Решение № 360 от 05.10.2023, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 360 гр. Перник, 05.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на пети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА

ЗАРКОВА

ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ Въззивно гражданско дело № 20231700500521 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава XX от ГПК.

С решение № 67 от 18.04.2023 г., постановено по гр.д. № 915/2022 г. на Районен съд Радомир, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, рег. № 542097902 (съгласно Търговски и фирмен регистър на Париж, Франция), чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, ЕИК 204915054, срещу В. Я. И. искове с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение от 06.04.2022 г. по ч.гр.д.

№ 279/2022 г. на РС Радомир:

- 642,01 лв., претендирана като главница по договор за кредит № ***, ведно със законната лихва от 06.04.2022 г. до окончателното заплащане на вземането;

- 141,23 лв., претендирана като възнаградителна лихва за периода от 15.10.2020 г. до 15.09.2021 г.;

- 59,98 лв., претендирана като обезщетение за забава за периода от 15.11.2020 г. до 16.11.2021 г.

С решението са отхвърлени и предявените осъдителни искове със същите правни 1 основания и за заплащане на същите суми.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, рег. № 542097902 (съгласно Търговски и фирмен регистър на Париж, Франция), чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, ЕИК 204915054. Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, тъй като първоинстанционният съд е приел, че договорът за кредит е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК. Моли съда да отмени решението на РС Радомир и да постанови ново, с което да уважи предявените искове. При установено наличие на недействителност, иска съдът да приложи чл. 23 ЗПК и да му присъди чистата стойност на кредита. Претендира сторените по делото разноски.

Въззиваемата страна оспорва въззивната жалба с отговор в законоустановения двуседмичен срок чрез назначения от съда особен представител. Иска решението на РС Радомир да бъде потвърдено.

По валидността на решението и допустимостта му в обжалваната част:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

Първоинстанционното решение е изцяло валидно.

То е обжалвано от ищеца в цялост, поради което съдът следва да се произнесе по допустимостта във всичките му части.

Решението е допустимо в частта, в която съдът е разгледал предявените по реда на чл.

422 ГПК установителни искове – налице са процесуалните предпоставки за съществуване и упражняване на правото на иск по тези претенции, като контролираният съд се е произнесъл при спазване на диспозитивното начало в исковия процес (чл. 6, ал. 2 ГПК).

В частта, в която са разгледани осъдителните искове по чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, решението е недопустимо по следните съображения:

Тези осъдителни искове са предявени с подадената в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК искова молба, под условие че главните установителните искове по чл. 422 ГПК бъдат отхвърлени.

Първоинстанционният съд ги е разгледал, тъй като е преценил, че се е сбъднало това вътрешно процесуално условие. Контролираният съд обаче не е съобразил, че за ищеца липсва интерес по смисъла на чл. 124, ал. 1 in fine ГПК от тяхното предявяване – процесуална пречка, за която следи служебно от момента на постъпване на исковата молба до постановяване на решението - чл. 7, ал. 1 ГПК. Това е така, защото предметът на евентуалните осъдителни искове е идентичен с този по главните установителни.

Предмет на иска е претендираното спорно материално право. Освен когато е предявен отрицателен установителен иск, той се определя от ищеца, който в исковата молба посочва правопораждащите факти и съдържанието на това право. Правопораждащите факти се излагат в обстоятелствената част на исковата молба съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК и формират фактическото основание на иска, а съдържанието на правото следва от конкретното искане за защита, обективирано в петитума по чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК. Когато предметът на два иска е един и същ, съединяването им е недопустимо по арг. от чл. 126, ал.

1 ГПК. Когато иска да добави нови факти или да изостави твърденията си за вече посочени в основанието на претенцията си, ищецът поначало може да измени иска си по реда на чл.

214, ал. 1, изр. 1 ГПК в срок до приключване на първото публично заседание. След този 2 момент за него остава възможността да предяви нов иск, който ще е с различен предмет поради разликата във фактическото основание. В производството по чл. 422 ГПК обаче, поради неговата специфика, е изключено приложението на чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК.

Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането (различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение), може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност (съобразителната част на т. 11б от ТР 4/2013 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.)

В настоящия случай основанието на осъдителните искове е еднакво с това на установителните, тъй като те са обусловени от едни и същи фактически твърдения – сключване на договор за кредит с включени клаузи за възнаградителна и мораторна лихва, предоставяне на договорената кредитна сума от кредитодателя на кредитополучателя, настъпване на изискуемостта на задължението за връщане на кредита, изпадането в забава за изпълнение на това задължение. Твърдението за настъпила предсрочна изискуемост на кредита в основанието на евентуалните искове не е твърдение за различен факт от посочената в заявлението по чл. 410 ГПК изискуемост. (Така изрично се приема и в съобразителната част на т. 1 от ТР 8/2017 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.) Тоест, не е налице различно основание на осъдителните искове спрямо установителните претенции по чл. 422 ГПК, което да създава интерес от предявяването им.

