Решение № 264118 от 22.06.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

Гр.София, 22.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публичното заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА при секретаря Кристина Първанова и прокурора сложи за разглеждане

Докладвано от съдия Маркова в.гр.д.№ 8812 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба от К.К.К., ищец в производството пред СРС, срещу решение № 245882/16.10.2019 г. по гр. д. № 77103/2018 г., с което решение са отхвърлени предявените от ищеца – въззивник пред настоящата инстанция искове с правно основание чл. 109 от ЗС, както и в тежест на ищеца – въззивник са възложени разноските по делото.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение, в противоречие със съдебната практика на ВКС и събраните по делото доказателства. Счита, че СРС е приложил стеснително разпоредбата на чл.109 ЗС като по този начин допуснал отказ от правосъдие. Налице били всички предпоставки за уважаване на претенциите му срещу ответниците с правно основание чл.109 ЗС. Позовава се и на т.3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. Деянието „паркиране“ било извършено без правно основание по чл.31 ЗС от несобственици в имот собственост на ищеца и то многократно при условията на рецидив. Затова следвало да бъде преустановено със съдебна принуда. Ответниците не били доказали по никакъв начин, че притежават право на собственост в сградата и в дворното място. Ответникът А. бил собственик само на обект в сградата – ателие № 6, без да притежава идеални части от мястото. Затова последният нямал право да паркира лекия си автомобил в имота на ищеца. Изводите на СРС в обратния смисъл били неправилни. Следвало да се има предвид и, че ателието не е жилищен имот. Въззивникът /ищец/ не бил получил никакво обезщетение за претърпените вреди/пропуснати ползи, но такова не било претендирано и от него. След постановяване на обжалваното решение, ответниците запазвали позициите си за извършване на рецидив по отношение на ищеца чрез паркиране на МПС в неговия имот. Ответникът А. продължавал да притежава автомобил и да обитава ателие в сградата, построена в процесния имот, а ответницата И. продължавала да има общи деца със сина на един от съсобствениците – лицето Н.М., който се бил явил по делото като свидетел. Това, че ответницата И. била променила адресната си регистрация не означавало, че същата не продължава да извършва рецидив – „паркиране на МПС“. Счита, че цитираната от СРС практика на ВКС е неотносима по конкретния случай. Въззивникът бил завел и други дела с други ответници, което показвало, че е налице масово нарушение на правото му на собственост. Неправилно СРС бил приел, че недоказване на деянието за срок от 3-4 месеца може да се счита за прекратяване. В случая било налице изначално деяние, което в много случаи не подлежало на доказване. В противен случай се достигало до правен и житейски абсурд. СРС не бил обсъдил представените от ищеца писмени доказателства, изходящи от СРП като по този начин бил допуснал процесуално нарушение. Решението било постановено и в разрез на законите на физиката.

Решението било постановено при груба небрежност при изпълнение задълженията на съда, защото последният не се съобразил, че само ищецът е представил отделен нот.акт за притежавани идеални части от имота. СРС не се бил съобразил с това, че дворното място не е обща част на сградата, ако не принадлежи на всички собственици като се позовава на съдебна практика. По отношение на ответника А.

СРС неправилно се позовал на сключения от него договор за ползване на МПС със свидетеля А.; ответникът А. продължавал да извършва паркиране. Последното се установявало от представените писмени доказателства, изходящи от СРП. Неправилно СРС се позовавало на приетото решение на ОС на ЕС, защото същото било отменено.

В хода по същество въззивникът излага доводи, че решението е постановено в противоречие с житейската логика, тъй като съдът бил дал право на ответниците да ползват имота, но не го бил обвързал с плащането на данъци. Освен това съдът не обвързал правото на ответниците да ползват имота със задължението да участват в поддържането на имота.

Решението било неправилно и в частта за разноските. Не били налице предпоставките на чл.78, ал.2 ГПК и разноските следвало да се присъдят на ищеца, защото ответниците били станали причина за завеждане на делото.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго по съществото на спора и да уважи предявените искове. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор по въззивната жалба от М.И.И., ответник в производството пред СРС, в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение.

Въззиваемата М.И. ***. Нито един от свидетелите не потвърдил, че след завеждането на исковата молба, ответницата е продължила да паркира в процесния имот и то по начин да ограничава осъществяването на правото на собственост на ищеца в пълен обем. Точно обратното – свидетелите сочели, че И. се е преместила да живее в гр.Троян. Счита факта, че има дете от живущ в имота свидетел, за неотносим по спора и не следвало да се обсъжда от въззивната инстанция, още повече, че не били изнесени такива факта пред първата съдебна инстанция. Сочи, че по делото не се установило по какъв начин ответниците пречат на ищеца да осъществява правото си на собственост. По делото не били представени и такива доказателства. Ответниците били упражнявали правата си като обитатели на същия имот като ищеца. Сочи, че била прекратила действията поради което не следвало да носи тежестта за разноските. Претендира разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от К.А., ответник в производството пред СРС, чрез пълномощника му адв. М., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение.

