Решение № 264906 от 21.07.2021, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

Гр.София, ….07.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен състав, в открито заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

СИМОНА УГЛЯРОВА при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.

№ 5337 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 27714 от 30.01.2020г., постановено по гр.д. № 53014/2014 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 38 състав, е отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск с правно основание по чл.124, ал.1 от ГПК от С.В.С. срещу Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, за признаване на установено, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД – 18 – 21/10.02.2012г., с адрес в гр.София, район Панчарево, с площ от 4 788 кв.м., с трайно предназначение на територията: горска, начин на трайно ползване – друг вид „недървопроизводителна горска площ“, стар идентификатор – няма, номер по предходен план – няма, при съседи:

***; ***; ***; ***; ***;

*** и ***, като неоснователен.

С решението съдът се е произнесъл по разноските в производството, съобразно изхода на спора.

Решението е постановено при участието на

Изпълнителна агенция по горите, трето лице – помагач на страната на ответника.

Въззивникът – ищец С.В.С. обжалва решението в цялост, с оплакване за неправилност и необоснованост. На първо място поддържа, че от представения и неоспорен от страните в първоинстанционното производство предварителен договор от 28.06.1978г., В.П.М.е продал на ищеца овощна градина с площ от около 5,3 декара, която е идентична с процесния имот, и с който се установява начинът на трайното ползване на имота.

Сочи, че съгласно Правилник за определяне на земите на горския фонд (ДВ бр.53 от 24.06.1959г.), гората се определя като земя с площ по – голяма от един декар, обрасла с горски дървета и храсти, а не с овощни насаждения. Отделно от това и съгласно посочения Правилник, включването и изключването на гори и работни земи във и от горския фонд, става с решение на Министерския съвет по доклад на Управлението на горското стопанство, от който юридически факт възниква собствеността на държавата върху гори и земи, включени в горския фонд, каквото решение в производството не е представено. Навежда, че именно това е редът, по който след 1944г. се формира държавният горски фонд чрез национализация на гори и земи, собственост на физически и юридически лица, дървостопански кооперации и гори и земи, собственост на Българската православна църква, като така формираният държавен горски фонд е предмет на регулация от Закон за горите (ДВ бр.89 от 07.11.1958г.), който урежда управлението и стопанисването на вече създадения горски фонд. В тази връзка поддържа, че цитираният от първостепенния съд чл.27 от ЗГ не представлява юридически факт, от който възниква собствеността на държавата върху горите и земите от горския фонд, а само потвърждава държавния характер на същия, формиран по горепосочения начин. На следващо място се сочи, че съгласно чл.27, ал.5 от ЗГ, собствеността на държавата върху поземлени имоти в горски територии се установява с един от следните документи – акт за държавна собственост, договор за придобиване правото на собственост и удостоверение, издадено от общинската служба по земеделие по местонахождението на имота с приложена скица, респективно – ако процесният имот е в горския фонд и е държавна собственост, за него следва да има акт за държавна собственост, а от материалите по делото се установява непротиворечиво, че такъв не е съставян. Твърди, че от цитираните законови текстове изобщо не следва изводът, че процесният имот е държавна собственост, още по – малко публична такава, като районната съдебна инстанция не е дала отговор на основния въпрос, а именно – кога и на какво основание един имот с начин на трайно ползване като овощна градина, който не отговаря на нито едно от легалните определения за това какво е гора, е включен в държания горски фонд, т.е. кой е юридическият факт за възникването на собственост в полза на държавата за този имот. По изложените съображения, моли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение изцяло, като вместо него постанови друго, с което предявеният иск, като основателен, да бъде уважен. Претендират се сторените в първоинстанционното производство разноски.

