Решение № 2232 от 09.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2232 гр. Пловдив, 09.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330119352 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Т. Х. Г. против „Фератум България“ ЕООД, с която е предявен главен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с който се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № *****/**** г., е нищожен, поради непосочване в договора за кредит на действителния размер на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит и евентуален иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****/**** г., предвиждаща задължение за потребителя да сключи договор за предоставяне на поръчителство с “M. B.”.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****/ **** г., по силата на който на ищцата е предоставена в заем сумата в размер от 4000 лева, като посоченият в договора лихвен процент е 23, 33%, а ГПР се равнява на 49, 66%. Допълнително, поддържа се и че съобразно чл. 5 от договора, ищецът – длъжник по договора за кредит, е следвало да предостави обезпечение чрез сключването на договор за поръчителство с “M. B.”. Такъв договор бил сключен като потребителят дължал на поръчителя възнаграждение в размер от 4040 лв. Изтъква се, че възнаграждението, дължимо на поръчителя не е включено при формиране на приложимия по договора за кредит ГПР. Твърди се нарушаване на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което на осн. чл. 22 ЗПК води до цялостна недействителност на кредитното правоотношение. При условията на евентуалност изтъква се, че невключването на възнаграждението за поръчителя при формиране на приложимия към договора ГПР води до превишаване на императивно разписания лимит на разходите. Предвид това, ако се приеме, че целият договор не е недействителен, то се моли на осн. чл. 19, ал. 4, 1 вр. ал. 5 ЗПК да бъде обявена нищожността на чл. 5 от договора за кредит.

Претендират се сторените в процеса разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Фератум България“ ЕООД. В същия се признава, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****/**** г. Излага се становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че възнаграждението за поръчителя не следва да се включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е свързано единствено с договора за предоставяне на поръчителство, сключен между ищеца и поръчителя. Моли се исковете да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Не съществува спор между страните, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между ответника „Фератум България“ ЕООД (като заемодател) и ищеца Т. Х. Г. (като заемател) е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****/**** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 4000 лв. /л. 6- 7/. Отразеният в договора лихвен процент е 23, 33%, годишният процент на разходите 49, 66%, а задължението следва да се погаси на 18 месечни вноски до 06.03.2025г. (съобразно погасителен план- л. 44 от делото). Съобразно чл. 5 от Договора за паричен заем, кредитът се обезпечава с поръчителство предоставено от “M. B.” („М. Б.“) в полза на кредитора.

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на потребителя Т. Х.

Г. е предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към договора за кредит.

Не съществува спор между страните (поради което е отделено като безспорно с доклада по делото), че в изпълнение на задължението на длъжника по чл. 5 от договора за кредит, между Т. Х. Г. и “M. B.” е сключен Договор за предоставяне на гаранция (поръчителство). Съобразно договора за поръчителство, потребителят дължи заплащане на възнаграждение в полза на “M. B.” в размер от 4040 лв. и което възнаграждение не се включва при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Фератум България" ЕООД като заемодател и Т. Х. Г. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 4000 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Предвид изложеното, то с характеристика на потребителски договор е и 2 свързаният с кредитното правоотношение Договор за предоставяне на гаранция (поръчителство), сключен между ищеца и “M. B.”.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. В процесния случай, твърденията за недействителност на договора за кредит поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в контекста на клаузата на чл. 5 от Договора за кредит.

Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да сключи договор за поръчителство с “M. B.” (дружество регистрирано в М.), който да обезпечава вземанията на "Фератум България" ЕООД по процесния договор за кредит. В тази връзка, от прочита на чл. 5.1, чл. 5.2 и чл. 5.3 от приложимите към договора за кредит Общи условия (публично известни и публикувани в интернет на сайт https://www.ferratum.bg/pravni-dokumenti ) се налага разбирането, че сключването на договора за поръчителство с “M. B.” на практика представлява условие да се получи кредитно финансиране от "Фератум България" ЕООД (в чл.5.3 от общите условия ясно е отразено, че сключване на договор за поръчителство с посоченото от кредитора дружество повишава вероятността длъжникът да бъде одобрен за кредитно финансиране). Тоест, използвайки като претекст възможността длъжникът да повиши кредитоспособността си, кредиторът цели да го “насочи” към единствената форма на обезпечение, която би довела до одобрение на заявката за кредитно финансиране обезпечение от одобрено от заемодателя "Фератум България" ЕООД дружество. Това дружество е именно “M. B.”, с който е сключен и договорът за поръчителство.

Предвид изложеното, то разходът за потребителя по договора за предоставяне на поръчителство с “M. B.” е сигурен, тъй като предоставянето на поръчителство е необходимо условие да се усвои финансовият ресурс. Нужно е да се посочи, че поръчителят не предоставя тази услуга безвъзмездно, като съобразно договора за поръчителство, му се дължи възнаграждение в размер от 4040 лв. (сума, която е повече от чистата стойност на усвоения финансов ресурс).

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР (факт, който е отделен като безспорен и ненуждаещ се от доказване с доклада по делото), като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение 3 да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 66%, но от съдържанието на договора се установява, че договорът за кредит крие множество разходи за потребителя, включително и възнаграждението дължимо по договора за поръчителство, който е пряко свързан с договора за предоставяне на паричен заем. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за предоставяне на поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. Тоест, изяснява се с категоричност, че кредиторът неправилно формира приложимия към договора за кредит ГПР.

В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Впрочем, невключването на вземането за възнаграждение по договора за гаранция към разходите по договора за кредит следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя.

Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C- 565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това положение е несъвместимо и с разписаното в чл. 3, §. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното и при това неправилно посочване на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.