Въззиваемият К.А. счита, че не е налице отказ от правосъдие, защото не било нарушено правото на справедлив процес. Сочи, че от събраните по делото доказателства се установило, че никой от ответниците не е пречел на ищеца нормално да ползва гаража си и дворното място. Счита, че за основателността на иска по чл.109 ЗС е необходимо освен ответникът да упражнява неправомерно действие, но и ищецът следва да докаже, че това действие пречи на нормалното упражняване на правота на собственост на ищеца. Правилно СРС бил преценил, че в тази насока ищецът не е ангажирал никакви доказателства. Ищецът дори не бил конкретизирал как точно му пречат паркиралите на местата за паркиране на коли. Свидетелят на ищеца - А., който не живеел в същия блок и бил посещавал 4-5 пъти годишно ищеца, заявил, че е виждал въззиваемия А. „един път, може би пролетта на 2017 г.“ Дори да се приемело паркиране на определените за това места като осъществено, това по никакъв начин не доказвало, че се пречи на ищеца да ползва имота си. Правилно СРС бил приел, че дори да било налице такова действие, то било преустановено.

Последното се явявало пречка за уважаване на иска по чл.109 ЗС. Решението било правилно в частта за разноските, тъй като ищецът бил предявил иск, който бил неоснователен.

В производството пред настоящата инстанция представя доказателства за разпореждане с МПС марка „Алфа Ромео“, модел „147“, рег. № ******.

Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За първоинстанционното решение въззивникът е уведомен на 22.10.2019 година.

Въззивната жалба е подадена на 04.11.2019 г., следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Тъй като въззивникът е ищец в производството пред

СРС и предявените от него субективно съединени искове по чл.109 ЗС са отхвърлени изцяло, то е налице правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба се явява допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява, че към датата на образуване на делото и приключване на съдебното дирене, ответницата М.И. да е осъществявала неправомерно въздействие като е паркирала автомобила си в кооперацията. За да достигне до този извод, СРС се е позовал на показанията на свидетеля А.А., разпитан на страната на ищеца, в които показания свидетелят сочел, че не е виждал И. да паркира автомобила си след лятото на 2018 г. Исковата молба била предявена на 05.12.2018 г. По отношение на ответника К.А. също не било доказано към момента на приключване на съдебното дирене да е продължил да осъществява твърдените в исковата молба, действия. Пак от показанията на свидетеля на ищеца било установено, че А. е паркирал автомобила си в двора на кооперацията до началото на 2019 г., а след това свидетелят сочел да не го е виждал там. Действително, се било установило, че към датата на завеждане на иска, автомобилът на ответника А. е бил паркиран в кооперацията, но липсвали данни това състояние да е продължило и към момента на приключване на съдебното дирене пред СРС. Затова и искът бил неоснователен като съдът се е позовал на приетото в решение № 48 от 16.08.2017 г. по дело № 3809 по описа за 2016 г. на ВКС, Второ ГО, в което било посочено, че „При липсата на доказателства действията да продължават и понастоящем, то искът по чл.109 ЗС е неоснователен“. СРС е посочил още, че за основателността на иска по чл.109 ЗС не е достатъчно да се установи, че ответникът упражнява неправомерно действие, респ. бездействие, но било необходимо да се докаже, че това действие пречи на нормалното упражняване на правото на собственост на ищеца. В тази насока ищецът не бил ангажирал никакви доказателства. Според СРС самият факт на паркиране на МПС –та в двора на кооперацията не можел да обоснове извод, че това пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост. Ищецът притежавал идеални части от дворната площ, наред с останалите собственици на кооперацията, които също имали право да ги ползват съобразно притежаваните от тях идеални части. Затова и не можело да се формира извод, че ответниците пречат на ищеца да упражнява нормално правото си на собственост. Освен това от представения по делото нот.акт № 70/2016 г. се установило, че ответникът А. също е собственик на обект в сградата- ателие № 6, заедно с прилежащите се идеални части от мястото поради което същият имал право да ползва това място съобразно притежаваните права, наред с останалите собственици. Освен това с договор от 30.08.2017 г. ответникът А. бил предоставил на Станимир Б. за временно и безвъзмездно ползване своя лек автомобил марка „Алфа Ромео“, модел „147“, рег. № ****** за срок от 24 месеца.

От показанията на Б., разпитан като свидетел се установило, че същият свидетел ползва притежаван от майка му апартамент в тази кооперация. По делото не се установило лекия автомобил „Алфа Ромео“, модел „147“, рег. № ****** да е бил паркиран от ответника А., а не от лицето на което е било предоставено правото на ползване върху МПС. Още повече, че свидетелят Н.М.сочел, че знаел за случай при който А. бил паркирал един или два пъти пред гаража, нанасяйки се в блока, но след „скандали“ спрял да паркира там и започнал да паркира отпред.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

При предявен иск по чл.109 ЗС в обстоятелствената част на исковата молба /ИМ/ ищецът, предявил негаторен иск, следва да посочи какви са извършените от ответника действия, с какво те смущават неговото право на собственост и в рамките на това основание, както и на формулирания петитум съдът следва да даде защита на спорното право.

В конкретния случай с исковата молба се твърди, че паркирането на автомобили в двора на ЕС от страна на ответниците смущава пълноценното използване на двора от страна на ищеца и му пречи да ползва имота в пълен обем, доколкото той не може да ползва пълноценно мястото, върху което ответниците паркират. Твърди се, че самото присъствие на автомобилите в имота водело до неудобство. Често автомобилите били паркирани по начин, че пречели на входа и изхода на гаражите, трудно се маневрирало в имота и се пречело на ползване на другия изход, който бил откъм ул.“Еделвайс“.