящите и достоверни източници на информация относно характера, интензитета и продължителността на преживените болки и страдания.

Претендира разноски за въззивното производство.

С обжалването определение № 1510/13.11.2025 г., постановено по реда и на осн.чл. 248 ГПК, първоинстанционният съдът е ОТХВЪРЛИЛ като НЕОСНОВАТЕЛНА молбата на ЗД „БУЛ ИНС“ АД за изменение на решение № 454/29.09.2025 г. В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, а именно: 1.За намаляване размера на присъденото адв.възнаграждение на адв. Г. Х., процесуален представител на ищеца, от 3 276 лв. с вкл. ДДС на 500 лв. с вкл. ДДС, и в условие на евентуалност от 3276 лв. на 1900 лв. с вкл.ДДС; 2. За осъждане на ищеца И. К. Р., ЕГН ********** да заплати на ответника ЗД „БУЛ ИНС“ АД разноски за адв. възнаграждение в размерна 1 411.20 лв. с вкл. ДДС.

Частният жалбоподател счита определението за неправилно и незаконосъобразно по изложени съображения за: несъобразяване с практиката на СЕС за противоречие на Наредба 1/2004 на правото на СЕС; с доводи, че доколкото предмет на делото е иск за заплащане на неимуществени вреди, цената на същия не следва да е фактор при определяне размера на възнаграждението за осъществено безплатно процесуално представителство, цитирайки Опр. № 1016/06.03.2024 г. по ч.гр.д. 4123/23 г. на ВКС, ГК, ІV г.о.; възражения, че определеното възнаграждение не съответства на фактическата и правна сложност и на действително извършената от адвоката работа, като, според частният жалбоподател, то следва да се определени на 500 лв., с включен ДДС. В условия на евентуалност, при преценка на съда, че размерите в Наредба 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (НВАР) следва да се възприемат като ориентировъчни, жалбоподателят счита, че 3 адв.възнаграждение следва да се съобрази с размера на уважения иск (15 000 лв.) от пълен размер 26 000 лв. (0.58 %), обуславящо редуциране на определеното от съда адв.възнаграждение от 3 276 лв. до размера 1 900 лв. с вкл. ДДС. На следващо място, жалбоподателят счита, че предвид частичното уважаване на иска, на осн.чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. чл. 2, ал. 7 НВАР, ищецът му дължи разноски за адв.възнаграждение в размер 1 411.20 лв. с вкл.

ДДС, пропорционално на отхвърлената част от исковата претенция (0.42).

В депозирания в срок отговор, ищецът счита ЧЖ за неоснователна, с подробни съображения по приложението на НВАР, в частност чл. 2, ал. 7 от Наредбата и начина на определяне на адв.възнаграждение (правилно определено от РСТ на 3 276 лв., съгл.чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредбата), предвид и установената съдебна практика на ВКС относно адв.възнаграждения след Решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС, цитирайки: Опр.№ 3476/20.12.24 г. по ч.т.д. № 1945/24 г., I т.о.; Опр. № 4888/29.10.24 г. по ч.гр.д.

№ 3551/24 г., I г.о. Макар делото да не е с фактическа и правна сложност, за двете проведени заседания е било осигурено явяването на процесуален представител на ищеца, за разлика от поведението на адвоката на ответното дружество, който не се е явил на нито едно от заседанията, но е претендирал възнаграждение от 3 360 лв., размер, който не само, че е по-висок от присъденото възнаграждение на представителя на ищеца, но и надвишава минималните размери, предвидени в Наредбата. Отделно от това, ищецът счита, че претенцията на ответника за разноски не следва да се уважава, тъй като предявеният иск е уважен в пълния предявен размер от 15 000 лева.

В проведеното открито с.з. пред въззивната инстаниция страните не се явяват, не изпращат представител. Представили са писмени бележки.

По допустимостта на жалбите съдът се е произнесъл с определението по чл. 267 от ГПК и няма причина за промяната в становището му.

При извършената по реда на чл. 269 ГПК проверка, съдът намира, че решението е валидно и допустимо.

Предявената искова претенция, намираща своето правно основание в разпоредбата на чл. 432 от Кодекса за застраховането (КЗ) е обоснована с обстоятелствата, че вследствие на претърпяно на 11.09.24 г. ПТП, причинено от водача на лек автомобил, застрахован при ответника по ЗЗ „ГО“, ищецът е получил описаните физически увреждания и психологичен дискомфорт, 4 определени в паричен еквивалент на сумата 1000 лв. (предявен като частичен от 26 000 лв.), увеличен на 15 000 лв. в хода на производството, на осн.чл. 214 ГПК, след като по предявената извънсъдебна застрахователна претенцията си към застрахователя-ответник от 06.11.2024 г., към датата на ИМ (25.03.25 г.), при изтекъл 3-месечния законов срок, застрахователят не се е произнесъл.

В писмения си отговор, в срока по чл. 131 ГПК , ответникът е оспорил предявените искове. Признава наличието на застрахователно отношение по застраховка „ГО ” с автомобила, участвал в процесното ПТП, но е възразил да е налице причинно-следствена връзка между настъпилото ПТП и причинените на ищеца вреди с възражение, че единствената причина за пътния инцидент е поведението на ищеца, управлявал велосипед необорудван със задължителните спирачки, съгласно чл. 79, т.1ЗДвП; както и с изискуемото устройство съгл.чл. 79, т.2 от ЗДвП; без необходимата защитна екипировка – каска, наколенки и налакътници; с несъобразена с пътните условия скорост, както и движение по забранен участък, не по велосипедната инфраструктура и най-близо до дясната граница на платното за движение, в нарушение на чл. 80, т. 2 от ЗДвП, не се е опитал да намали или при необходимост на спре велосипеда, предвид обстоятелството, че се е ударил в задна лява врата на автомобила, докато няма данни водачът на л.а., застрахован при ответника, да е извършил нарушение, довело до ПТП-то – доводи и за съпричиняване от пострадалия. Възражение за прекомерност на обезщетението.

След преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, в съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на въззивното производство е постановеното решение в осъдителната му част в размер над 4 000 лв. до присъдените 15 000 лв.

Страните не оспорват наличието на валидно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка „гражданска отговорност”, както и настъпването на застрахователно събитие.

Спорните въпроси за разрешаване от въззивната инстанция се свеждат до размера на обезщетението за неимуществени вреди, подлежащо на определяне по правилото на чл. 52 ЗЗД, както и наличието на съпричиняване.

5

Въззивникът/застраховател, поддържа довода за прекомерност на обезщетението, както и за съпричиняване от пострадалия, поддържайки единствено наведеното възражение за „липса на защитна екипировка“, споделяйки извода на РСТ за съпричиняване от 20 %, но при справедлив размер на обезщетението от 5 000 лв. (преди редукцията с квота на съпричиняване 20%) – излагайки подробни доводи относно причинените от ПТП-то телесни повреди (три леки) и техния интензитет и продължителност, съществуващите предишни заболявания на ищеца, минималния болничен престой, амбулаторното лечение, както и неустановяване на търпените емоционални душевни страдания. Ищецът (в отговора на ВЖ) поддържа твърденията си за интензитета и продължителността на неимуществените вреди, предвид непълното му възстановяване, обусловило законосъобразен извод на районния съд за справедливо обезщетение от 20 000 лв., но счита, че неправилно е приложена разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, предвид приетото от съда съпричиняване от 20% от пострадалия, по каквито мотиви е уважен частничния иск от 15 000 лв., излага съображения за липсата на съпричиняване.

В този предметен обхват следва да се произнесе и въззивния съд съобразно правилото на чл. 269, изр.2 ГПК.