Решение № 471 от 11.07.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 471 гр. София, 11.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов при участието на секретаря Анжела Д. Богданова като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20238002102881 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Х. З., приподписана от адвокат М. Ч. от АКПловдив против въззивно решение № 653/04.12.2021 г. по възз.гр.д. № 2388/2021 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 261613/31.05.2021 г. по гр.д. № 499/2020 г. на Районен съд – Пловдив, в частта му, с която на основание чл. 127, ал. 2 СК: е предоставено упражняването на родителските права спрямо малолетните деца Н.

П. З. и Н. П. З., на тяхната майка Ю. В. Р.; определено е местоживеене на децата при майката; определен е режим на лични отношения между бащата П. Х. З. и двете деца всяка втора и четвърта неделя от месеца от 9 ч. до 18 ч. и 15 дни през лятото, които не съвпадат с годишния отпуск на майката или с времето, определено от нея за почивка с децата; първите четири реално проведени срещи на бащата с децата да се състоят в присъствие на майката или на определено от нея лице като за първа седмица от месеца ще се счита тази, в която и събота, и неделя носят дати от съответния месец; и е осъден П. Х. З. да заплаща месечна издръжка на дъщеря си Н. П. З. в размер на 250 лв., а на сина си Н. П. З. в размер на 200 лв., чрез тяхната майка и законен представител Ю. В. Р., считано от 14.01.2020 г. занапред, до навършване на пълнолетие на децата, или настъпване на обстоятелства, водещи до нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, от падежа до окончателното и изплащане.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради 1 допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че в нарушение на чл. 59, ал. 6 от СК и чл. 15, ал. 1 от Закона за закрила на детето и в двете инстанции не е проведено изслушване нито на родителите, нито на навършилото 11 години дете Н.. Въззивната инстанция отказала и събирането на поисканите с въззивната жалба доказателства, чрез разпит на двама свидетели, като отказът неправилно бил мотивиран с процесуалната преклузия по чл.266 ГПК.

Ответницата по жалбата Ю. В. Р., в писмен отговор изразява становище за становище за неоснователност на жалбата.

С определение № 1912 от 18.04.2024 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в посочените му части, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените процесуалноправни въпроси относно необходимостта от задължително изслушване в съдебния процес на двамата родители и на детето, ако е навършило 10годишна възраст, при спор за упражняване на родителските права, респ. определяне на режим на лични контакти на детето с родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, съгласно разпоредбите на чл. 59, ал. 6 СК и чл. 15, ал. 1 ЗЗДет., и за приложението на преклузията по чл.266 ГПК, когато спорът касае страна, за чийто интерес съдът следи служебно.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид доводите, изложени в подадената касационна жалба във връзка с основанията за касиране по чл. 281, т. 3 ГПК и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира жалбата за основателна.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са родители на малолетните деца Н., [дата на раждане] и Н., [дата на раждане] Страните живели заедно в [населено място] до м. септември 2018 г., когато се разделили и майката се е преместила да живее с децата в [населено място] в самостоятелно жилище, собственост на нейния брат.

Въз основа на приетите по делото социални доклади и показанията на разпитания свидетел Р. /майка на ищцата/, въззивния съд е приел, че грижата за децата след раздялата на родителите е поета изцяло от майката, която имала подкрепата на своето разширено семейство; че в жилището, където живее ищцата с децата имало подходящи условия за отглеждането им, тъй като за децата има осигурена самостоятелна стая. От 23.12.2019 г. бащата не бил виждал децата по негово желание, не полагал грижи за тях, не давал издръжка. Жилището, в което живеел за децата нямало подходящи условия за отглеждането им, тъй като в него нямало самостоятелна стая за децата. Бащата не можел да разчита на помощ от разширеното си семейство за отглеждане на децата, тъй като не бил в добри отношения със своята майка. Приети са за недоказани твърденията на З. във въззивната му жалба: в т.ч., че ищцата ограничила контактите му с децата, и че е правил опити да види децата, но телефона на Н. бил променен, за да не може той да се свържи с нея. В конкретния случай въззивната инстанция е отказала събирането на нови доказателства. Искането на бащата за разпит на свидетели пред въззивната инстанция /направено с въззивната жалба/ е оставено без уважение, като, съдът се е позовал на забраната по чл.266 ГПК.

Направен е извод, че родителските права върху децата следва да се възложат на майката, 2 която осъществявала грижата за децата до момента и задоволява техните потребности за разлика от бащата, който неглижирал своите родителски отговорности. Този извод се налагал и с оглед ниската възраст на детето Н., която предполагала по-голям контакт с майката.

