Решение № 1258 от 22.11.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1258 гр. Варна, 21.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова при участието на секретаря Мая М. П. като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело № 20243100501046 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Холидей и Райзен“ ЕООД против Решение № 1000/25.03.2024 г., постановено по гр.д. № 7538/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е отхвърлен иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, да бъде осъден ответникът „Веолия Енерджи Варна” ЕАД да заплати на ищеца сумата от 8409 лв., представляваща остатък от дължима сума по Договор № 70/02.12.2014 г. за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради в режим на етажна собственост и сгради с повече от един потребител на лицензионната територия на „Веолия Енерджи Варна” ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 02.06.2023 г., до окончателното изплащане на задължението.

Във въззивната жалба се излага, че първоинстанционното решение е неправилно, постановено при неправилна преценка на събраните по делото доказателства. ССЕ правилно констатирала, че считано от октомври 2022 г. „Веолия Енерджи Варна“ ЕАД е превеждало частични плащания по фактури в размер най-малко на 75% от фактурираното. От друга страна, въззивникът намира ССЕ за неточна и непълна, тъй като нямала отговор по някои въпроси. Частичните преводи сами по себе си доказвали съгласието на ответника със съдържанието и стойността на фактурираното. Не се дължало предоставяне на ответника на оперативно счетоводна информация, доколкото същата била публично достъпна. Решението на ВРС въззивникът намира за непълно, тъй като не бил обсъден фактът, че общото задължение на „Веолия Енерджи Варна“ ЕАД в размер на 8409 лева представлява сбор от частично неплатени фактури и две изцяло неплатени за месеците юли и август 2023г.

Поради изложеното въззивникът моли за отмяна на решението и постановяване на друго, с което да бъде уважен предявеният иск и да бъдат присъдени разноските по делото.

1

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна „Веолия Енерджи Варна“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Излага, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска по чл. 79 от ЗЗД, с аргументите, че ищецът не е представил доказателства за двустранно договорени към 01.10.2022 г. увеличени цени на извършваните от ищеца услуги за процесния период. В отношенията между страните, освен правилата, уредени в договора, били валидни и разпоредбите на Закона за енергетиката и Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020г. за топлоснабдяването. За определяне на цените за услугата дялово разпределение била приложима разпоредбата на чл. 139в, ал. 3, т.

4 ЗЕ, възпроизведена в чл. 5, ал. 1 от Договора, в която било посочено, че договарянето на цената за следващата година става на база доказани направени разходи от дружеството за дялово разпределение /въззивника/ за дейността дялово разпределение към 30 септември всяка година. За процесния период от страна на въззивника било заявено увеличение на цените за услугата на база представени справки на разходите, но без приложена финансова обосновка и изискуемите документи. Поради това не било подписано допълнително споразумение към договора и за „Веолия Енерджи Варна“ ЕАД не възникнали задължения за заплащане на различни от договорените суми. Издаването на фактури не пораждало задължение за ответника. Всички издадени фактури за отчетния период не били осчетоводени и включени в дневника за покупки по ЗДДС от страна на „Веолия Енерджи Варна“ ЕАД. Плащанията били извършвани по приемо-предавателните протоколи за месечен обмен на данни, а фактурите били върнати на издателя. Не се оспорва обстоятелството, че въззиваемата страна не е извършила плащания за м.07 и 08.2023 г. към ищеца, но била платила за м. 05 и 06.2023г. Моли за отхвърляне на въззивната жалба и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

След дадени указания от въззивния съд за отстраняване на нередовности в исковата молба, относно начина на формиране на исковата претенция по размер и по периоди, ищецът – настоящ въззивник, е уточнил какви суми за какви периоди претендира, в резултат на което съдът е приел, че предявените искове са за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5036,87 лева за извършена услуга дялово разпределение на топлинна енергия за периода м. октомври 2022 г. - м. април 2023 г. съгласно формулирания с исковата молба петитум, и сумата от 3372,13 лева за периода м. юли 2023 г. - м. август 2023 г. вкл., съгласно допуснатото от ВРС в първото по делото заседание изменение на иска, или общо сумата от 8409,00 лева.

В открито съдебно заседание въззивникът моли за отмяна на първоинстанционното решение по изложените във въззивната жалба съображения и за присъждане на разноски.

Счита, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по увеличения иск за заплащане на сумите за м. август и септември 2023 г. Акцентира върху текста на т. 5, ал. 1 от договора, в който няма изискване за представяне на други доказателства, освен посочените в самия договор и допусната грешка от вещото лице в тази насока.

Въззиваемата страна моли за потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на разноски. Въззивната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирана страна при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по предявени от „Холидей и Райзен” ЕООД против „Веолия Енерджи Варна” ЕАД обективно съединени искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца от 5036,87 лева за извършена услуга дялово разпределение на топлинна енергия за периода м. октомври 2022 г. - м. април 2023 г. съгласно формулирания с исковата молба петитум, и сумата от 3372,13 лева за периода от м. юли 2023 г. до м. август 2023г. вкл., съгласно допуснатото от ВРС в първото по делото заседание изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК, или общо сумата от 8409,00 лева, 2 представляваща сбор от неиздължени остатъци по издадени месечни фактури за процесните периоди на основание Договор № 70/02.12.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 02.06.2023 г., до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 79, ал.1 и чл. 86 ЗЗД.

