Решение № 4363 от 25.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4363 гр. София, 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Александрова

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова при участието на секретаря Йоана П. Петрова като разгледа докладваното от Таня Кандилова Въззивно гражданско дело № 20261100504411 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх.№ 67439/04.03.2026 г. на И. С. Г. и С. И. Г., с която обжалва решението от 05.02.2026 г. по гр.д. № 7402/2025 г. на СРС, 181 състав.

Във възизвната жалба се поддържа, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и необосновано, постановено в при неправилен анализ на събраните по делото доказателства, респ. неправилни изводи въз основа на събраните по делото доказателства за събитията от 16.11.2024 г. и 02.02.2025 г. Изтъква се , че неправилно съдът е градил изводите си въз основа на показанията на заинтересования от изхода на делото свидетел на молителите и не е съобразил наличния конфликт между родителите на малолетната страна, провокиран от поведението на майката, възпрепятстваща възможността на бащата да осъществи какъвто и да е контакт с детето си. Не на последно място се поддържа, че решението не е 1 мотивиран и от него не става ясно въз основа на кои доказателства съдът е приел за осъществени твърдените актове на домашно насилие от 16.11.2024 г. и 02.02.2025 г. Пространно са пресъздадени и фактически твърдения на възизвниците за случилото се на процесните дати, както и за отношенията между пълнолетните страни след раждането на детето Д..

Отправено е искане за отмяна на атакуваното първоинстанционно решение и постановяване на друго, с което да бъде отхвърлена молбата за защита от домашно насилие вх.№ 43567/07.02.2025 г., с произтичащите от това последици. Претендират разноски.

Въззиваемите страни В. А. К. и Д. И. Г. – малолетен, действащ чрез неговата майка и законен представител В. А. К. оспорват въззивната жалба и излагат подробни съображения досежно нейната неоснователност.

Претендират разноски.

Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от ответниците в първоинстанционното производство, имащи правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл.

258 ГПК, във вр. с чл. 17 ЗЗДН, валиден като цяло и допустим в обжалваната част съдебен акт.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба на В. А. К. срещу И. С. Г. и С. И. Г., с която търси за защита от домашно насилие за себе си си и за малолетното си дете Д. И. Г., заради извършени актове на домашно насилие срещу нея в присъствието на малолетното дете, подробно описани в сезиращата съда молба от 07.02.2025 г. и уточнителната молба към нея от 18.02.2025 г.

Ответниците са оспорили твърденията за извършени от тях деяния, покриващи признаците на домашно насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН, респ. по чл.2, ал.2 ЗЗДН.

С решение № 2126/05.02.2026 г. по гр.д. № 7402/2025 г., Софийски районен съд, 181 състав, е издал заповед за защита в полза на В. А. К. и детето Д. И. Г. срещу И. С. Г. и С. И. Г., като е задължил последните да се въздържат от извършване на домашно насилие по отношение на В. А. и детето Д. И. Г., предупредил е ответниците за последиците при неизпълнение на заповедта за защита и е осъдил последните да заплатят по сметка на СРС държавна такса в размер на по 12,78 евро, а на В. А. К. – да заплатят 2 разноски за производството за адвокатско възнаграждение в размер на по 310 евро.

Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, прие за установено следното:

Молбата за защита от домашно насилие е подадена в срока по чл.10, ал.1 ЗЗДН, поради което е налице валидно сезиране на СРС от процесуално легитимирана страна. Ответниците попадат в кръга на лицата по чл.3 ЗЗДН, срещу които молителят може да търси защита по реда на ЗЗДН, както за себе си, така и за малолетното си дете. Не е налице спор, че В. А. К. и И. С. Г. се родители на малолетния Д. И. Г., а С. И. Г. е дядо на детето по бащина линия.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, поради което настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства (чл. 272 от ГПК, вр. с §1 от ДР на ЗЗДН).

Противно на твърденията в жалбата, по делото е установено описаното в сезиращата молба неправомерно поведение на И. С. Г. спрямо В. А. К. на датата 16.11.2025 г., покриващо признаците на домашно физическо и психическо насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН, както и се установява, че на събитията от 16.11.2024 г. е присъствал и малолетния Д. И. Г., конституиран като молител по делото по реда на чл. 9, ал.2 ЗЗДН. Установява се и твърдяното в молбата за защита неправомерното поведение на С. И. Г. спрямо В. А. К. на датата 02.02.2025 г., покриващо признаците на домашно психическо насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН, както и присъствието на малолетния Д. И. Г. на събитията от тази дата. Извършването на процесните актове на домашно насилие спрямо В. А. К. в присъствието на малолетния Д.

И. Г. представлява домашно психическо насилие спрямо детето, съгласно разпоредбата на чл.2, ал.2 ЗЗДН.

