Решение № 10 от 13.01.2022, Окръжен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 10 гр. П., 13.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П. в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Елеонора П. Серафимова

Членове:

Илиана Г. Димитрова Васева

Десислава Анг. Ралинова при участието на секретаря Виолета Сл. Боева като разгледа докладваното от Елеонора П. Серафимова Въззивно гражданско дело № 20215200500462 по описа за 2021 година Настоящето производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Н. Т. Ж. и АТ. Т. Г. против решение №155/17.08.2020 г. постановено по гр.д.№179/2019 г. по описа на В.ския районен съд в частта, с която е прието за установено по отношение на тях, че Общината гр.В. е собственик на 2/3 ид.ч. (съобразно правата им) от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор № ***, по КККР на гр. В., одобрени със Заповед РД-18-1214/06.06.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. В., общ. В., обл. П., ул. „Св. Св. Кирил и Методи“ № 12, с площ от 128 кв.м., трайно предназначение на територията урбанизирана, начин на трайно ползване - за търговски обект, комплекс, стар идентификатор - няма, номер по предходен план - 3127, квартал 134, парцел XI, при съседи:

***,

***,

***,

***, който е идентичен с имот, находящ се в гр. В., кв. Л., ул. „Св. св. К.ИМ.“ № 8, представляващ ДВОРНО МЯСТО, съставляващо ПИ № 3127 в кв. 134 по регулационния план на гр. В., одобрен с Решение № 91/16.04.2004 г. на ОбС В., с площ по акт за собственост 150 кв.м., на осн. чл.2, ал.1, т.4 от ЗОбС / редакцията от 21.05.1996г./., както и по въззивната частна жалба с вх.№261051/03.11.2020 г.по рег. На ВРС, подадена от същите жалбоподатели срещу определение №260114/19.10.2020 г. постановено по гр.д.№179/2019 г. по описа на ВРС по реда на чл.248 от ГПК, с което решението е изменено в частта за разноските.

Жалбоподателите подържат във въззивната си жалба, че решението в обжалваната му част е недопустимо, тъй като е постановено по непредявен 1 установителен иск за собственост на Общината В. против ответниците и затова считат, че решението в тази му част следва да бъде обезсилено, а производството прекратено. Наред с това подържат и че решението в обжалваната му част е неправилно предвид липсата на доказателства легитимиращи Общината В. като собственик на процесния имот по силата на закона – чл.2 ал.1 т.4 от ЗОбС, евентуално §42 от ЗИД на ЗОбС от 1999г.

Възразяват и още, че същата не може да е собственик предвид влязлото в сила реституционно решение на Кмета на Общината от 1998 г., с което е възстановено правото им на собственост върху процесния имот. От този момент до настоящия въззивниците твърдят, че са го завладели и са извършвали и действия по управление на имота – деактуван е като частна общинска собственост, деклариран е от реституираните собственици по реда на ЗМДТ, през годините са го отдавали под наем и др. Твърдят и още, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че е налице влязъл в сила отказ на Кмета на Община В. за възстановяване правото им на собственост постановен през 1992 г.поради липса на доказателства в този смисъл.

Неправилни били изводите на съда и относно липсата на урегулиране на процесния имот като маломерен такъв, като не е съобразил решение на ОбщС от 1993 г.отнасящо се до всички имоти в централната част на града, вкл. и за процесния. Развити са подробни съображения в този смисъл.

Във въззивната си частна жалба, стояща също на разглеждане в настоящето производство, жалбоподателите твърдят, че обжалваното определение №260114/19.10.2020 г. е недопустимо на няколко основания, а именно, че е постановено в производството по чл.248 от ГПК при липса на сезиране от тяхна страна на съда с такова искане. Наред с това, че е постановено и в нарушение разпоредбата на чл.252 от ГПК във връзка с чл.246 от ГПК, тъй като с обжалваното определение първоинстанционния съд отново се бил произнесъл по съществото на спора, като за първи път цитирал нова съдебна практика, което било недопустимо. Относно основателността на тези им доводи жалбоподателите са развили подробни съображения.

