Решение № 243 от 01.12.2023, Районен съд - Левски

РЕШЕНИЕ

№ 243 гр. ЛЕВСКИ, 01.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стойка Г. Манолова Стойкова при участието на секретаря Ваня Н. Димитрова като разгледа докладваното от Стойка Г. Манолова Стойкова Гражданско дело № 20234410100401 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

ПРЕДЯВЕН е установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 11, т.9 и чл. 10, ал.1 ЗПК, вр. чл. 21 ЗПК за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит №***/12.08.2021г., както и установителен иск в условията на евентуалност с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал.1 ЗЗП, във вр. с чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на чл. 5.6 от Договора и на т. 10 от Приложение №1 към него, касаещи неустоечните клаузи, както и на т.13 от Приложение №1 към него, касаеща заплащането от страна на кредитополучателя на разходи за извънсъдебно събиране на просрочен кредит.

В РС – Левски е постъпила искова молба от Г. П. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: село

***,представлявана от

„ЕДНОЛИЧНО

АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО Д. Ф.", представлявано от адвокат Д. Л. Ф., Софийска адвокатска колегия срещу: "***" АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр.***.

Твърди се в исковата молба, че на 12.08.2021г. по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищцата са предоставени в собственост 1300 лв. за срок за погасяване до 12.08.2022г., при годишна лихва в размер на 40,54% и ГПР от 49%. Уговорено е, че общия размер на задължението на кредитополучателя е 1332, 84 лв.

Твърди се, че с разпоредбите на чл.5.1, на чл. 5.2.1 и чл.5.2.2 от Договора е предвидено, че заемателят следва да осигури в срок до деня, следващ сключването на анекса обезпечение - 2-ма поръчители или банкова гаранция, че при неизпълнение на задължението, заемателят ще заплаща 1 неустойка в размер уговорен с Приложение №1, в т.10. Въз основа на това и съгласно погасителния план, кредитополучателят заплащал по 117,04 лв. неустойка по всяка една от 12-те месечни вноски за срока на погасяване на дълга, с което общият размер на вноската при липса на обезпечение била от 250,61лв., а с кумулираната към падежното вземане неустойка общото задължение по кредита нараствал на 3007, 32 лв.

Твърди се, че в т. 13 от Приложение №1 към Договора било предвидено, че при забава на заемателя за изпълнение, следвало да бъдат заплатени такси, съставляващи разходите на кредитора за извънсъдебно събиране на задълженията по просрочения кредит, които били в различен размер, в зависимост от вида на кредита.

Ищецът счита, че процесният договор е нищожен съгласно чл. 22 от ЗПК поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не била породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, на основание чл.

21 ЗПК във вр.с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност по смисъла на чл. 143 във вр. с чл. 146 от ЗЗП.

Сочи, че според съдебната практика трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва, като се позовава на съдебна практика. Твърди се, че в настоящия случай, договорната лихва надхвърляла три пъти размера на законната лихва, като извършеното договаряне създавало неравноправност съгласно чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП в правоотношението.

Според ищеца това вземане не притежавало обезщетителна и обезпечителна функция. Счита, че с такова договаряне се заобикалят изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК в договора за кредит да се запише ясно и прозрачно действителния размер на дълга, поради което било осъществено и основанието по чл. 21 от ЗПК.

Твърди, че кредиторът не е изпълнил и изискването по чл. 11, ал.,1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва.

Твърди се, че не е изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК в договора да бъде разписан лихвеният процент на ден.

Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл.

19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва.

Ищцата посочва, че кредиторът не е изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размера на ГПР, че вземането от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК.

2

Твърди, че уговореният с договора ГПР не отговарял на изискванията за яснота и прозрачност по чл. 10, ал. 1 от ЗПК, че посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлявал невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП посочва решение по дело С-453/10 на СЕС.

Според ищеца липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита, което от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/.

Твърди, че следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, като в този смисъл било и задължителното тълкуване на СЕС - Решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17.

Счита, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР, което задължително съдържание съгласно чл. 11 от ЗПК следвало да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент същият следвало да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри – посочва съдебна практика.

Счита, че съгласно чл. 22 от ЗПК, клаузата за ГПР е елемент от същественото съдържание на договорите за потребителски кредит, чиято недействителност влече недействителност на цялата кредитна сделка и ако съдът не приеме доводите за недействителност на цялата сделка, то на собствено основание била нищожна неустоечната клауза, преценена съобразно задължителните разяснения по т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д.

№ 1/09.