За да определи режима на лични отношения на бащата с децата, въззивния състав е посочил, че изхожда от техните интереси, специфични потребности и нужди за възрастта, свързани с емоционалното и здравословното им състояние. Приел е, че режим за лични контакти - всяка втора и четвърта неделя от 9 ч. до 18 ч. от месеца и 15 дни през лятото, в най-голяма степен отговаря на нуждите на децата, съобразен е с възрастта им и с правото на бащата на редовен и пълноценен контакт с децата.

При определяне на дължимата издръжка, е прието, че майката имала трудово възнаграждение от 779,90 лв. средно месечно, а според социалния доклад с плетиво получавала допълнителен доход, т.е. заработвала около 1100 лв. средно на месец. Бащата бил компютърен специалист. Нямало данни за неговите доходи. Съдът е посочил, че с оглед трудоспособната му възраст и професията му /която не била засегната от ковид пандемията/, същият могъл да заработва около средната за страната работна заплата, или поне 1300-1500 лв. месечно.

По правните въпроси от процесуално естество, обусловили допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Отговорът на първия въпрос произтича от ППВС № 1/1974 г. и в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 269 от 31.10.2011 г. по гр.д. № 1420/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 129 от 19.06.2013 г. по гр.д. № 1119/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., които се възприемат и от настоящият състав на ВКС. Според тази тълкувателна и задължителна практика на Върховния касационен съд, съгласно чл. 59, ал. 6, изр. 1 СК съдът е длъжен да изслуша родителите, както и децата при условията на чл. 15 от Закона за закрила на детето, да вземе становище от дирекция „Социално подпомагане“ и ако е уместно, може да изслуша и други лица. Изслушването на родителите в производството при определяне на родителските права и на мерките за лични контакти по чл. 59 от СК е задължително, а не факултативно. По своята същност то не е равнозначно на разпит на свидетели или на обяснения на страните по делото, а има за цел да се чуят съображенията на родителите за възможно най-правилната защита на интересите на децата, с оглед съгласуване на техния личен интерес с интересите на семейството и на обществото.

Неизпълнението на това задължение съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. Това е така, тъй като съдът, за да извърши максимално точна преценка относно интереса на детето, следва да прецени личните качества на участниците в спора и възможността им да упражняват родителските права в негов интерес, при обстоятелствата, установени по делото. Въззивната инстанция, дори и без оплакване в тази насока, с оглед засиленото служебно начало по делата за родителски права, мерките за лични отношения и тяхното изменение, ако първостепенният съд не е изпълнил разпореденото в чл. 59 ал. 6 СК, следва да призове родителите и да ги изслуша лично. Ако не го стори, въззивният съд сам 3 допуска нарушение на съдопроизводствено правило, уредено в специален закон. В този смисъл са постановени по реда на чл.290 решения на ВКС /напр. решение № 40/15.02.2012 г. по гр. д. № 522/2011 г., III г.о., решение № 129/19.06.2013 г. по гр. д. № 1119/2012 г., III г.о., решение № 21/ 30.01. 2014 г. по гр.д. № 5421/2013 г. ІV г.о. и др./. Съдът е длъжен да извърши преценката си за това, на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права, единствено на базата на задълбочена и комплексна съпоставка на всички относими в конкретния случай обстоятелства, давайки оценка на възпитателските качества на всеки от родителите, на неговия морален облик, на начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от него грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето, анализирайки данните за реално предприети действия в тази посока, изследвайки към кого от двамата родители в по-голяма степен детето е привързано, както и дали родителят разполага с помощта на трети близки до детето лица, на които при нужда може да разчита, съобразявайки социалната среда, в която предстои да живее детето бит, нрави, схващания, манталитет на обкръжаващите родителя лица, жилищно-битовите му условия на живот, финансовите възможности, начинът на живот, както и да съобрази пола и възрастта на детето. Същевременно съдът следва да положи и максимални усилия, за да бъдат установени във възможно най-пълен обем тези обстоятелства, които в конкретния случай са от значение за интересите на детето. Желанието на родителите и това на децата относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда. Техните становища и искания се обсъждат на общо основание и се вземат предвид при оценката на събраните доказателства, като висшият критерий за решението на съда е интереса на децата. Чрез режима на личните отношения трябва да се постигне възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители.

По втория от поставените въпроси: според разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Ограниченията в дейността на въззивната инстанция не се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало.

Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, например на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо дали има нарочно оплакване във въззивната жалба.

4

Разрешението на въззивния съд не е съобразено с така дадените отговори на повдигнатите правни въпроси. Атакуваното съдебно решение, в обжалваната му част е незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.

Разпечатката съдържа 28 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/dadb8c47-44a3-450f-a4b9-40f09c8b6547