Въззиваемата Община гр.В. чрез процесулания си пълномощник оспорва въззивната жалба и въззивната частна жалба като неоснователни. Възразява се първоинстанционния съд да се е произнесъл по непредявен иск предвид заявеният в исковата молба петитум – установяване правото на собственост на Общината В. върху процесния имот съединен с иск за неговата ревандикация от владеещите несобственици. Следователно с обжалваното решение, съставът на ВРС постановил обжалваното решение, се е произнесъл съответно на заявеното искане, като е уважил установителния иск за собственост и е отхвърлил искането ответниците да предадат владението върху процесния имот при съобразяване установените по категоричен начин факти в процеса. Подържа се тезата, че при постановяване на съдебния си акт съдията – докладчик е съобразил обективните и субективни предели на СПН на влязлото в сила съдебно решение, с което са отречени правата на собственици на ответниците – жалбоподатели в настоящето производство, 2 които са основани на нищожното решение за реституция от 1998 г.

Неоснователни са твърденията на жалбоподателите и за наличие на предпоставките за придобиване правото на собственост от същите въз основа на изтекла в тяхна полза давност – обстоятелства, които били подробно анализирани, а изводите на съда съобразени с разпореденото в чл.59 ЗТСУ (отм.). Развити са подробни съображения в този смисъл и въз основа на тях въззиваемата община прави искане решението в обжалваната му част като правилно и законосъобразно да се потвърди.

Относно въззивната частна жалба становището на въззиваемата община е, че правилно първоинстанционния съд се е произнесъл досежно дължимите разноски след като е съобразил изхода на спора.

Въззиваемият ответник И.Т. не е изразил становище по въззивната жалба и въззивната частна жалба.

Настоящият съдебен състав като съобрази доводите на страните в процеса и при спазване разпоредбата на чл.259 и следващите от ГПК приема следното:

Жалбите са подадени в срока по чл.259 и чл.248 от ГПК, изхождат от легитимирани страни – ответници, останали недоволни от постановеното съдебно решение в обжалваната му част, като откъм съдържание жалбите са редовни и затова и се явяват процесуално допустими.

Съгласно разпореденото в чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само относно валидността на решението и допустимостта му в обжалваната част. Правилността му се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.

Съобразно горното съдът след проверка на решението постановено от първоинстанционни съд в обжалваната му част приема, че същото е валидно и допустимо като постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е и в законен състав. Що се касае до възражението на въззивниците, че решението в обжалваната му част е недопустимо, тъй като е постановено по непредявен установителен иск за собственост от Общината В., съдебния състав счита за неоснователно.

Произнасянето на първоинстанционния съд с отделен диспозитив относно принадлежността на правото на собственост е изцяло в съгласие с приетото от ВКС в негово Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. постановено по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК и по конкретно в т. 2А, а именно, че когато съдът е сезиран с осъдителен иск по чл.108 от ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца.

Относно правилността на решението на първоинстанционния съд при съобразяване наведените във въззивната жалба доводи, които очертават предмета на въззивния контрол, настоящият съдебен състав приема следното:

Пред районния съд са предявени са обективно и субективно пасивно съединени осъдителни искове по чл.108 от ЗС за признаване за установено по 3 отношение на ответниците Н. Т. Ж., АТ. Т. Г. и ИВ. ЮЛ. Т., че Община В. , ЕИК 000351580 е собственик на ПИ с идентификатор № ***, по КККР на гр. В., одобрени със Заповед РД-18-1214/06.06.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. В., общ. В., обл. П., ул.

„Св. св. Кирил и Методи“ № 12, с площ от 128 кв.м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - за търговски обект, комплекс, стар идентификатор - няма, номер по предходен план - 3127, квартал 134, парцел XI, при съседи: имоти ***, ***,

***, ***, който е идентичен с имот, находящ се в гр. В., кв. Л., ***, представляващ дворно място, съставляващо ПИ № 3127 в кв. 134 по регулационния план на гр. В., одобрен с Решение № 91/16.04.2004 г. на ОбС В., с площ по акт за собственост 150 кв.м., на осн. чл.2, ал.1, т.4 от ЗОбС /редакцията от 21.05.1996г./, евентуално на основание § 42 ПЗР на ЗОС обн. ДВ бр. 96 от 05.11.1999г. и за осъждане на ответницитеда предадат фактическата власт върху имота, владян без основание.

