Определение № 875 от 03.04.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 875 гр. Пловдив, 03.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в закрито заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Цвета Б. Борисова като разгледа докладваното от Цвета Б. Борисова Въззивно частно гражданско дело № 20245300500795 по описа за 2024 година Производство по чл. 274 вр. чл. 413, ал. 2 от ГПК, образувано по частна жалба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023 срещу Разпореждане от 14.02.2024г., обективирано в Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 1422 по ч.гр. д. № 1605/2024г. на РС – Пловдив, в частта му с която е оставено без уважение заявлението за част от претендираната главница и за пълните суми на договорната лихва и обезщетение за забава.

Поддържаните от частния жалбоподателя оплаквания са за неправилност на атакуваното разпореждане, а искането е за неговата отмяна и издаване на Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист и досежно горните вземания.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено следното:

Жалбата е подадена от легитимирана страна, при спазване на законоустановения срок, поради което е процесуално допустима.

Производството пред РС – Пловдив е образувано по заявление на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД за вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит, сключен с А. И. Д., ЕГН **********.

В изпълнение на правомощията си по чл. 411, ал. 2 т. 2 и 3 от ГПК районният съд е констатирал, че клаузата на договора за дължимост на възнаградителна лихва е неравноправна. Приел е, че при формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален, като в съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за 1 плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти/.

Относно обезщетението за забава районният съд е констатирал, че наред със законната лихва върху просрочените задължения кредиторът начислява обезщетение в размер на договорения лихвен процент в размер на 41,14 %. Така реално прилаганият от страната лихвен процент за обезщетението за забава се равнява на 51,14 % и повече. Сочи се, че всъщност е приложена клаузата на чл. 9.1, в която е уговорен размерът на възнаградителната лихва и чл. 9.4, в която е записано, че се дължи и законната лихва, като двата лихвени процента са приложени заедно върху главницата, за което страната се позовава на неизпълнението да се заплати вноската на падежа. Прието е, че подобна клауза, позволяваща начисляването на обезщетение за забава над законната лихва, съдът намира за неравноправна на основание чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП и реално се заобикаля забраната на чл. 33, ал. 2 ЗПК.

По отношение на претендираната главница в размер от 15 000 лева заявлението е уважено.

Настоящата инстанция н е споделя извода на съда за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата за възнаградителна лихва в размера от 41, 14%. Според най-новата съдебна е прието, че нито в специалния закон ЗПК, нито в ЗЗД и в ТЗ, включително и в други закони, уреждащи правила относно договорите за кредит или заем, не съществуват разпоредби, според които уговорките за договорна възнаградителна лихва, като възнаграждение за ползването на предадената парична сума, да не могат да надвишават определен максимален размер. Императивно правило по отношение на годишния процент на разходите е установено в приложимия Закон за потребителския кредит. По силата на чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - §1, т.2 и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя. В случая договореният ГПР не надвишава предвидения в закона максимален размер. Ето защо разпореждането на районния съд в тази част следва да се отмени.

По отношение клаузата относно обезщетението за забав а се прави извод за противоречието й със закона - чл. 33, ал. 2 от ЗПК, съгласно който 2 обезщетението за забава, дължимо се от потребителя при изпадането му в забава не може да надвишава законната лихва. В случая тя се претендира и след крайния падеж на основание клаузата на чл. 9.4 от договора, според която при просрочие потребителят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху просрочената сума - анюитетната вноска, включваща главница и възнаградителна лихва, като този размер обезщетение за забава /законната лихва + възнаградителната/ се претендира и за период след крайния падеж на договора. Ето защо е налице обоснована вероятност клаузата да е и неравноправна като задължаваща потребителя да заплати необосновано високо обезщетение при допусната от негова страна забава.

За неоснователно настоящият състав на въззивния съд намира оплакването на частния жалбоподател, че заповедният съд бил длъжен уважи заявлението само на база твърдените в него вземания, удостоверени с документа по чл. 417 т. 2 от ГПК, който е редовен от външна страна.

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2 т. 2 и 3 от ГПК съдът следва да откаже издаването на заповед за изпълнение, ако искането противоречи на закона или на добрите нрави, ако се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

Горното се прилага и в случаите, когато вземанията на заявителя имат своето основание в представената облигация, но заявеният им е размер е определен на база нищожни и/или неравноправни клаузи от същата.

Във връзка с оплакванията относно присъждането на пълния размер на претендираната главнца настоящата инстанция констатира, че заявлението е уважено за нейния пълен размер от 15 000 лева.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Разпореждане от 14.02.2024г., обективирано в Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 1422 по ч.гр. д. № 1605/2024г. на РС – Пловдив , с което е отхвърлено заявлението в частта, с която се претендира договорна лихва .

ВРЪЩА делото на заповедния съд за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК в тази част.

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 14.02.2024г., обективирано в Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 1422 по ч.гр. д. № 1605/2024г. на РС – Пловдив в останалата му част.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

3

1. _______________________

2. _______________________

4