Твърди се в исковата молба, че между страните бил сключен Договор № 70 от 02.12.2014 г. за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради в режим на етажна собственост и сгради с повече от един потребител на лицензионната територия на „Веолия Енерджи Варна” ЕАД, по който ответното дружество се явявало възложител, а ищецът – изпълнител. Съгласно чл.5 и чл.6 от договора, цените за предоставяната услуга се договаряли на годишна база след доказване на сторените от изпълнителя разходи. Предвид условията в страната и инфлацията, ищецът поискал цените на предоставяната от него услуга да бъдат актуализирани, за което уведомил ответника с писмо с изх.№ 170/26.08.2022 г. В последвалата между страните кореспонденция, ответникът многократно изисквал различни доказателства за разходите на ищеца, въпреки че същите вече били предоставени.

От м. октомври 2022 г. ищецът започнал да издава фактури за предоставяните услуги по актуализираните от него цени, докато ответникът, независимо че не оспорвал приложените протоколи за извършената работа, продължил да заплаща по старите цени, т.е. за целия отоплителен период от м. октомври 2022 г. до м. април 2023 г. заплащаните от възложителя суми били по-малки от фактурираните.

В подаден в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба ответникът оспорва иска. Не било налице неизпълнение на задълженията на ответника по процесния договор, доколкото страните не били постигнали съгласие за заплащане на суми, различни от вече уговорените такива. Издаването на фактури от ищеца за различни от уговорените суми не пораждало задължение за ответника да заплати същите. Договорът не предвиждал възможност едностранно да бъде променяна цената на предоставяната услуга. Съгласно приложимата нормативна уредба изпълнителят следвало да докаже разходите за извършаната услуга. Ищецът не бил предоставил исканата от ответника подробна информация за нуждата от увеличение на цените, както и доказателства за разходите.

Издаваните от ищеца фактури от м. ноември 2022 г. до м. май 2023 г. не били осчетоводявани от ответника, по тях не били извършвани плащания и били върнати поради несъгласие с размера на дължимите суми. Ответникът извършвал плащания съгласно договорените цени и приемо-предавателните протоколи за месечен обмен, отразяващи данните за обслужваните партиди, топлоразпределители и водомери за топла вода, но не и стойности.

ВРС е отхвърлил исковете като е приел, че „за процесния период м. Октомври 2022г. м. Април 2023г.“ между страните не било налице договаряне на по-високи цени от предвидените в договор № 70/02.12.2014г. и че ответното дружество е изпълнило точно задълженията си за заплащане на извършени от ищеца услуги, съобразно валидния между тях договор.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.

По отношение на иска за сумата от 3372,13 лева за периода м. юли 2023 г. - м. август 2023 г. вкл. въззивният съд намира, че изменението на иска по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК, извършено в първото по делото открито заседание, е недопустимо. Ищецът претендира неплатена разлика в цената на услуги, които се предоставят и фактурират ежемесечно, т.е. в случая се касае за периодични вземания. Предявявайки искане за присъждане на дължими суми за юли и август 2023 г. ищецът изменя петитума на исковата молба – иска се нещо в повече от първоначалното, но същевременно е налице и изменение на основанието, което в 3 този случай не е единствено правопораждащият юридически факт за вземането, т.е. договорът от 2014 г. При периодичните вземания срокът е индивидуализиращ белег на спорното право, защото без срок не могат да бъдат определени границите на търсената защита. При зачитане на силата на пресъдено нещо относно претенция, основана на определен юридически факт, има значение не само дали той е взет предвид, но и в какви темпорални граници. Напълно възможно е да се водят два отделни процеса за едно и също периодично вземане от гледна точка на правопораждащия му юридически факт, но за различен период, от което следва, че периодът добавя ново основание. Едновременното добавяне (изменение) на периода, за който се търси защита, и увеличение на размера на иска е недопустимо, тъй като представлява изцяло нов иск – с ново основание и петитум. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в Решение № 134 от 29.04.2013 г. по гр.д. № 709/2012 г., IV г.о. и Решение № 401 от 07.01.2015 г. по гр.д. № 1939/2014 г., IV г.о. и др.

Ето защо, в частта на иска за сумата от 3372,13 лева за периода м. юли 2023 г. - м. август 2023 г. вкл. обжалваното решение е недопустимо.

В частта, отнасяща се до предявения иск за заплащане на дължими суми за периода м. октомври 2022 г. - м. април 2023 г. първоинстанционното решение е допустимо. Налице са положителните и липсват отрицателни процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск.

По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт в допустимата му част, съобразно разпореждането на чл. 269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася в хипотезите на нарушение на императивна правна норма.