Твърденията на ищцовата Община гр. В. в производството пред РС-В., че е собственик на процесния недвижим имот, са се основавали на две алтернативни основания: След отчуждаването на имота със Заповед № 1399/09.11.1980 г., изм. със заповед № 932/18.05.1982 г. от наследниците на А.П., починал през 1974г. (негов собственик, съгл. записванията в разписната книга на Община В.)- С.П.-съпруга и низходящите - Д.П. М.Д. и И. Г.а на осн. чл. 98 от ЗТСУ (в сила от 01.06.1973 г. отм. с § 20 от ПЗР на ЗУТ - ДВ, бр. 1 от 2.02.2001 г., в сила от 31.03.2001г.) за обществени нужди - разширение на улица и строителство на универмаг и имотът, с влизане в сила на заповедта за отчуждаване е станал държавна собственост. С разделяне на собствеността между държавата и общините през 1996г. бил преминал в патримониума на Общината по силата на чл. 2, ал., т. 4 ЗОбС (ред. От 21.05.1996г.).

Алтернативно е твърдяно, че на основание § 42 от ПЗР на ЗОбС приет със ЗИДЗОбС, обн. ДВ, бр.96 от 05.11.1999 г. процесния имот е станал общинска собственост.

Относно отчуждителното производство са изложени твърдения от ищеца, ч е имот пл. № 3127, заснет по плана на гр. В. от 1978 г. е бил с по-голяма площ, като с регулационен план е бил отреден за обществени мероприятия разширение на улица „Св. св. К.ИМ.“ и парцел VI - за универмаг, комуналнобитови услуги и жилищно строителство в кв.104. По- голямата част от имота е попаднала в разширението на улицата, докато западната му част, която представлявала процесния имот останала незасегната от мероприятието.

Строителство на универмаг не било започнало. По предходният план тази част на имота съставлявала УПИ XI-3127, като била урегулирана и отредена „за търговски дейности“ с частично изменение на регулацията одобрено със Заповед № 657/14.07.2003 г. на Кмета на Община - В..

Твърдяло се е, че през 1984 г. върху имота бил изграден комплексен приемателен пункт на „Торгус“ ЕООД (общинско предприятие на Община П.), като към момента на изграждането сградата е имала статут на временен 4 строеж, поради липса на отреждане в регулационния план. Самостоятелен статут сградата била придобила едва към момента на отреждането на парцел за нея през 2003 г., предвиден за търговска дейност.

Ответниците били заявили собственически права върху процесния имот на основание два нотариални акта: 1. НА № 82, том 2, peг. № 3709, дело № 274/2018 г. за право на собственост върху недвижим имот, съставен Нотариус С.Д., с който Н. Т. Ж. и АТ. Т. Г., били признати за собственици на основание наследство по закон от общите им наследодатели Т.А. Г. и И. А. Г.а на по 1/3 ид.ч. за всеки един от тях върху процесния имот и 2. НА № 59, том 2, per. № 1539, дело № 255/21.09.2016 г. за дарение на недвижим имот, съставен от Нотариус Г.Х., с който М.А.Д., чрез пълномощника си ИВ. ЮЛ. Т. дарила на ИВ. ЮЛ. Т. 1/3 ид. ч. от процесния имот.

В тази връзка е подържано от ищеца, че с влизане в сила на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС отчуждените собственици Д.П. М.Д. и И. Г.а били подали молба с вх.№42-04-1107/25.03.1992 г. по реда на чл. 4 от Закона, за възстановяване на останалата, незасегната от благоустройственото мероприятие част от процесния имот. С Решение № 130/24.04.1992 г. Кмета на Общината бил постановил отказ за възстановяване, поради реализиране на мероприятието, като същото било влязло в законна сила. Ето защо постановеното по-късно Решение № 40 от 11.06.1998 г. от Кмета на Община В., с което правото им на собственост било възстановено, на основание отново подадена молба за възстановяване на собствеността след изменението на ЗВСНОИ с ДВ бр.№107/18.11.1997г., с което преклузивните срокове по чл. 4 се възстановяват и започват да текат от деня на влизане на закона в сила, било нищожно и не е произвело правно действие, предвид че не били налице законовите предпоставки за подаване на повторна молба.