Твърди се в исковата молба, че в процесния договор неустойката изначално не притежавала обезщетителна функция. Неустойката не притежавала обезпечителна функция доколкото било уговорено, че се начислява, ако не се осигури обезпечение след сключване на договора.

Ищецът счита, че са недействителни клаузите на т. 13 от Приложение №1 към Договора, които предвиждали заплащането от страна на кредитополучателя на разходи в различен размер за извънсъдебно събиране на просрочен кредит, като тези клаузи пряко противоречали на нормите на чл.

10 а, ал. 2 и на чл. 33 от ЗПК, съгласно които на кредитодателите било забранено да събират вземания, свързани с управлението на кредита, а при забава в изпълнението, те имали право да получат единствено законната лихва за забава, без да имат право на други престации, свързани с неточното изпълнение.

3

Искането е съдът да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит № *** от 12.08.2021г., сключен между страните по делото.

В условията на евентуалност на този иск моли съда да прогласи нищожността на чл.5.6 от Договора и на т.10 от Приложение №1 към него, касаещи неустоечната клауза, както и на т.13 от Приложение №1 към него, касаеща заплащането от страна на кредитополучателя на разходи за извънсъдебно събиране на просрочен кредит. Претендира сторените разноски.

Отправя искане на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА да присъди на „ЕАД Д.

Ф." адвокатско възнаграждение с включен ДДС, като навежда подробни съображения и се позовава на съдена практика.

В условията на евентуалност, в случай че не бъде присъдено адвокатско възнаграждение на „ЕАД Д. Ф.", искането е съдът да присъди на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение на преупълномощения от дружеството адвокат К. Д. - САК.

В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от страна на ответника.

Становището на ответника е, че исковите претенции на ищцата са изцяло неоснователни и необосновани, поради което да бъдат отхвърлени изцяло както исковите претенции, така и евентуалните искови претенции на ищцата.

Ответникът възразява изцяло срещу твърденията на ищцата, че сключеният между страните Договор за кредит се явява нищожен. Навежда подробни съображения, според които на 12.08.2021 г. между ответника и ищеца е сключен Договор за потребителски кредит № ***, като договарянето между страните било осъществено чрез средствата за комуникация от разстояние, договорът за кредит бил сключен във формата на електронен документ и правоотношението се реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, и приложимите към сключения договор за кредит Общи условия на „***” АД.

Твърди се, че сключването на договора за кредит било извършено по инициатива на Г. П. К.. За да получи кредит, ищцата е попълнила Заявка за кандидатстване, като в същата били попълнени и предоставени доброволно пълни и верни данни на кредитополучателя относно неговата самоличност и ищцата посочила, че желае да получи заема чрез паричен превод по банкова сметка. Ищцата потвърдила, че се е запознала и се съгласява с Общите условия на „***” АД.

След подаване на Заявката за кандидатстване от страна на Г. П. К., същата е получила ПИН код под формата на кратко електронно съобщение (СМС) на посочения от нея в заявката телефонен номер, както и линк на посочената от нея електронна поща. След получаване на линка, Г. П. К. потвърдила заявката си за кандидатстване за кредит, като е активирала 4 въпросния линк, където тя е въвела ПИН кода и е потвърдила искането си за получаване на кредит при сроковете и условията съгласно заявката. След потвърждаване на заявката, „***” АД е разгледал предоставената от Г. П. К. информация и въз основа на тази информация и след проверка в Централния кредитен регистър е одобрил същата за искания от нея кредит.

След одобряване на кредитa е изпратен на електронната поща на Г. П. К.

Договор за кредит № ***, заедно с приложимите Общи условия на „***“ АД, също така Стандартен Европейски Формуляр и Погасителен план, като Г. П.

К. е активирала линка „Приеми договора”.

Ответникът възразява изцяло срещу твърдението на ищцата, че Договор за кредит № *** от 12.08.2021 г. бил недействителен на основание чл. 26, ал.

1, предл. 3 от ЗЗД, а именно противоречие на клаузата възнаградителна лихва от договора за кредит с добрите нрави, на основание чл. 143 от ЗЗП, поради неравноправността на същата клауза, както и поради заобикаляне на закона на основания чл. 21 от ЗПК. Навежда довод, че не е налице законова норма, която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратният размер на законната лихва. Единственото законово ограничение било установено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според което „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.” Счита, че ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК било изцяло спазено. Посочва, че в договора за заем, Приложение № 1 към него, в т. 7 бил посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40.54 %, представляващ реквизит по чл.