Решение № 972 от 23.03.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 972 гр. Пловдив, 23.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Людмила Людм. Митрева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело № 20215330115897 по описа за 2021 година

Производството по делото е по реда на чл.422, ал.1, във вр.с чл.415, ал.1 ГПК.

Образувано е по искова молба „Агенция за събиране на вземания“ ЕООД срещу Н.

М. Н., с която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 500 лева – главница по договор за паричен кредит от ***, сключен с „Ай Ти Еф Груп“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Приложение № 1 от 26.11.2020 г. към договор за прехвърляне на вземания от 26.11.2020 г., 17.08 лева – договорна лихва за периода 29.08.2018 г. до 28.09.2018 г. и 133.30 лева – обезщетение за забава за периода 29.09.2018 г. до 02.08.2021 г., ведно със законна лихва за забава от датата на подаване на заявлението в съда – 21.08.2021 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 12764/2021 г. по описа на ПРС. Претендират се разноски за исковото и заповедното производство.

Излагат се твърдения, че по посочения договор за кредит на ищцата е предоставен заем в размер на 500 лева, като е уговорена възнагардителна лихва във фиксиран размер от 17.08 лева. Крайния срок за плащане на кредита е 28.09.2018 г., до който срок ищцата не платила задълженията, поради което ищецът се снабдил със Заповед по чл.410 ГПК срещу която ответницата подала възражение в срок.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който се оспорват предявените искове. Излагат се доводи, че договорът е недействителен, поради нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва.

Налице било и нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото посочената в договора неустойка не е включена в ГПР и това правело ГПР неясен и недействителен. Излагат се доводи за недействителност на клауза за неустойка, която не е предмет на делото. Оспорва дължимостта на възнаградителната лихва и на обезщетението за забава, доколкото договорът за кредит е недействителен същите не се дължат. Иска се отхвърляне на исковете.

1

Претендират се разноски.

Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д. № 12764/2021 г. по описа на ПРС, вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Заповедта е връчена на длъжника, който е подал възражение срещу нея в срок. Искът, по който е образуван настоящият процес, е предявен в едномесечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същият е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

По същество:

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация: чл.422, във вр. с чл.415 ГПК, във вр. с чл.420, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. с чл.9 ЗПК, във вр. чл.86 ЗЗД

За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи валидно сключен договор за заем, в това число предоставяне на заемната сума на заемателя, уговорка за заплащане на договорна възнаградителна лихва, размер и падеж на вземанията, размер на обезщетението за забава, сключване на договор за прехвърляне на вземането, уведомление до длъжника за прехвърлянето на вземането /от цедента или от цесионера при наличие на упълномощаване за това от цедента/. Ответникът носи насрещно доказване, при установяване на горното от ищеца, че е платил в срок главницата, договорните лихви по договора за заем, че е изпълнил задълженията в срок. Следва да докаже възраженията си за недействителност на договора за кредит и клаузата за възнагардителна лихва по него.

С Определение от 22.12.2021 г. като безспорно между страните е отделено, че между ответника и „Ай Ти Еф Груп“ АД е сключен договор за паричен кредит от ***, по който на ответницата е предоставен заем в размер на 500 лева, като е уговорена възнаградителна лихва във фиксиран размер от 17.08 лева, че падежа на договора настъпва на 28.09.2018 г., както и че ответницата не е заплатила претендираните суми. Не се спори, че вземанията по договора са прехвърлени на ищеца с договор за цесия, за което ответникът е уведомен.

Спорно по делото е дали договорът за кредит е валидно сключен и дали валидно е постигната клаузата за възнаградителна лихва.

От представения по делото договор за кредит № *** /л.6/ е видно, че между „Ай Ти Еф Груп“ АД в качеството на кредитодател и ответника, като заемател е възникнало заемно правоотношение, по силата на което кредиторът е предоставил заемна сума в размер на 500 лева. Уговорен е между страните фиксиран годишен лихвен процент по заема 41.00 %, като договорна лихва е в размер на 17.08 лева – т.1.3.1. В договора в 1.7 до т.1.9 е предвидено задължение на потребителя да осигури обезпечение по кредита, в противен случай дължи неустойка в размер на 4.32 лева на ден. Срокът за издължаване на кредита е 30 дни от датата на изпращане на сумата по кредита на заемателя.

Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /Решение № 23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, Iт. о. и др/ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни, поради противоречие със закона или с добрите нрави, както и целия договор - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2

Процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, срокът за плащане на кредита, който е след изтичане на 30 дни от получаването му, като се дължи цялата сума, а не на вноски,.

Ответникът не оспорва, че в договора, неразделна част от който са Общите условия, е предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания, както и че му е предоставена, респ. получена предварителна информация по същия.

Наведените от ответника доводи за недействителност са нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за кредит съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му.

Видно от договора за кредит уговорения между страните лихвен процент е 41.00 %, фиксиран за целия срок на договора и доколкото е фиксиран за целия срок на договора, същия е неизменен и не подлежи на промяна, поради което не следва да се посочват условията по прилагането му, доколкото такива условия няма.

Наред с това съдът не открива и неравноправен характер на клаузата за възнаградителна лихва. Същата е уговорена в договора в общ размер на 17.08 лева при лихвен процент от 41.00 % годишно, при необезпечен кредит.

Съдът е запознат с практиката на ВКС, цитирана и в исковата молба, която указва в кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити. Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния договор възнаградителната лихва е уговорено, съобразно законовия максимум – чл.19, ал.4 ЗПК.

Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по 3 производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, както и автономията на волята. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е включена възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.

Съдът не открива и нарушения на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.

Видно от договора в чл.2, т.8 е посочен годишния процент на разходите в размер на 49.64 %, както и общият размер на всички плащания по договора в размер на 517.08 лева, от кои вземания е формирана общо дължимата сума, а именно предоставен кредит – 500 лева, възнаградителна лихва – 17.08 лева. В т.3.3 е посочен и размерът на дължимата неустойка.

В случая не са посочени взетите предвид допускания при изчисление на ГПР, доколкото същият е неизменен, не подлежи на промяна, формиран е единствено от възнаградителната лихва, която също е неизменна във фиксиран размер, поради което не е необходимо да се посочват взети предвид допускания, доколкото такива ням. При всякакви обстоятелства ГПР е в този размер и не подлежи на промяна.

Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клауза, с която се надхвърля размера на ГПР, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в договора такса за експресно разглеждане и неустойка следва да бъдат включени в ГПР е въпрос относим към действителността на тези клаузи, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.

Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49.64 %, ако в него е включена единствено възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него.

В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, неустойка, при какви условия се начислява такава, които формират и общо дължимата сума по кредита.

Други вземания по този договор няма. Тоест в договора няма никаква неясно каква сума ще следва да връща длъжникът по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, както беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.