Решение № 2321 от 22.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2321 гр. Пловдив, 22.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20235330117218 по описа за 2023 година

В исковата молба от Е. И. С. против „ЮтеКредит България“ ЕООД се твърди, че на 28.11.2022г. ищцата сключила с ответното дружество договор за кредит № ***, по силата на който била отпусната сума от 1500 лв., при ГПР 23 % и ГЛП 0% и обща сума за връщане 2040 лв. Договорното възнаграждение било 540 лв. Счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.22 ЗПК, вр. с чл.10 и чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК. В условията на евентуалност счита, че клаузата за месечното договорно възнаграждение е нищожна, на основание чл.26, ал.1, предложение 3 ЗЗД, сключена при неспазване нормите на чл.10а, чл.21, ал.1 и чл.33 ЗПК. В нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК в договора липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран или променлив.

Нямало погасителен план, който да отговаря на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, нарушена била и т.10, тъй като била посочена само абсолютна стойност на ГПР, но не било ясно кои компоненти са включени в него. Сумата от 540 лв. не била включена в ГПР и ГЛП. Налице било заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК. ГПР не съответствал на действително приложения между страните, което представлявало заблуждаваща търговска практика. По отношение на евентуалния иск се сочи, че законът не допуска кредиторът да събира такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Процесното договорно възнаграждение било неравноправно по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като било необосновано високо. Направено е искане да се приеме, че договор за кредит от 28.11.2022г. е нищожен, а при условията на евентуалност – че месечното възнаграждение в размер на 540 лв. е нищожно. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, със становище за недопустимост, както и неоснователност на предявения иск. Кредитополучателят не бил упражнил правото си на отказ от договора и не е имал възражения относно договорните отношения. Не се спори, че между страните на 28.11.2022г. е сключен договор за кредит № *** за сума в размер от 1500 лв., със срок на погасяване до 27.11.2025г., при фиксиран лихвен процент 0 %. Договорът бил сключен при спазване на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, по електронен път. В договора било изрично посочено, че 1 лихвеният процент е фиксиран 0 %, посочен бил погасителен план, падежни дати, вноски, лихва, такса и месечно договорно възнаграждение. При изчисляване на ГПР били взети посочените допускания, като тази информация се съдържала в договора и СЕФ.

Неоснователен бил и предявеният в условията на евентуалност иск. Договорното възнаграждение било предварително определено в погасителния план. Договорът бил прекратен поради настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, като за целия период платената сума била 420 лв. Кредитополучателят бил съгласен с условията по договора.

Счита, че е налице злоупотреба с права. Приложени са към отговора на исковата молба писмени доказателства, по опис. Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е договор за кредит № *** от 28.11.2022г., сключен между Е. И. С. и „ЮтеКредит България“ ЕООД, в качеството им съответно на клиент и кредитор, по силата на който е отпуснат кредит в размер на 1 500 лв. Представено е Приложение № 1 към договора – погасителен план, както и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на 28.11.2022г. между страните е сключен договор за кредит № ***, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 1500 лв., при ГПР – 23 %. и годишен лихвен процент – 0 %. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

С исковата молба са наведени доводи за нищожност на договора за кредит, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.22 ЗПК. Според разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.

Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът 2 на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Нарушение е налице, тъй като в договора е посочена като абсолютна стойност ГПР – 23 %, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/.

В договора е предвиден фиксиран лихвен процент – 0 % и месечно договорно възнаграждение от 540 лв. Това възнаграждение безспорно е следвало да се включи в годишния процент на разходите, тъй като за потребителя това са разходи по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК. Съгласно параграф 1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В конкретния случай не е доказано дали предвиденото договорно възнаграждение е било включено при изчисляване на ГПР като допълнителен разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит. При посочване на ГПР в договора не е достатъчно да бъде определен само неговият размер, който да е в рамките на предвидения в чл.19, ал.4 ЗПК, както е процедирано в настоящия случай, а задължително трябва да бъде описана и методиката на изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с посочената в Част I от Приложение I към Директива 2008/48 математическа формула, както и да са посочени данните, въз основа на които е направено това изчисляване. Целта на това изискване е към момента на сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него кредитен ресурс. С оглед на това дори и да са спазени изискванията за максимален размер на ГПР – до пет пъти законната лихва, ако в съдържанието на ГПР не са включени всички разходи по кредита, е налице неправилно посочен ГПР. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в процесния договор по см. на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита, като не се доказва освен това по делото, че посоченият в договора ГПР е действително приложеният. Това от своя страна води до заблуждение на потребителя, когато съпоставя наличните пазарни предложения и прави своя икономически обоснован избор дали да сключи договора. Изложеното според настоящия състав влече недействителност на договора в неговата цялост, на основание чл.

22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Доколкото съдът уважи главния иск, не са налице предпоставки за произнасяне по предявения при условията на евентуалност иск за прогласяване за нищожна клаузата за месечното възнаграждение от 540 лв.

При този изход на делото, разноски се следват на ищцата. На същата следва да бъде присъдена сумата от 81.60 лв. внесена държавна такса. В производството същата е била 3 представлявана от адвокат, в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, видно от представения договор за правна защита и съдействие, който е поискал присъждане на възнаграждение в размер от 612 лв. с ДДС. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд) и практиката на СЕС от 2024г., установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. С оглед на това, както и предвид фактическата и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че по делото е проведено само едно открито съдебно заседание, в което пълномощници на страните не са се явили, съдът намира, че справедливият размер на дължимия адвокатски хонорар, който следва да се определи за адв. М. за оказана правна защита и съдействие на ищцата в настоящото производство възлиза на сумата от 200 лв.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Е. И. С., ЕГН ********** от *** и „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление гр.София, район Оборище, ул. „Черковна“ № 38, ет.1, офис 4, че сключеният помежду им договор за кредит № *** от 28.11.2022г. е нищожен, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл. 22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление гр.София, район Оборище, ул. „Черковна“ № 38, ет.1, офис 4 да заплати на Е. И.

С., ЕГН ********** от *** сумата от 81.60 лева /осемдесет и един лева и 60 ст./ направени по делото разноски.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление гр.София, район Оборище, ул. „Черковна“ № 38, ет.1, офис 4 да заплати на адв.Д. М., *** сумата от 200 лв. /двеста лева/ адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4