Решение № 667 от 04.06.2024, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 667 гр. София, 04.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Е.забет Петрова

Членове:

Катерина Рачева

Михаил Малчев при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело № 20241000500289 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение №3810 от 11.07.2023 г. по гр. д. №9896/2022 г. по описа на Софийски градски съд, е признато за установено по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Д. Е. М., ЕГН **********, срещу П. Л. Б. ЕГН **********, че ищцата е собственик по наследяване по закон от Е. П. М., починал на 18.06.2020 г., на апартамент № А-3-2-Б в гр. ***, район „***“ ул.

„***“, бл. *, вх. *, на втори жилищен етаж, със застроена площ 51,20 кв. м, с описание по схема на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастрална карта и кадастрални регистри, като е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението върху имота, поради право на ползване на П. Л. Б. върху имота, учредено със саморъчно завещание на Е. П. М. от 30.05.2020 г., обявено на 22.07.2020 г., съхранявано от нотариус К. Б. с район на действие СРС под № 043 на Нотариалната камара, вписано в Службата по вписванията гр. София с вх. рег. № 42484 от 05.08.2020г., акт № 41, том VIII дело № 32631, имотна партида № 685462. Със същото решение е признато за недоказано оспорването на истинността на саморъчното завещание на Е. П. М. от 30.05.2020 г., обявено на 22.07.2020 г.

Посоченото решение е обжалвано от ищцата в първоинстанционното производство - Д. Е. М., действаща чрез процесуалния си представител, в неизгодната отхвърлителна част, с която е отхвърлен предявения иск с 1 правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението върху апартамента с идентификатор ***, както и в частта, с която е признато за недоказано оспорването на истинността на саморъчното завещание на Е. П.

М. от 30.05.2020 г., обявено на 22.07.2020 г.

Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението в обжалваните части е неправилно, необосновано и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд.

Поддържа се, че представените сравнителни образци от ответната страна за изготвянето на съдебно-графическата експертиза са надлежно и своевременно оспорени като неавтентични от ищцовата страна на 07.04.2023 г. Поради това вместо да открие производство по оспорване на истинността им по реда на чл.

193 ГПК, първоинстанционният съд е приел и кредитирал в нарушение на процесуалните правила съдебно-графическата експертиза. Оспорва се като незаконосъобразен отказа на СГС да приеме документите – сравнителен материал като доказателства по делото и да ги провери съгласно чл. 194 ГПК.

Поддържа се възражението, че текста на саморъчното завещание не е написан от Е. П. М. и същото не е подписано от него, поради което завещателното разпореждане е нищожно съгласно чл. 42, б. „б“ ЗН вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН.

Изтъква се също така, че съдържанието на саморъчното завещание противоречи на закона, обществения ред и добрите нрави, поради което е нищожно и на основание чл. 42, б. „в“ ЗН. Посочва се, че неправилно първоинстанционният съд е приравнил завещаното право на обитаване на право на ползване по смисъла на чл. 56 ЗС. Твърди се, че поради липсата на действаща позитивно правна уредба на право на обитаване, то токова не може да възникне по силата на завещателното разпореждане в полза на П. Л.

Б.. Заявява се при условията на евентуалност, ако се приеме че завещанието е валидно и е породило право за ответницата, че това не изключва и възможността на ищцата да ползва имота, наравно с ответницата. Моли се решението да бъде отменено като неправилно в обжалваните части, като предявеният иск бъде изцяло уважен. Претендира се присъждането на сторените съдебни разноски пред двете съдебни инстанции.

В установения от закона срок, въззиваемата и ответница в първоинстанционното производство – П. Л. Б., уведомена чрез процесуалния си представител, не е депозирала отговор на въззивната жалба. В проведените открити съдебни заседания по делото, действаща чрез процесуалния си представител, тя оспорва въззивната жалба като неоснователна. Претендира присъждане на сторените разноски във въззивното производство.

Предмет на настоящото въззивно производство и е частна жалба, депозирана от Д. Е. М., действаща чрез процесуалния си представител, срещу определение №13289 от 06.11.2023 г. по гр. д. №9896/2022 г. по описа на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК. В частната жалба се излагат съображения, че неправилно СГС е оставил без уважение молбата за присъждане на заплатено адвокатско възнаграждение за защита съобразно уважената част от исковата претенция и респективно е присъдил разноски в 2 пълен размер на ответната страна. Моли се определението да бъде отменено и да бъде присъдено в полза на Д. Е. М. заплатеното адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от исковата претенция, съответно да бъде редуцирано и присъдено адвокатско възнаграждение на ответницата съобразно отхвърлената част от исковата претенция.

На посочената частна жалба не е подаден отговор от П. Л. Б., уведомена чрез процесуалния си представител. В проведените открити съдебни заседания по делото, действаща чрез процесуалния си представител, тя оспорва частната жалба като неоснователна.

Въззивната жалба и частната жалба са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от активно легитимирана страна в процеса против валидно и допустимо съдебно решение, съответно определение, подлежащи на обжалване, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по делото, съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК , приема следното:

Софийски градски съд е бил сезиран с ревандикационен иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответницата П. Л. Б., че ищцата Д. Е. М. е собственик на апартамент № А-3-2Б в гр. *** район „Лозенец“ ул. „***“ бл. * вх. * втори жилищен етаж, със застроена площ 51,20 кв. м., и за осъждането на ответницата да предаде на ищцата владението върху процесния апартамент.

Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр.

2 ГПК, поради което следва да се произнесе само в предЕ.те на релевираните доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.