Ето защо, предявените евентуални осъдителни искове с исковата молба по чл. 415 ГПК са недопустими, тяхното съединяване с установителните искове по чл. 422 ГПК е недопустимо и първоинстанционният съд е следвало да ги остави без разглеждане (Така Р.

№ 135 от 26.09.2018 г. на ВКС по т. д. № 230/2017 г., II ТО). Като се е произнесъл по тях, Районен съд Радомир е постановил недопустимо решение в посочената част, поради което на осн. чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК, в тази част обжалваното решение следва да бъде обезсилено, а производството по делото - прекратено.

По правомощията на съда относно правилността на решението в допустимата му част:

По въпросите за правилността на решението съдът е ограничен от конкретните оплаквания в жалбата освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните, констатира нарушение на императивна материална норма (т. 1 от ТР 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) или нищожността на правни сделки и отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства (ТР 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС).

В настоящото въззивно производство по иск на търговец по § 13, т. 2 от ЗЗП срещу потребител по § 13, т. 1 от ЗЗП за вземане от договор, сключен помежду им, съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, като при упражняване на правомощията си е ограничен от обема на поисканата защита съобразно диспозитивното начало в исковия процес (чл. 6, ал. 2 ГПК). В случая въззиваемият потребител иска с отговора на въззивната жалба решението на районния съд да бъде потвърдено.

Във въззивната жалба и отговора не са релевирани оплаквания за извършени от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила в доказателствения процес (разпределение на доказателствена тежест, указване за кои относими твърдени факти страната не сочи доказателства, събиране на доказателствата), за фактическа непълнота или 3 за необоснованост на решението. Също така, страните не са поискали събиране на нови доказателства във въззивното производство.

Ето защо, въззивният съд е обвързан от направените от първата инстанция фактически изводи, които намира, че следва да възпроизведе в настоящото решение. Тези фактически изводи следва да бъдат допълнени с обсъждане чрез доказателствен анализ на релевираните с исковата молба и отговора относими фактически доводи и възражения, които са останали извън обсега на мотивите на районния съд (Р. № 42 от 03.06.2020 г. по т.д. № 1680/2019 г. на ВКС, II ТО). Следва да бъде обсъдено и съдържанието на клаузите от процесния договор за кредит предвид задължението на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК да се произнесе служебно относно тяхната неравноправност.

В обхвата на посочените правомощия Окръжен съд Перник намира за установено от фактическа страна следното:

По силата на сключен на *** договор за потребителски кредит *** „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ се е задължило да предостави на В. Я. И. кредит в размер на 642,01 лв., от които 589 лв. за закупуването на смартфон Huawei и 53,01 лв. за застраховка „Сигурност на плащанията“. Уговорен е годишен лихвен процент от 37,16 % и годишен процент на разходите от 44,20 %, без да е посочено как същият е формиран. Според изготвения погасителен план кредитът подлежи на връщане на 12 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 65,27 лв., като падежът на първата вноска е на 15.10.2020 г., а на последната – на 15.09.2021 г. Съгласно чл. 3 от общите условия към договора, в случай на забава кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху просрочената част от кредита а при просрочване на две или повече вноски настъпва предсрочна изискуемост на целия кредит считано от падежната дата на втората вноска.

Прието е от първоинстанционния съд, че на кредитополучателя е предоставена сумата от 589 лв. Не се твърди, нито установява по кредита да са извършвани погасявания.

Предвид изложените във въззивната жалба конкретни оплаквания за неправилност, следва да бъде извършена проверка за съответствието на правните изводи с материалния закон в допустимата част на обжалваното решение.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа на ясен и разбираем език годишният процент на разходите на кредита (ГПР). Това изискване означава, че не е достатъчно ГПР да бъде посочен като общ процент спрямо главницата или като номинална валутна стойност, а трябва да бъдат посочени поотделно всички формиращи го разходи. В настоящия случай ГПР е изразен в договора единствено като процент – 44,20 %, като за потребителя остава неразбираем начинът на неговото образуване. По тези съображения е верен изводът на първоинстанционния съд, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради неспазеното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В нарушение на материалния закон обаче, Районен съд Радомир не е приложил разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят дължи чистата стойност на кредита. 23 ЗПК се явява специален закон по отношение на чл. 55 ЗЗД и в производството по иск с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240 ЗЗД, при констатирана недействителност на договора, съдът следва да присъди усвоената, но непогасена главница, без да е необходимо да е сезиран с отделен иск за неоснователно обогатяване (Р. № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр.д. № 3855/2021 г., IV ГО; Р. № 60186 от 28.11.2022 г. на ВКС по т.д. № 1023/2020 г., I ТО; Р. № 50259 от 4

12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III ГО). Предвид това, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която установителният иск по чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен, като вместо това бъде призната за установена дължимостта на сумата от 589 лв., представляваща усвоена, но не погасена главница по кредита (чиста стойност на кредита).