Решение № 260504 от 30.09.2024, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 2655/2020
- Вид
- Решение № 260504
- Подписан
- 30.09.2024
- В сила
- 30.09.2024
- Състав
- ЕЛЕНА ТОДОРОВА ИВАНОВА, ЗЛАТКА НИКОЛОВА ЧОЛЕВА, ЕВЕЛИНА ОГНЯНОВА МАРИНОВА
Цитирани разпоредби
- чл.131, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.255 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.3, пр.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.416 · Граждански процесуален кодекс
- чл.417 · Граждански процесуален кодекс
- чл.418 · Граждански процесуален кодекс
- чл.424, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.426 · Граждански процесуален кодекс
- чл.433, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.433, ал.1, т.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.47, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.47, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.111, ал.1, б."в" · Закон за задълженията и договорите
- чл.116, б."в" · Закон за задълженията и договорите
- чл.117, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.18, ал.1 · Закон за частните съдебни изпълнители
РЕШЕНИЕ
№ гр.София, ……………. г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Евелина Маринова при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 2 655 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.273 от ГПК.
С решение № 49 от 02.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 70 961/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 127 състав е признато за установено по предявен от Т.М.К., ЕГН ********** срещу Д.П.К., ЕГН ********** отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК, че ищцата не дължи на ответника сумата от 2 500,00 лева – главница по запис на заповед от 15.12.2008 г., 1 368,40 лева – законна лихва върху главницата за периода от 01.03.2010 г. до 06.11.2018 г. и 200,00 лева – разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 09.03.2010 г. по ч.гр.д.№ 9 709/2010 г. по описа на СРС, 57 състав и е било образувано изп.дело № 20108380402461 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838.
Със същия акт Д.П.К. е осъден да заплати на Т.М.К. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 606,64 лева – разноски по делото.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника Д.П.К., като се поддържа, че същото е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон. В жалба са наведени доводи, че изводите на СРС за недължимост на процесните суми са неправилни и незаконосъобразни; че в хода на образуваното на 12.05.2010 г. изпълнително производство въз основа на изпълнителен лист 09.03.2010 г., издаден на базата на заповед за изпълнение срещу ищцата и Е.Д.Г.при условията на солидарност за сумите: 2 500,00 лева, представляваща главница по запис на заповед от 15.12.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 01.03.2010 г. до окончателното плащане и 200,00 лева – разноски по ч.гр.д.№ 9 709/2010 г. на СРС, са извършвани действия с оглед събиране на вземанията на Д.К.. Сочи се, чуе неправилно първоинстанционният съд е преценил, че изп.дело
№ 20108380402461 е било прекратено по право но 15.06.2012 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, тъй като неправилно е преценил по изпълнителното производство не са искани от взискателя и извършвани изпълнителни действия след тази дата; че в случая през целия период от образуването на изпълнителното делото до момента са извършвани изпълнителни действия и перемпция не е настъпила, като такива действия са и постъпилата по сметката на съдебния изпълнител на 03.04.2018 г. е постъпила сума в размер на 440,80 лева, наложеният запор върху трудовото възнаграждение на ищцата на 18.01.2011 г., извършената справка в НОИ на 27.06.2011 г. Релевирани са оплаквания и че съставът на СРС неправилно е преценил, че давностният срок за описаните вземания е тритодишен и че е изтекъл, предвид това че се касае за вземания безспорно естановени с влязла в сила заповед за изпълнение, при което независимо от характера и вида на вземането новият давностен срок е всякога пет годишен на основание чл.117, ал.2 ЗЗД, както и че от последното прекъсване на 03.04.2018 г. този срок не е изтекъл.
Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което да се отхвърлят изцяло предявените срещу него искове. Претендира се присъждането на разноски по делото.
Ответникът по жалбата – Т.М.К.,*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирала отговор на същата, с който жалбата е оспорена изцяло като неоснователна. Инвокирани са съображения, че правилност и обоснованост на първоинстанционното решение и за постановяването му в съответствие със събраните по делото доказателства; че правилно този съд е приел, че в процесния случай е налице изтекла погасителна давност, като правилно в мотивите си същият се е позовал на т.10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС и че с приемате на това ТР Постановление на Пленума на ВС № 3/1980 г. е загубило сила и давността не се спира по време на изпълнителния процес след посочената дата на 2015 г. Поддържа се и че след налагането на запорите през 2010 г. не са били извършвани други изпълнителни действия от взискателя в продължение на две години и изпълнителното производство следва да се счита прекратено на 15.06.2012 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК; че от този момент е започнала да тече нова погасителна давност, който в случая е тригодишна, доколкото изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение и е изтекла на 15.06.2015 г., както и че предприетите след 15.06.2012 г. действия не прекъсват давността, тъй като се считат за обезсилени по аргумент на т.10 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Моли жалбата да бъде отхвърлена и да се потвърди първоинстанционното решение. Претендира присъждането на разноски по делото.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за устано-вено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от процесуоално легитимирана страна, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въп-роси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението с оглед релевираните в жалбата оплаквания.
С подадената от ищцата Т.М.К. искова молба съдът е сезиран с предявени при условията на обективно съединяване отрицателни установителни искове с правно основание чл.439, ал.1 ГПК за сумите, обективирани в изпълнителен лист от 09.03.2010 г. по ч.гр.д.№ 9 709/2010 г. по описа на СРС, 57 състав: 2 500,00 лева – главница по запис на заповед от 15.12.2008 г., 1 368,40 лева – законна лихва върху главницата за периода от 01.03.2010 г. до 06.11.2018 г. и 200,00 лева – разноски, въз основа на който е образувано изп.дело № 20108380402461 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838.