Не е спорно между страните, че ищцата е придобила правото на собственост върху процесния апартамент като наследник по закон на баща си Е. П. М., починал на 18.06.2020 г., както не е спорно и че ответницата П. Л. Б. е във владение на процесния недвижим имот – апартамент с идентификатор ***. Тези обстоятелства са безспорни и не нуждаещи се от доказване съгласно чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК.

Със саморъчно завещание с дата 30.05.2020 г., със следния текст: „Днес 30.05.2020 г. аз Е. П. М. пиша саморъчно и в пълно съзнание моето желание.

Утре влизам в болница незнам какво ще се случи. За това пиша моето желание. В апартамента, който притежавам в гр. *** на ул. „***“ № * ет. * ап.

*, вх. *, искам да остане да живее мойта приятелка П. Л. докато е жива, също така и кучето Сузи. Нема нужда да обяснявам защо. Всички знаят много 3 добре какво прави тя за мен. Категоричен съм за изпълнение на желанието ми. Смятам, че това мое писмо ще послужи където трябва“. Следва саморъчен подпис в долната дясна част на листа. Към документа е приложен протокол за приемане на съхранение и обявяване на саморъчно завещание от пом. нотариус Б. П. по заместване на нотариус К. Б.. Върху документа, озаглавен „Завещание“, е отбелязано вписване в Службата по вписванията гр.

София с вх. рег. № 42484 от 05.08.2020 г. акт № 41 том VIII дело № 32631, имотна партида № 685462.

От фактическа страна спорният въпрос е за спазването на формата на завещателното разпореждане, която изрично е оспорена от процесуалния представител на ищцата с твърдения, че същото не е саморъчно изписано и подписано от Е. П. М.. Оспорването на завещателното разпореждане представлява материално правно възражение за неговата нищожност поради липсата на форма, изискуема за негова действителност, съгласно чл. 42, б „б“ ЗН вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН. Релевантен в разглеждания случай е спорът относно валидността на сделката – завещание, а не спорът за истинността на документа, в който е обективирана тази сделка. Поради тази причина неотриването формално на производство по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК относно оспорването на истинността на саморъчното завещание като частен документ не е съществено процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд. Възражението за нищожност на завещанието поради липсата на форма не е обвързано от преклузивния срок на чл. 193, ал.

1 ГПК и може да бъде въведено до края на съдебното дирене по делото.

Според заключението на първоначалната единична съдебно-графически експертиза, кредитирана от първоинстационния съд като еднозначно и обективно дадена, ръкописният текст, с което е изготвен документът от 30.05.2020 г., предмет на изследване, е написан от Е. П. М. и негов е подписът в долната част на документа.

Във връзка с отправените оплаквания във въззивната жалба, че въззивницата е била лишени от възможността надлежно да оспори съдебнографическата експертиза на вещото лице М. Г. М., както и да постави допълнителни въпроси, въззивният съд е допуснал и назначил повторна и допълнителна съдебно-графическа експертиза, изготвена от друго вещо лице - Г. И. М.. От заключение на тази експертиза се установява, че почеркът, с който е съставен представеният от ответницата документ, озаглавен „Завещание“, и подписът, положен върху долната дясна част на документа, са изпълнени от наследодателя на ищцата Е. П. М.. Също така ръкописният текст и подписът върху документа, озаглавен „Завещание“, не са изпълнени от П. Л. Б..

При обсъждане на двете единични съдебно-графически експертизи, настоящият съдебен състав възприема изцяло направените доказателствени (фактически) изводи, тъй като те са изготвени след преценка на всички събрани по делото доказателства, като са отговорили подробно на всички 4 поставени релевантни въпроси. Ето защо въззивният съд кредитира обсъдените експертизи.

Оспорването от страна на въззивницата на ползваните сравните образци от почерка на Е. П. М. при изготвянето на експертизата в първоинстанционното производство е неоснователно.

Както в първоинстанционното, така и във въззивното производство, въззивницата е имала възможността да посочи или да представи допълнителни сравнителни образци. По въпроса за доказването на автентичността на документи, представени като сравнителен материал, при спор относно автентичността на саморъчно завещание, е налице изобилна съдебна практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав, например - решение № 171 от 18.06.2009 г. по гр. д. № 6412/2007 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 60 от 23.04.2013 г. по гр. д.

№ 693/2012 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 256 от 30.10.2014 г. по гр. д. № 3196/2014 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 137/11.10.19 г. по гр. д. № 4409/2018 г. на ВКС, I-во г.о., решение № 64 от 19.07.2022 г. на ВКС по гр. д.

№ 2945/2021 г., I г. о. и др. Съгласно тази практика осигуряването на сравнителен материал (”образци за сравнително изследване”) по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на Наредба № 2/29.06.2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица/, е в тежест на лицето, ползващо се от завещанието. При спор относно автентичността на завещанието най-често се използват т. н. „свободни” сравнителни образци - такива, които са съставени независимо от възникналия между страните правен спор (не са съставени с оглед на процеса). Такива могат да бъдат писма, записки, дневници и др. п. В теорията се приема, че тъй като при тях няма елементи на умишлено изменение на почерка, те са твърде подходящи за използване в качеството на сравнителни образци. Няма изискване сравнителният материал да е от официален документ или да материализира изявление, направено пред държавен орган, за да се приеме, че същият е автентичен. Когато възникне спор относно автентичността на сравнителния материал простото твърдение на имащата интерес от това насрещна страна, че сравнителните образци обект на изследване, не изхождат от завещателя, не е достатъчно да внесе съмнение в заключението на експертизата. Оспорващият сравнителния материал следва да проведе насрещно доказване, като е достатъчно същото да бъде непълно, като представи друг сравнителен материал, за който по категоричен начин може да се приеме, че е изготвен от завещателя, и който да бъде съобразен от вещото лице и от съда, за да разколебае изводите във връзка с автентичността.