Решение № 388 от 16.07.2026, Районен съд - Разлог

РЕШЕНИЕ

№ 388 гр. Разлог, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ, І ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Велина Ив. Полежанова при участието на секретаря С. Д. В., разгледа докладваното от Велина Полежанова, Гр. дело № 20231240101102 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по ИМ с правно основание чл.108 от ЗС, и чл.537, ал.2 от ГПК, от С.Д.Б., ЕГН*, и А.Д.Б., ЕГН*, ч/з майка си и законен представител И.Х.И.Б., ЕГН*, ч/з адв. Р.К., съд. адрес: *, против В.Р.М., ЕГН*, от *.

Ищците молят съда да постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на ответника, че са собственици по наследство и давностно владение на ДВОРНО МЯСТО в *, представляващо парцел Х, планоснимачен №66, в кв.9 по плана на селото, целият с площ от 480 кв.м., при съседи: М.Б., Ф.Х. и от 2 страни улици, заедно с двуетажната жил. сграда и гараж, построени в/у това дворно място, както и да бъде осъдена В.Р.М. да им предаде владението в/у описаните имоти.

Молят на основание чл.537, ал.2 от ГПК, съдът да отмени НА №20, том V, рег. №7644, дело №774/2023 год. на нот. К.М., с район на действие Рг.РС.

С ИМ се претендират и сторените по делото разноски.

В едномесечния срок по чл.131, ал.1 от ГПК, от страна на ответницата В.М. е представен писмен отговор, с който оспорва изцяло исковете. Поддържа, че ищците не са придобили право на собственост, тъй като дарителката Ф.Т. не е притежавала изключително право в/у имота, а освен това самата ответница го е придобила по наследство и по давностно владение, удостоверено с нот. акт по обстоятелствена проверка.

С прот. определение съдът е конституирал като трето лице помагач на страната на ответницата Д.К.Б., ЕГН*.

От събраните по делото писмени док-ства, както и от становището на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

Процесният недвижим имот представлява УПИ, заедно с построената в него жил. сграда, в *.

Безспорно м/у страните е, че повече от 40 г. този имот е използван като сем. жилище на Ф.М.Т., б. ж. на *, и членовете на нейното семейство.

Не се спори също така, че след прекратяване на брака м/у Ф.Т. и Д.К.Б., именно Ф. остава да живее в процесния имот заедно с децата си – Д.Д.Б. и В.Р.М..

От събраните док-ства се установява, че на 13.10.2000 г., Ф.Т. се е снабдила с констативен нот. акт по обстоятелствена проверка №155, том I, рег. №3787, дело №523/2020 год. на нот.

1

К.М., с район на действие Рг.РС, с който е призната за собственик на процесния недвижим имот.

По силата на договор за дарение, обективиран в нот. акт №178, том II, рег. №3883, дело №539/2000 г. на нот. К.М., с район на действие Рг.РС на 23.10.2020 г., Ф.Т. дарила процесния имот на сина си Д.Д.Б..

Нито към този момент, нито п/з следващите повече от 20 г. това придобивно основание е било оспорено по съд. ред.

Не се установява Д.К.Б. да е предявявал иск за собственост, иск за прогласяване недействителността на нот. акт или искане за неговата отмяна.

Не се установява и да е предприемал каквито и да било действия, с които да е оспорил правата на Ф.Т. или впоследствие на Д.Д.Б..

След сключването на договора за дарение, Ф.Т. продължила да живее в процесния имот до смъртта си.

От събраните свидетелски показания съдът приема за установено, че това продължаващо обитаване не е било осъществявано в качеството на собственик, противопоставящ се на правата на приобретателя, а като майка, която продължава да живее в сем. жилище със знанието и съгласието на своя син.

При формиране на вътрешното си убеждение съдът извърши самостоятелна преценка на всяко писмено док-ство, като съобрази както неговата формална доказателствена сила, така и мястото му в общата доказателствена система по делото.

Настоящият спор е вещноправен относно принадлежността на правото на собственост, поради което съдът следва да извърши последователна проверка на всяко придобивно основание, противопоставено от страните.