В исковата молба се поддържа, че на 09.03.2010 г. в полза на ответника Д.П. К.е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 9 709/2010 г. по описа на СРС, 57 състав за сумите: 2 500,00 лева – главница по запис на заповед от 15.12.2008 г., ведно със законната лихва от 01.03.2010 г. до окончателното й плащане и 200,00 лева – разноски, както и че въз основа на същия на 12.05.2010 г. срещу Т.К. е образувано изп.дело № 20108380402461 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838. Посочено е, че до ищцата е изпратена покана за доброволно изпълнение, като е залепено уведомление за получаването й на 26.06.2010 г.; че от образуването на изпълнителното производство до подаване на исковата молба не са извършвани изпълнителни действия и такива не са искани от взискателя в продължение на повече от две години, считано от две седмици след датата, на която й е залепено съобщението за получаване на поканата за доброволно изпълнение, а именно: 10.07.2010 г., който срок е изтекъл през м.юли 2012 г. и изълнителното дело е следвало да бъзе прекратено с постановление на ЧСИ на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Наведени са доводи и че процесните вземания са погасени с изтичане на тригодишен давностен срок по чл.111, ал.1, б.“в“ ЗЗД както за главницата, така и за лихвата, започнал да тече от датата на последното валидно предприето изпълнително действие – 10.07.2010 г.
Претендира присъждането на разноски.
В депозирания писмен отговор по чл.131, ал.1 ГПК Д.П.К. е оспорил предявените срещу него искове в цялост с релевирани доводи за неоснователност на същите и наведените в исковата молба твърдения. Инвокира съображения, че посочената норма на чл.111, ал.1, б.“в“ ЗЗД е неточна, че погасителната давност за вземанията по изпълнителния лист не е изтекла, както и че не е налице перемпция по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, тъй като по изпълнителното дело са извършвани редица действия, вкл. принудително са събирани от ищцата суми. Претендира присъждането на разноски.
Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че като законно средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес с отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК се дава право на последния да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи значение за неговото съществуване, като доказването им е в негова тежест. Съгласно конс-тантната съдебна практика разпоредбата на чл.439 ГПК е аналогична на тази на чл.255 ГПК /отм./, като този иск изключва възможността при оспорване на изпълняемото право длъжникът да противопоставя възражения, основаващи се на факти, преклудирани със силата на пресъдено нещо. Искът е предоставен на длъжника за защита срещу материалната незаконо-съобразност на принудителното изпълнение и за неговото уважаване е необходимо ищецът да докаже наличието на факти, които изключват, унищожават или погасяват спорното материал-но право, каквито примерно са: плащане, прихващане, погасяване на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и пр. Давността е период от време, в който кредиторът бездейства.
Съгласно нормата на чл.116, б.“в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Ако в рамките на законоустановения период кредиторът предприеме действие, тя се прекъсва.
От приетите доказателства, касаещи изп.дело № 20108380402461 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838 на КЧСИ, образувано на 12.05.2010 г., безспорно се доказва в процеса, че изпълнителното основание, по което е издаден процесният изпълнителен лист от 09.03.2010 г., е заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от 09.03.2010 г. по ч.гр.д.№ 9 709/2010 г. на СРС, ГО, 57състав, влязла в сила спрямо ищцата Т. М.К. на 28.07.2010 г. поради неподаване на възражение по чл.414 ГПК срещу нея в срока по чл.414, ал.2 ГПК /в ред. до изм. с ДВ бр.100/2019 г./, след връчването й при условията на чл.47, ал.5 ГПК след залепено на 26.06.2010 г. уведомление по чл.47, ал.1 ГПК. Със същата е разпоредено Т. М.К. и Е.Д.Г.-А.да заплатят солидарно на Д.П. К.сумата 2 500,00 лева – главница по запис на заповед от 15.12.2008 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 01.03.2010 г. до окончател-ното й изплащане, както и сумата от 200,00 лева – разноски по делото.
Констатира се и че по силата на извършеното с молбата по чл.426 ГПК възлагане по чл.18, ал.1 ЗЧСИ съдебният изпълнител на 09.06.2010 г. е изпратил запорни съобщения до 20 банки и клонове на чуждестранни банки, действащи на територията на страната, за налагане на запори върху вземанията на солидарните длъжници Т. М.К. и Е.Д.Г.-А., получени, съответно на 11.06.2010 г., на 14.06.2010 г. и на 15.06.2010 г. /“Регионална Инвестиционна банка – клон България, л.95 от делото на СРС/.
На 09.06.2010 г. е изпратено и запорно съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на Т.К. до работодателя й ЕТ „М.и Ц.– В.Ц.“ /л.58 от делото на СРС/.
Със запорно съобщение от 18.01.2011 г., връчено на 12.02.2011 г., е наложен запор върху трудовото възнаграждение на солидарния длъжник Е.Д.Г.-А., получавано от работодателя й „А.-В.“ ЕООД /л.111 от делото на СРС/.
С молба с вх.№ 61483 от 12.12.2012 г. взискателят Д.П.К. е заявил искане до ЧСИ М.Б. за проучване на имущественото състояние на солидарните длъжници и за предприемане на съответните изпълнителни действия при наличието на трудови възнаграждения и недвижимо имущество с цел удовлетворяване на вземането на взискателя чрез налагане на запори и възбрани.
Със запорно съобщение от 27.06.2013 г., връчено на 03.07.2013 г., е наложен запор върху трудовото възнаграждение на солидарния длъжник Е.Д.Г., получавано от работодателя й ЕТ „Р.Т.**“ /л.127 от делото на СРС/.
Разпечатката съдържа 33 от 66 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/db25c48f-55bc-4c40-87e4-40eddfddfd53