Определение № 38032 от 15.10.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 38032 гр. София, 15.10.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Гражданско дело № 20241110121758 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от В. С. С. срещу .....

Ищецът В. С. С. твърди, че на 30.11.2022 г. е сключил с ответника .... договор за потребителски кредит от разстояние № ...., по силата на който му е предоставен кредит в размер на 550 лв., със срок за погасяване 330 дни, договорен годишен лихвен процент от 40,15% и годишен процент на разходите (ГПР) от 48,44%. Посочва, че общата сума за връщане по договора е 658,90 лв., но поради непредоставяне в срок на уговореното обезпечение под формата на поръчители или друг вид гаранция му е начислена неустойка в размер на 198,90 лв., с което общото му задължение е достигнало 857,80 лв.

Ищецът поддържа, че клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора за потребителски кредит № ...., предвиждаща задължение за заплащане на неустойка при непредоставяне на уговореното обезпечение, е нищожна. Като правни основания за недействителността сочи чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 22, чл. 11 и чл. 19 ЗПК, както и чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 5 и чл. 146 ЗЗП.

В тази връзка излага следните доводи: Нарушение на законовите изисквания относно формата и съдържанието на договора. Ищецът твърди, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като не му е предоставен екземпляр от него, както и копия от стандартния европейски формуляр (СЕФ), погасителния план и общите условия.

Поддържа също, че договорът не е изготвен с шрифт с минимално изискуемия размер от 12 пункта и не е подписан от кредитополучателя на всяка страница. Според ищеца тези нарушения обосновават недействителност на договора на основание чл. 22 във връзка с чл.

10, ал. 1 ЗПК. Ищецът твърди, че договорът не съдържа ясно и разбираемо описание на методиката за изчисляване на ГПР, на компонентите, включени в него, и на съотношението между договорната лихва и общите разходи по кредита. Поддържа, че посоченият ГПР не отразява действителните разходи, доколкото неустойката и другите начисления водят до повисок общ размер на задължението. Поради това счита, че са нарушени изискванията на чл.

1

11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК, което обосновава недействителност по чл. 22 ЗПК. Позовава се и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като поддържа, че действителният размер на ГПР надхвърля допустимия законов максимум поради невключването на допълнителните разходи. В подкрепа на доводите си се позовава на решение на Съда на Европейския съюз от 20.09.2018 г. по дело C‑448/17. Ищецът поддържа, че уговорената неустойка от 198,90 лв. не обезщетява конкретно настъпили вреди за кредитора от непредоставянето на обезпечение, а води до неоправдано увеличаване на задължението на потребителя и до неоснователно обогатяване на кредитора. Според него клаузата излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В тази връзка се позовава на т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Ищецът твърди, че начисляването на неустойка за непредоставяне на обезпечение представлява допълнителна финансова тежест, която по същество обезщетява риска от несъбиране на вземането и се кумулира с лихвата за забава.

Поддържа, че това противоречи на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, съгласно които при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума, в размер до законната лихва. Поради това счита, че клаузата за неустойка заобикаля закона и е нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Ищецът поддържа, че договорът е типови договор, чието съдържание потребителят не може реално да променя, а неустойката е предварително определена и необосновано висока спрямо задължението за предоставяне на обезпечение. Счита, че клаузата създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните във вреда на потребителя и не е индивидуално уговорена. Поради това претендира нейната нищожност като неравноправна на основание чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 5 във връзка с чл. 146 ЗЗП. Излага и довод, че клаузата не е формулирана ясно и недвусмислено и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, в противоречие с чл. 147, ал. 1 ЗЗП. Ищецът се позовава на уредбата на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора и поддържа, че необходимостта от обезпечение е следвало да бъде преценена преди отпускането на кредита. Според него налагането на задължение за предоставяне на обезпечение след сключването на договора, съчетано със значителна неустойка при неизпълнението му, увеличава задлъжнялостта на потребителя и противоречи на принципите на отговорното кредитиране. Ищецът излага и довод, че ако кредиторът действително е считал обезпечението за необходимо, е могъл да отложи отпускането на кредита до представянето му, вместо да предвиди допълнително плащане, разсрочено заедно с погасителните вноски. Ищецът поддържа, че неустойката не представлява действителна санкция за неизпълнение, а допълнително възнаграждение, дължимо при непредоставяне на обезпечение, което увеличава цената на кредита и е следвало да бъде отразено в ГПР. В тази връзка оспорва действителността на клаузата както поради противоречие със закона и добрите нрави, така и поради неравноправния характер. В исковата молба се съдържат и общи твърдения за нищожност на договора, както и позоваване на евентуална унищожаемост, без в петитума да е формулиран отделен 2 самостоятелен иск за унищожаване на договора. С оглед изложеното ищецът отправя до съда следните искания: Да бъде прогласена нищожността на клаузата по чл. 3, ал. 2 от договор за потребителски кредит № ...., сключен между В. С. С. и ...., предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на уговореното обезпечение, на основание чл.