3

За доказване на твърденията си, пострадалата В. А. К. по реда на чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е декларирала извършените спрямо нея в присъствието на малолетния Д. И. Г. действия на всеки един от въззивниците, като ги е описала по време, място и начин на извършване, посочила е автора на всяко едно от деянията и в каква връзка се намира с пострадалата. Присъствието на малолетния Д. на събитията от 16.11.2024 г. и от 02.02.2025 г. е обстоятелство неоспорено от въззивниците –ответници в първоинстанционното производство, а и установено от показанията на св.Н. К.. Декларацията на пълнолетната молителка –въззиваема страна в настоящото производство е допустимо доказателствено средство (арг. от чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 8, т. 1, предл. 1 от ЗЗДН) и представлява годно доказателствено средство за правнорелевантните факти, доколкото последната кореспондира и изцяло се подкрепя от останалите събрани по делото доказателства, между които показания на свидетел –очевидец и такива по чл.13, ал.1, т.1 ЗЗДН. В производството не са събрани никакви доказателства, които да са противоречащи на декларацията, да са по-убедителни или пък да подлагат под съмнения отразеното в нея, поради което и нейната материална доказателствена сила не е оборена, още повече, че на част от събитията от 16.11.2024 г., а именно на случилото се в тоалетната на детски център „Джуниър“, гр.Несебър, не е имало очевидци, а в хипотезата на липса на свидетели очевидци, само въз основа на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН, в която са описани действията на И. Г., изразяващи се в затискане на крака пълнолетната молителка, в областта на глезена с вратата на тоалетната, причинявайки й болка, последвано от репликата „Не ме предизвиквай, ако не искаш да те боли“ (сама по себе си изключваща тезата за непредпазливо деяние), в присъствието на малолетното детето, от което последното се разплакало, съдът следва да издаде заповед за защита (арг. от чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН). Наред с това следва да се отбележи, че от показанията на св.Н. К., ценени с резервите по чл.172 ГПК, се установяват твърденията в молбата за събитията непосредствено следващи напускането на детския център от страните, включително и твърденията за проявена на улицата пред детския център от страна на И. Кънчев физическа агресия към св.К., баба на малолетната страна по майчина линия, в присъствието на малолетния. От показанията на св.К. се установяват и твърденията в молбата за отправени на 02.02.2025 г. от въззивника С. Г. към въззиваемата В. К. и св.Н. К. обидни от 4 рода на „наркоманки“ и „алкохолички“, съпроводени със закана, че от тук нататък става краен, станали доС.ие на малолетния Д., както и тяхното негативно отражение върху детската психика. Показанията на св.К. досежно последиците при детето от установеното домашно насилие кореспондират и с констатациите на социалните работници, отразени в изготвения за нуждите на първоинстанционното производство социален доклад, за идентифицирани рискове за малолетния Д. и насочване на детето и майката към социални услуги в общността –„Терапия и рехабилитация“ и „Информирано консултиране“ към ЦОП-гр.Несебър с цел оказване на психологическа подкрепа и преодоляване на причинените травми върху детската психика.

Показанията на св.К., в частта, в която пресъздават непосредствено възприети от нея факти са логични, последователни и изцяло кореспондиращи с доказателствената съвкупност, поради което и правилно районният съд им е дал вяра. Въззивният съд, анализирайки събраните в първата инстанция доказателства, в частност свидетелските показания на Н. К., намира, че последните не водят до изводи, различни от вече формулираните от първостепенния съд. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави още, че близката родствена връзка на свидетеля с въззиваемите – молители в първата инстанция, респ. евентуалната заинтересованост на този свидетел от изхода на спора не са основание за дискредитиране на показанията единствено на това основание, а само за съвкупна и критична преценка на изнесеното от него. Не съществува забрана въз основа на показания на свидетели, при които се установява заинтересованост, да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната (Решение № 60173 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1431/2021 г., I г. о., ГК), а в случая, както бе посочено по делото не са събрани никакви доказателства, които да подлагат по под съмнение изнесеното от св.К. при разпита й от районния съд. Липсват предпоставки, въз основа на които въззивният съд да приеме, че не са спазени от СРС изискванията на чл.172 ГПК и това е обусловило погрешни изводи относно фактите по делото.

Съобразно с така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Първоинстанционното решение е правилно. Неоснователни са наведените доводи в жалбата, че изводите на първоинстанционния съд за 5 наличие на домашно насилие, упражнено от ответниците, не се подкрепят от събраните по делото доказателства. При постановяване на обжалваното решение са съобразени всички относими по спора доказателства.

Въззивниците не е ангажирали доказателства, които да опровергаят твърдяното в молбата на молителите.

Наложената от първоинстанционния съд мярка за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН на всеки един от въззивниците (да се въздържа от извършване на домашно насилие) е съответна на характера, интензитета и тежестта на извършеното домашно насили в условията на крайно недиалогични отношения между пълнолетните страни и актуален родителски конфликт между родителите на малолетния Д., и може да постигне преследваните от ЗЗДН цели, тъй като неизпълнението на мярката ще доведе до прилагането на предвидените в чл.21, ал.3 от ЗЗДН.

Предвид горното, обжалваното решение № 2126/05.02.2026 г. по гр.д.

№ 7402/2025 г. по описа на СРС, 181 състав, следва да бъде оставено в сила.

Предвид неоснователността на жалбата въззивният съд следва да постанови всеки един от ответниците да заплати по сметка на СГС държавна такса за жалбата си в размер на по 12.78 (2 х 6.39) евро.

С оглед изхода на делото, въззивниците нямат право на разноски, включително и за първата инстанция.

При този изход на делото, при зачитане на своевременно релевираното възражение по чл.78, ал.5 ГПК на въззиваемата В. А. К. се следват разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 евро от доказаните действително сторените такива в размер на 1200 евро, който размер е съобразно с фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия в настоящата инстанция, разглеждането на делото в едно съдебно заседание и нормата на чл.78, ал.5, изр. последно ГПК в приложимата редакция на ДВ, бр.17 от 2026 г. , и който размер въззиваемите следва да й заплатят разделно – всеки от тях по 300 евро.