Въззиваемият

– ответник Държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, посредством надлежно упълномощен процесуален представител, е депозирал в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна. Поддържа, че при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и доказателствани средства, заключението на приетата по делото експертиза и позовавайки се на действалите през годините разпоредби на Закона за горите, първоинстанционният съд е достигнал до правилния извод, че процесният имот е публична държавна собственост, което обстоятелство не се променя от факта, че в конкретния случай липсва издаден акт за държавна собственост. В тази връзка се сочи, че не е необходимо да бъде доказвано, че земите и горите са включени в държавния горски фонд, доколкото това е факт, който се смята за настъпил по силата на нормативните актове, посочени в чл.2, ал.1 от Закона за горите (ДВ бр.89 от 07.11.1958г., отм. на 01.01.1998г.) и в частност по силата на чл.3, ал.2, вр. чл.2 от посочения закон, съгласно който всички гори и земи от горския фонд са общонародна собственост и не е бил необходим нарочен акт за приобщаването на горите към държавния горски фонд, тъй като това включване е настъпвало по право. Счита, че от представените по делото официални документи, издадени от компетентните органи в кръга на предоставените им правомощия, по делото безспорно се установява, че процесният имот е част от горския фонд (сега горска територия) и е държавна собственост. На следващо място излага, че съгласно чл.26 от ЗГ правото на собственост върху поземлен имот – горска територия не може да бъде придобит по давност, която разпоредба е съществувала и в отменения ЗГ от 1997г., поради което и наведеното в исковата молба твърдение от страна на ищеца, че е придобил имота на основание давностно владение, продължило 36 години, е неоснователно. Моли първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден, а депозираната жалба – оставена без уважение. Претендират се разноски в производство за юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба е депозирала и Изпълнителна агенция по горите, трето лице – помагач на страната на ответника, с който последната се оспорва по подробно изложени съображения. Конкретно се поддържа, че твърдението във въззивната жалба, относно характера на имота е изцяло неоснователно, доколкото за ползването на имота като овощна градина се посочва само в предварителния договор, представен от ищеца, който не е породил вещнопрехвърлителен ефект. Отделно от това, от представените по делото официални документи от компетентните държавни и общински администрации, както и от приетото по делото експертно заключение, се установява, че процесният имот е част от горския фонд и е държавна собственост по силата на закона. Същият е публична държавна собственост и съгласно Закона за горите не подлежи на придобиване по давност. Поддържа се, че по отношение на процесния имот няма предявени реституционни претенции и последният не е бил предмет на възстановяване по реда на ЗВСГЗФ, като липсват и данни за придобиването му от частно лице. По изложените съображения се моли първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.

Софийски градски съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

В тази връзка следва да бъде посочено, че съдът дължи служебна преценка на допустимостта на исковете във всяка фаза на процеса. При зачитане на изложеното в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, в конкретния случай, настоящият състав намира следното:

Тъй като предявеният иск е установителен за собственост, предпоставка за неговата допустимост е установяване от страна на ищеца на конкретен правен интерес.

Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. В тази връзка, всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права, ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху вещта. Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Несъмнено, ищецът би могъл да предяви съдебно своето право, ако иска да получи защита чрез установяването му със сила на пресъдено нещо, но тогава би се стигнало до предявяване и на положителен установителен иск, т. е. до обективно съединяване на искове.

Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право.

В конкретиката на настоящия случай, ищецът навежда твърдения, че е придобил имота на оригинерно основание въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, във връзка с което е инициирал процедура за снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка, за което е представена по делото молба – декларация от 26.09.2007г., осуетена от неоснователната претенция по отношение на имота от насрещната страна. С оглед последното и предвид твърденията на ищцовата страна за осъществено по отношение на процесния имот давностно владение, чрез отричане на претендираните от ответника права, ищецът би имал възможност да придобие имота на визираното оригинерно основание, респективно за него потенциално съществува правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собствеността върху имота. По отношение на последния настоящата съдебна инстанция намира, че претенцията е допустима, доколкото към момента на предявяване на иска именно държавата се легитимира като собственик на имота съгласно чл. 27, ал. 1 от Закона за горите, поради което и всички доводи в противоположния аспект, са неоснователни.

Разпечатката съдържа 29 от 73 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/db1468c8-88af-4844-be49-178a25e35415