26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 22, чл. 11 и чл. 19 ЗПК, както и на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП; да бъде осъден ответникът .... да заплати на ищеца сумата от 5 лв., предявена като частичен иск от общо 198,90 лв., представляваща част от твърдяна недължимо платена сума по договора за потребителски кредит, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 23 и чл. 22 ЗПК, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на подаване на исковата молба /15.04.2024 г./ до окончателното изплащане; да му бъдат присъдени направените по делото съдебни и деловодни разноски, включително адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът .... заявява, че исковата молба е редовна, но оспорва нейната допустимост и основателност. По допустимостта на иска ответникът поддържа, че предявеният установителен иск за прогласяване нищожността на клаузата по чл. 3, ал. 2 от договор за потребителски кредит № .... е недопустим поради липса на правен интерес от търсената защита. Излага доводи, че няма данни неустойката да е била претендирана от ищеца, платена от него или събирана принудително, нито да е налице друго засягане или застрашаване на правната му сфера.

Ответникът сочи също, че не са представени данни ищецът да е усвоил предоставената по договора кредитна сума, поради което счита, че не е доказан правен интерес от предявяването на установителния иск. На това основание моли съда да прекрати производството като недопустимо. По основателността на исковете ответникът признава факта на сключването на договора за кредит между страните и превеждането на сумата по него, като изрично заявява, че признава тези обстоятелства по реда на чл. 175 ГПК. В останалата част оспорва твърденията на ищеца като неоснователни и недоказани и моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Ответникът оспорва конкретно твърдението, че дължимата по договора неустойка е в размер на 198,90 лв. Излага доводи, че договорът е погасен предсрочно и поради това, на основание чл. 32 ЗПК, не се дължи пълният размер на уговорената неустойка. Според ответника, с оглед периода, през който договорът е бил действащ, размерът на дължимата неустойка възлиза на 66,30 лв., а не на претендираните от ищеца 198,90 лв. По отношение на предявения осъдителен иск за сумата от 5 лв., представляваща частичен иск от общо 198,90 лв., ответникът заявява, че няма да заплати доброволно претендираната сума преди постановяване на съдебното решение. Поддържа, че доброволното плащане би довело до отпадане на основанието за претенцията и до неоснователност на иска. Наред с това определя предявяването на частичен иск в толкова нисък размер като злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК. Според ответника размерът на претенцията не съответства на твърдения икономически интерес на ищеца и поражда съмнения, че целта на производството е генериране на разноски за адвокатско възнаграждение чрез водене на поредица от дела, а не действителна защита на нарушени права. В тази връзка ответникът излага и становище, че спорът е следвало да бъде 3 предмет на опит за доброволно уреждане, преди да се пристъпи към съдебно производство.

По претенцията за разноски и адвокатско възнаграждение ответникът възразява срещу присъждането на адвокатско възнаграждение на ищеца, като поддържа, че това би довело до реализиране на неправомерните цели на производството. При условията на евентуалност моли съдът да намали претендираното адвокатско възнаграждение под минималния размер, предвиден в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като се позовава на Решение С-438/22 на Съда на Европейския съюз и на особеностите на конкретното дело, включително ниския размер на предявената претенция и съотношението между материалния интерес и претендираното възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът претендира присъждане на направените от дружеството разноски по производството, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК — юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.

В срок е депозирана насрещна искова молба по реда на чл. 211 ГПК. Насрещният ищец .... предявява срещу В. С. С. насрещен иск на основание чл. 211, ал. 1, предложение второ от ГПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение трето и ал. 4 от ЗЗД, с който моли съда да установи нищожността на клаузата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от Договор за кредит № .... от 30.11.2022 г., отнасяща се до договорната лихва. В обосновка на допустимостта на насрещния иск дружеството излага, че между първоначалния и насрещния иск е налице връзка по смисъла на чл. 211, ал. 1 от ГПК, доколкото те са свързани с един и същ договор и се основават на общи факти. Твърди, че има правен интерес от предявяването му, тъй като желае окончателно да уреди правоотношенията си с ответника, а съществуването на оспорваната клауза създавало възможност за предявяване на бъдещи искове от страна на С. във връзка с договорната лихва, независимо че договорът е прекратен. Посочва, че отпадането на клаузата би могло да бъде постигнато чрез съдебно установяване на нейната нищожност или чрез опрощаване по чл. 108 от ЗЗД, за което обаче е необходимо съгласие на страните. Счита, че при липса на възможност за доброволно уреждане на отношенията насрещният иск представлява необходим способ за защита на интересите му. Поддържа, че искът е родово и местно подсъден на Софийския районен съд. По съществото на спора насрещният ищец твърди, че на 30.11.2022 г. между страните е сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние № ...., при условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Излага, че договорът е сключен посредством електронната платформа на кредитора на интернет адрес www.minizaem.bg, чрез регистрация на клиента, попълване на въпросник, приемане на общите условия, изпращане на преддоговорна информация и потвърждаване на договора чрез уникален четирицифрен код, изпратен на посочения от кандидата телефонен номер. Посочва, че обичайната процедура включва и телефонен разговор за потвърждение, но в конкретния случай такъв запис не е извършван. Поддържа, че описаните действия представляват годно доказателство за сключването на договора по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във връзка с чл. 9 и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР, както и с оглед определението за електронен документ по чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014. Твърди, че договорът е бил сключен съзнателно от ответника, който е бил 4 запознат с естеството на правоотношението. В подкрепа на твърденията си относно самоличността на кредитополучателя дружеството сочи, че при кандидатстването са предоставени снимка на документ за самоличност, снимка тип „селфи“ с документа, данни за контакт и е проведен видеоразговор чрез ....., от който, според твърденията му, се установява съвпадение между лицето от документа и лицето, извършило кандидатстването.