Основният титул, от който ищците извеждат правата си, е нот. акт по обстоятелствена проверка, с който Ф.Т. е призната за собственик на процесния недвижим имот.

Съдът намира за необходимо още в началото да отбележи, че страните влагат различно правно значение на този нот. акт.

Според ищците той удостоверява принадлежността на правото на собственост към 13.10.2000 г., въз основа на което впоследствие е извършено дарението.

Според ответницата нот. акт удостоверява несъществуващо право, тъй като Ф.Т. никога не е придобила имота по давност, а и не е била единствен собственик.

Настоящият съд. състав намира, че спорът не може да бъде разрешен ч/з механично позоваване единствено на съществуването на нот. акт.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в Тълк. решение №11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. №11/2012 г. на ОСГК на ВКС, констативният нот. акт не създава право на собственост и не се ползва с материална доказателствена сила относно принадлежността на това право. В съд. процес съдът не е обвързан от извода на нотариуса, а е длъжен самостоятелно да провери дали са били налице предпоставките за придобиване на собствеността.

Настоящият съд не приема нот. акт като достатъчно док-ство за собствеността на Ф.Т..

Същевременно обаче не може да сподели и обратната теза на ответницата, че нот. акт следва да бъде изцяло игнориран. Той представлява официален удостоверителен документ, издаден след проведена нотариална процедура, въз основа на събрани док-ства и свидетелски показания. Макар и да не легитимира окончателно титуляра като собственик, този акт е част от доказателствената съвкупност и следва да бъде ценен заедно с всички останали док-ства по делото. В продължение на повече от 20 г. този нот. акт не е бил предмет на съд. оспорване. Не се установява Д.К.Б. да е предявил иск за собственост, иск за установяване недействителността на нот. акт или друг иск, насочен с/у признатите права на Ф.Т.. Това обстоятелство само по себе си не легитимира Ф.Т. като собственик, но представлява индиция относно фактическите отношения м/у страните и начина, по който самите те са възприемали принадлежността на правото на собственост п/з следващите повече от 2 десетилетия.

2

Безспорно по делото бе установено, че непосредствено след снабдяването си с нот. акт Ф.Т. е сключила договор за дарение, с който е прехвърлила процесния имот на своя син Д.Д.Б..

Ответницата не оспорва автентичността на договора, а поддържа единствено, че дарителката не е притежавала вещното право, което е прехвърлила.

Съдът намира, че това възражение следва да бъде разгледано не п/з призмата на действителността на договора, а п/з въпроса дали е доказано, че Ф.Т. не е била собственик.

Самият договор за дарение е сключен при спазване на законовата форма, а именто с нот. акт.

По делото не се установяват пороци във волеизявленията, липса на представителна власт, липса на форма или друга причина за неговата недействителност. Следователно спорът не е относно действителността на договора, а относно обема на правата, които дарителката е могла да прехвърли.

Ответницата М. отдава особено значение на ИЛ, издаден след развода м/у Ф.Т. и Д.К.Б..

Според нея този документ доказва, че имотът е представлявал сем. жилище и че е принадлежал и на двамата съпрузи.

Съдът не споделя това становище, тъй като ИЛ удостоверява единствено задължението за предаване на ползването на сем. жилище след прекратяването на брака. Този документ няма вещноправен хар-р и той не установява кой е придобил имота, на какво придобивно основание е придобит, дали е бил лична собственост, дали е бил съпружеска имуществена общност и какъв е бил размерът на евентуалните ид. ч..

Ето защо съдът приема, че ИЛ урежда единствено отношенията по ползването на жилището м/у бившите съпрузи и не може да служи като док-ство за принадлежността на вещното право.

По делото са представени множество разписки за платени местни данъци, такси, електроенергия и други консумативни разноски, като част от тях са издадени на името на ответницата. Действително тези документи установяват извършването на плащания, но не установяват принадлежността на правото на собственост. Съгласно практиката на ВКС плащането на местни данъци, такси или консумативни разноски представлява единствено косвена индиция относно отношението на лицето към имота, но не е достатъчно док-ство нито за собственост, нито за придобивно владение. Поради това съдът цени тези документи единствено като док-ства за извършени фактически действия по поддръжката на имота, но не и като док-ства за придобито вещно право.

