Решение № 3291 от 27.02.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3291 гр. София, 27.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 155 СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: П.П.С. при участието на секретаря М.С.Т. като разгледа докладваното от П.П.С. Гражданско дело № 20241110126018 по описа за 2024 година

РЕШИ:

Р Е Ш Е Н И Е

№

27.02.2025 година

В

И М Е Т О

Н А

СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД състав град София

Н А Р О Д А

IIІ ГО, сто петдесет и пети

На пети декември две хиляди двадесет и четвърта година в публично заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: П.П.С.

Секретар М.С.Т.

1

Прокурор като разгледа докладваното от съдия П.П.С. гражданско дело номер 26018 по описа за 2024 година на СРС, 155 състав, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на М. А. Ч., с ЕГН **********, от гр.

София, ж.к. „............................“, бл. ....................., против „.................“ ЕООД, с ЕИК ....................., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „..................“ № ....................., представлявано от управителите С.С.Н. и И.С.Н., за установяване по отношение на ответника, че Договор за потребителски кредит № 9002003 от 23.04.2024 г. е нищожен поради противоречие със закона, а при условия на евентуалност е предявен иск за установяване по отношение на ответника, че клаузата на чл. 11, т. 4 от договора е нищожна като накърняваща добрите нрави, като неравноправна, поради противорение със закона и поради заобикаляне на закона, претендира направенитепо делото разноски.

В исковата молба ищцата твърди, че на 23.04.2024 г. сключила с ответника договор за потребителски кредит в размер на 800 лв., при договорен годишен процент на разходите от 39,12 %, годишен лихвен процент от 39,99 % и при погасяване на кредита на 44 вноски. По силата на сключения между страните договор ищцата дължала и неустойка от 839,55 лв. поради непредставяне на предвиденото в договора обезпечение. Оспорва сключения между страните договор, поради противоречието му със закона, като твърди, че посоченият в договора ГПР не включва всички разходи по смисъла на чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а е посочена само абсолютната стойност. Сочи, че липсва ясно разписана методика за формиране на ГПР, както и че не става ясно какви по вид разходи са включени в ГПР.

Твърди заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговарянето на допълнителни разходи за неустойка се нарушава изискването на ГПР да не бъде по-голямо от петкратния размер на законната лихва. Излага твърдения, че посочването в договора на ГПР, чийто размер не е реално прилагания, представлява заблуждаваща търговска практика по чл. 68д, ал. 1 и ал. 2,т. 1 от ЗЗП, което обосновавало неравноправен характер на краузите на договора. Излага съображения, че уговорената клауза за неустойка накърнява добрите нрави, което от своя страна нарушава и принципа на еквивалентността на насрещните престации. Клаузата за неустойка се оспорва и като неравноправна, което я прави нищожна.

Излага съображения, че договорената клауза за неустойка е в нарушение на чл. 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО, като с уговарянето й се прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване предварителна оценка на платежоспособността на длъжникъ върху самия длъжник, което водело до неоснователно обогатяване и се заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК.

Посредством клаузата за неустойка в полза на кредитора било уговорено още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. Неустойката представлявава добавък към възнаградителната лихва и печалба за кредитора. Излага 2 подрбони съображения. Ангажира доказателства.

В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява, не изпраща представител. По делото е депозирано становище по съществото на спора.

В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба по смисъла на чл. 131 от ГПК от ответното дружество „.................“ ЕООД, с който оспорва предявените искови претенции като неоснователни. Твърди, че сключеният между страните договор отговаря на изискванията на чл. 10, чл. 11, чл. 12, чл. 19 и чл. 22 от ЗЗП. Също така твърди, че в чл. 5 от договора е посочен общия размер на кредита от 945,97 лв., представляващ сбора от главницата и договореното възнаграждение, което следвало да бъде изплатено на 44 вноски, всяка в размер на 21,50 лв. Сочи, че за ищеца била ясна поетата финансова тежест при сключване на договора, като в рамките на общо дължимата сума били посочени имуществените пера, формиращи общото задължение. Твърди, че по силата на клаузата за неустойка, формирана в чл. 11.4 от договора, ответникът гарантирал изпълнението на вземането си, а ищецът имал право на избор на вида гаранция. Отделно от така формираната клауза за неустойка потребителят имал право по всяко време на изпълнение на задължението си да изпълни по реда на чл. 11.1 и чл. 11.2 от договора. Излага съображения, че размерът на договорената неустойка бил съразмерен на вредите, които кредиторът би понесъл при неизпълнение на задължението на потребителя. Потребителят имал право и на отказ. Излага подробни съображения. Моли съда да отхвърли исковите претенции, претендира направените по делото разноски.

В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не изпраща представител.

Така предявените искови претенции са с правно основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, чл. 146 във връзка с чл. 143 от ЗЗП. Направени са възражения по чл. 22 от ЗПК, както и искане по реда на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК.

Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, преценени съобразно разпоредбата на чл. 12 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От представения и приет като доказателство заверен препис от Договор за потребителски кредит № 9002003 от 23.04.2024 г. се установява, че същият е сключен между „.................“ ЕООД и М. А. Ч., по силата на който „.................“ ЕООД е предоставило на ищцата кредит в размер на 800 лв. за срок до 10.06.2024 г., при договорен фиксиран лихвен процент от 39,99 % и годишен процент на разходите от 39,12 %, като договорът е сключен при общи условия.

При така установената фактическа обстановка за съда се налагат следните изводи:

По делото е безспорно установено, че между ищцата и „.................“ ЕООД е бил сключен Договор за потребителски кредит № № 9002003 от 23.04.2024 г., който намира правното си основание в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, който е сключен при общи условия. Спори се относно валидността на договора, както и на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка.

3

По делото се претендира нищожност на сключения между страните договор поради противоречие със закона.

От представения по делото договор се установява, че същият е сключен при спазване на изискванията на закона, като не се спори относно предоставяне на предварителна информация на ищцата преди сключването му. Не се спори, че екземпляр от договора е бил предоставен на ищцата, както и че договорът е сключен в изискуемата от закона писмена форма.

По отношение на предвиденото в чл. 22 от ЗПК основание неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съдът намира следното:

В чл. 2, т. 1 от процесния договор страните са договорили фиксиран лихвен процент по заема от 39,99 %, а в чл. 3 – ГПР в размер на 39021 %. Съдът намира, че в случая не е нарушено изискването на чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в договора е посочен годишният процент на разходите. Ето защо съдът намира предявения иск на посоченото основание за неоснователен.

По отношение на предявеното основание за нищожност на договора, като противоречащ на чл. 19 от ЗПК, съдът намира следното:

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съобразно с член единствен, ал. 1 от ПМС № 426/2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени задължения е в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от първи януари, съответно от първи юли на текущата година плюс десет процентни пункта. За периода на договора от 23.04.2024 г. до 10.06.2024 г. основният лихвен процент на БНБ е, както следва: от 01.04.2024 г. – 3,79 на сто, от 01.05.2024 г. – 3,78 на сто и от 01.06.2024 г. – 3,78 на сто. Следователно уговореният в договора годишен процент на разходите от 39,12 % към момента на сключване на договора е под предвидения в закона петкратен размер на законната лихва. В чл. 5 от договора е посочена и общата сума по договора от 945,97 лв., включваща главница и възнаградителна лихва. Ето защо съдът приема, че договореният лихвен процент по договора не противоречи на закона, поради което и договореното между страните възнаграждение е в размер на 145,97 лв. Съдът намира за неоснователна претенцията на предявеното основание, поради което същото следва да бъде отхвърлено.

Сключеният между страните договор е валиден и е породил своето правно действие.

С оглед неоснователността на предявените главни искови претенции, съдът следва да се произнесе по евентуално предявените искове за прогласяване на клаузата на чл. 11, т. 4 от договора за нищожна, като накърняваща добрите нрави, като неравноправна, поради противорение със закона и поради заобикаляне на закона

По предявения иск за прогласяване нищожност на клаузата за неустойка, като накърняваща добрите нрави, като неравноправна, поради противорение със закона и поради 4 заобикаляне на закона, съдът намира следното: От така посочените основания съдът намира, че първо следва да се произнесе по основанието неравноправност. Наличието на неравноправни клаузи в потребителски договори е предвидено в ЗЗП. Нормата на чл. 24 от ЗПК препраща към разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП, които уреждат случаите на неравноправни клаузи в потребителските договори, и които норми са общи спрямо специалните норми на ЗПК. Накърняването на добрите нрави е порок, който води до нищожност на целия договор или на отделна клауза в него, и като основание за нищожност е уреден от чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Тази норма е обща по отношение на специалните норми в ЗЗП и в ЗПК. Противоречието със закона и заобикалянето на закона са основания, предвидени съответно в чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 2 от ЗЗД. Ето защо съдът намира, че първо следва да се произнесе по предявеното основание неравноправност, което дерогира общите разпоредби на ЗЗД.

Клаузата на чл. 11, т. 4 от процесния договор предвижда, че при неизпълнение на задължението по т. 11 от договора кредитополучателят дължи на финансовата институция неустойка в размер на 839,55 лв., като неустойката се заплаща на части заедно с всяка от погасителните вноски от Приложение № 1, посочени за периода на действие на договора. В чл. 11, именувана „Обезпечения“ са посочени видовете обезпечения, които кредитополучателят се задължава да предостави на финансовата институция относно изпълнение на задължението му, в седмодневен срок от подписване на договора.

Съдът следва да съобрази задължителната практика на ВКС. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Кредиторът има право на обезщетение за претърпени загуби и пропуснати ползи. Така претендираната неустойка в договора, сключен между страните, излиза извън присъщите функции, поради което за съда се налага извод, че същата е нищожна. Клаузата, предвиждаща неустойка е неравноправна, доколкото ищецът не е могъл да влияе върху представените от ответното дружество условия, при които е бил сключен договорът. Ето защо и претенцията на ищеца за прогласяване на клаузата за заплащане на неустойка за нищожна като неравноправна се явява основателна, поради което и следва да бъде уважена.

По отношение на останалите три основания, съдът намира, че искането следва да бъде оставено без разглеждане.