Решение № 4888 от 24.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4888 гр. София, 19.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100500987 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 11900 от 28.10.2022 г., постановено по гр. д. № 52488/2021 г. по описа на СРС, 85-ти състав е уважен предявеният от “Кей Би си Банк България“ ЕАД против И. Г.

В. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9 ГПК, с което е признато за установено, че И. Г. В. дължи на “Кей Би си Банк“ ЕАД сумата от 6 896, 47 лв., представляваща главница по Рамков договор № 1210040390355163/11.10.2018 г. за издаване и ползване на безконтактна кредитна карта Visa Classic, ведно със законната лихва, считано от 07.12.2020 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 61488/2020 г. по описа на СРС, 85-ти състав.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 187,93 лв., представляваща разноски за заповедното производство и сумата от 1 212, 75 лв. – разноски за исковото производство, като ответникът е осъден и да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 200, 00 лв., представляваща възнаграждение за допълнителна съдебно-счетоводна експертиза.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника, чрез назначения му особен представител – адв. П. Г., с надлежно учредена по делото представителна власт, с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е достигнал до извод за извършено предаване на пластиката от кредитната карта на ответника и усвояване на сума по нея в размер на 7075, 00 лв. Счита за неправилен и извода на СРС, съгласно който първата дата на извършеното от ответника плащане по процесната карта е към момента на сключване на договора за кредит - 11.10.2018 г., както и че срокът на действие на договора е изтекъл на 31.10.2021 г. Счита, че извършваните от ответника плащания не доказват съществуването на конкретното облигационно правоотношение между страните, тъй по делото било установено, че ответникът имал и 1 други задължения към ищцовото дружество. Поддържа още, че са налице нарушения на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, т. 11 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, както и чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, поради което и процесният договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК. Счита, че доколкото по делото не е доказано да е извършено предаване на безконтактната карта на ответника, то договорът за кредит е нищожен поради липса на съгласие – основание по чл. 26, ал. 2 ЗЗД – нищожност. При условията на евентуалност поддържа, че при съобразяване на извършените от ответника плащания, то задълженията му към ищеца са изцяло погасени, което обстоятелство се потвърждавало и при преценка на представената по делото съдебно-счетоводна експертиза. Моли решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени.

Отвеникът по въззивната жалба – ищецът “Кей Би Си Банк България“ ЕАД, чрез процесуалния си представител – адв. Г. С., с надлежно учредена представителна власт, в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения. Поддържа, че като безспорно по делото е установено, че процесната карта е била предоставена на ищеца и доколкото не са ангажирани доказателства за нищожност на договора за потребителски кредит и за извършени плащания на претендираната сума, то предявения иск е основателен, до какъвто извод правилно е достигнал СРС. Моли решението да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение, като му бъдат присъдени сторените в производството пред СГС разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като с оглед на обстоятелството, че особеният представител не дължи държавна такса за въззивното производство, то същата е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.

За да уважи предявения установителен иск първоинстанционният съд е приел, че от представените по делото доказателства се установява, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, въз основа на което ищецът е издал безконтактна кредитна карта с начално салдо в размер на 6924,20 лв., представляващо задължения по предходен договор между страните, като при съобразяване на извършените от ответника плащания неплатеният от ответника кредитен лимит е в размер на 6 896, 47 лв., за която сума предявеният иск е изцяло уважен.

Във връзка с оплакванията в жалбата за липса на облигационно правоотношение между страните следва да се отбележи, че по делото е представен рамков договор № 1210040390355163 за издаване и ползване на безконтактна кредитна карта от 11.10.2018 г., подписан от страна на ответника и представител на ищеца, като с оглед на обстоятелството, че процесуалният представител на ответника е заявил в производството пред СРС в открито съдебно заседание от 19.05.2022 г., че не поддържа възражението по чл. 193 ГПК за оспорване на истинността на документа, то настоящият състав на съда намира, че при съобразяване на представения рамков договор по делото се установи наличието на валидно сключен договор за банков кредит между страните.

С оглед на наведеното в срока по чл. 131 ГПК възражение относно липсата на извършено предаване на пластиката на кредитната карта и ПИН кода за използването й, следва да бъде посочено, че договорът за банков кредит по чл. 430 ТЗ по същността си е консенсуален и формален, като при съобразяване на конкретната фактическа обстановка, следва да бъде взето предвид, че за да възникне задължение за насрещната страна по него е 2 необходимо да е извършено физическо предоставяне на карта, което да е позволило усвояване на процесните суми. По делото действително не са представени преки доказателства, от които да се установява, че процесната кредитна карта, по която се твърди да са усвоени суми от ответника му е била връчена. Въпреки това в производството пред СРС е изслушано заключение на вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза, изводите на което съдът намира за обективно и достоверно дадени и кредитира с доверие, от което се установява, че след сключването на процесния договор от 11.10.2018 г. ответникът е използвал суми от разрешения по картата лимит в размер на 7075. 00 лв., като последната използвана сума е от 25.07.2019 г. Житейски логично и правно обосновано е след като ответникът е използвал суми, налични по процесната безконтактна карта, същата да му е била предоставена реално и той да е имал достъп до нея.