Ответницата поддържа, че продължителното пребиваване на Д.Д.Б. в И. изключва възможността той да е упражнявал владение в/у процесния имот. Действително по делото е представена справка от ГД„ГП“, но настоящия съд намира, че тази справка има ограничена доказателствена ст-ст. От една страна, АО изрично посочва ограниченията на ИС за съответните периоди. От друга страна, дори да се приеме че Д.Д.Б. е пребивавал продължително извън пределите на страната, това не води автоматично до изгубване на владението. Съгласно чл.68 от ЗС, владението може да бъде упражнявано лично или ч/з другиго. Следователно продължителното пребиваване в чужбина не представлява самостоятелно док-ство за липса на владение. Напротив, следва да се прецени дали п/з този период фактическата власт е била упражнявана ч/з друго лице.

Именно този въпрос се изяснява от свидетелските показания на свидетелите А.Б., Е.Б., Х.Б., водени от ищцовата страна, на свидетелите Ф.Б.Х., М.Х.Б., Х.Д.М. – водени от ответната страна, от обясненията дадени от третото лице-помагач Д.К.Б..

Свидетелката А.Б. сочи, че живее в *, от 1985 г., познава Ф.Т., Д.Б. – баща и син, В.М. и нците на Д.-младши. Тя заявява, че още към 1985 г. Ф. и Д.-старши били разведени, като Д.старши не посещавал къщата и Ф. не му позволявала да влиза в нея. Свидетелката посочва, че Ф. живеела в процесната къща, грижела се за имота, а Д.-младши помагал финансово.

Съществено е показанието , че Ф. многократно заявявала намерение да прехвърли имота на сина си и че около 2000 г. направила дарение в негова полза.

Същата свидетелка дава подробни сведения и за последващото поведение на Д.Д.Б. – че след 3 дарението той изпращал пари, извършвал ремонти, доставял вещи за къщата, финансирал изграждане на баня, поддръжка, дърва и други нужди. Тя сочи и че след смъртта на Ф. ответницата започнала да държи ключовете и отказала достъп на н-ците на Д.-младши до имота. Тези показания са логични, последователни и кореспондират с тезата на ищците за упражняване на собственическо отношение от страна на Д.Д.Б..

Свидетелите Е.Б. и Х.Б. също сочат, че след дарението Д.-младши се е грижел за имота, изпращал средства, участвал в ремонти и се възприемал в селото като собственик. Според тях В.М. е посещавала имота, но не е упражнявала самостоятелна, явна и противопоставена на Д. власт като собственик. В показанията се съдържат данни, че след наводнение п/з 2005 г. Д. и съпругата му са участвали във възстановяването на имота, направени са пътека, баня, външна тоалетна и други подобрения.

Съдът кредитира тези показания в частта им относно фактическата власт и поддръжката на имота, тъй като свидетелите са съседи или лица с непосредствени впечатления от имота и от отношенията м/у страните. Показанията им не са изолирани, а взаимно се допълват.

Свидетелите Ф.Б.Х., М.Х.Б., Х.Д.М. установяват преди всичко, че ответницата живее в селото, че се е грижила за майка си, че е плащала данъци, че е поддържала двора и че е извършвала ремонти.

Съдът кредитира тези показания и приема, че те доказват извършването на фактически действия по поддръжката. Не доказват обаче най-важния елемент на владението — animus domini (намерение вещта да се държи като своя). От показанията им не се установява ответницата да е заявила пред Д., че счита имота за свой, да му е отказала достъп, да му е изпратила нотариална покана, да е предприела действия с/у него, да е извършила действия по разпореждане, да е демонстрирала открито намерение да свои имота. Именно поради това съдът приема, че показанията на свидетелите на ответницата не установяват трансформиране на държането във владение.