От представената допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, се установява още и че след датата на сключване на рамковия договор от 11.10.2018 г. до 07.11.2019 г. ответникът е извършил общо 13 плащания, които са постъпвали за погасяване на задължения по процесни кредитен лимит. В тази връзка настоящият състав намира, че плащането на процесните суми представлява само по себе си извънсъдебно признание за съществуващото между страните облигационно правоотношение, както и че ответникът е получил във връзка с него пластика на кредитната карта и ПИН код за използването й.

С оглед на наведеното възражение за нищожност на сключения договор, следва да бъде посочено, че доколкото истинността на представения по делото договор не е била оспорена в производство пред СРС по реда на чл. 193 ГПК и ответникът не е ангажирал други доказателства, въз основа на които да бъде направен извод за липса на воля при сключването му, то не би могъл да бъде направен извод за нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД - поради липса на воля.

Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто безспорно и е сключеният между страните по спора договор, с оглед на качеството на ответника на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. В конкретния случай сключеният между страните договор по своята правна същност представлява краткосрочен кредит за оборотно финансиране – т.нар. овърдрафт, по силата на който страните са се съгласили в рамките на целия срок на действие на същия кредитополучателят да разполага с определена сума /кредитен лимит/ в случая - в размер на 7075, 00 лв. /съгласно т. 3.1. от процесния договор/, който има фиксиран лимит и срок и се усвоява директно по разплащателна сметка на кредитоискателя. При тази разновидност на договора за кредит, за разлика от стандартния договор за потребителски кредит,липсват установени в конкретен размер и падеж дължими вноски, на които да е разсрочено на части връщането на еднократно дадената в заем сума както е при стандартния договор за потребителски кредит, при който задължително се изготвя погасителен план. В този случай връщането на заетата сума е обусловено по размер от волята на държателя на картата и ползваната от него сума в рамките на кредитния лимит.

За разлика от стандартния договор за потребителски кредит, при който падежът за плащане на изначално определените по размер вноски, на които е разсрочено плащането на части на еднократно отпуснатата в заем сума, при договора за кредитна карта падежът за връщане на цялата усвоена главница по кредита настъпва към установения краен падеж, респ. - при предсрочно прекратяване на договора. Характерно за процесният договор е, че в него не е уговорен брой на погасителните вноски на предоставената сума, а възникването, падежът и размерът на задължението за погасяване не са определени в договора или определяеми, а зависят изцяло от поведението на длъжника, поради което и погасяването на задълженията по договора не се изпълнява на предварително договорени анюитетни вноски.

С оглед на изложеното, в конкретния случай не намира приложение разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, която предвижда като условие за действителност на договора за потребителски кредит същият да съдържа информация за размера, броя, периодичността и 3 датите на плащане на погасителните вноски, а наведените в тази насока оплаквания във въззивната жалба са неоснователни.

В разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е предвидено още и че договорът за потребителски кредит следва да съдържа методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а. Настоящият състав на съда намира, че съдържанието на т. III, чл.

33, от процесния договор недвусмислено и точно посочва като цифрова величина размера на лихвения процент, като в т. III, чл. 35 от договора е посочен и ГПР в съответствие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не се установява и несъответствие между съдържанието на процесния договор и предвиденото такова съгласно чл. 11, т. 12 и т. 20 ЗПК, както и съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 8 и т. 9 ЗПК в каквато насока са изложените оплаквания във въззивната жалба. Доколкото договорът за предоставяне на кредитна карта съдържа всички изискуеми съгласно закона реквизити, то същият е действителен, поради което и не намира приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

По отношение на наведеното оплакване за неправилност на извода, до който е достигнал СРС относно срока на валидност на кредита, респективно за валидността на кредитната карта, следва да бъде посочено, че в конкретния случай срокът на действие на процесния договор за издаване на кредитна карта е обвързан с валидността на картата, която съгласно, т. II, чл. 14 от договора е 3 години. В случая от представените по делото доказателства действително не се установява какъв е началният момент, от който следва да се счита за започнал да тече предвиденият 3 – годишен срок за валидност на кредитната карта, но доколкото от представените платежни нареждания за погасяване на задълженията по договора се установява, че най-ранното извършено плащане е от 11.10.2018 г., именно от този момент следва да се счита за започнал да тече и срокът за валидност на картата. В този случай най-късният момент, в който следва да се счита за изтекъл срокът на договора е 31.10.2021 т., тоест в хода на образуваното пред СРС исково производство. Обоснован в тази връзка е изводът на районния съд за настъпила изискуемост на вземането на ищеца, поради което и съдът е приел за безпредметно разглеждането на въпроса за спазването на реда по чл. 60, ал. 3 ЗКИ за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.