Решение № 2934 от 13.08.2020, Районен съд - Пловдив

Р Е

Ш Е Н

И Е

№ 2934 13.08.2020 година град Пловдив

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д А

ПЛОВДИВСКИЯТ

РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесет и първи юли две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ при участието на секретаря Ангелина Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 18952 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 232 ал. 2 и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът

„Матеко България“ ЕООД (с предишно наименование „Индъстриал Аксес” ЕООД), ЕИК:

*********, със седалище и адрес на управление: град София, р-н „Панчарево“, ул.

„Околовръстен път“ № 369, представлявано от п. Н. С., чрез п. адв. А.Д., е предявил против „Мастер Проджект” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, ул. „Удроу Уилсън” № 12, представлявано от у. Е. Г., иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 14335/ 2019 г. на ПРС, XVI гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 7943/ 05.09.2019 г., суми, както следва: сумата в размер на 180 лева-главница, представляваща остатъчно задължение по фактура № **********/ 05.07.2018 г., издадена по допълнително споразумение № *** към договор за наем № *** на оборудване тип 450 AJ, както и сумата от 19, 30 лева- мораторна лихва върху главницата за периода 08.09.2018 г.- 29.08.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 04.09.2019 г. до изплащане на вземането, както и разноските по делото.

В исковата молба се твърди, че между страните на 31.05.2018 г. се сключил договор за наем № ***, с който било предоставено за ползване следното съоръжение: модел 450 AJ, сериен номер *** за периода 01.06.2018 г.- 15.06.2081 г. и дневен наем в размер на 75 лева без ДДС. Съставил се протокол за предаване на съоръжението и се издала фактура № **********/ 31.05.2018 г., заплатена от ответника. В последствие се сключили още няколко допълнителни споразумения към договора за наем, които продължили срока му. По всяко едно от тези ДС били издавани отделни фактури, по които имало и плащания. Незаплатена останала сумата само от 180 лева, дължима по фактура № **********/ 05.07.2018 г., чийто падеж настъпил на 09.08.2018 г., поради което вземането по нея станало изискуемо. От съставените по случая писмени доказателства- последващи ДС и платени фактури, както и липсата на изготвен протокол за връщане на съоръжението, се установявало, че за периода 10.07.2018 г.- 13.07.2019 г. то се намирало в държание на ответника. В тази връзка за събиране на наемна цена и лихвата за забава било образувано заповедно производство по частно гр. дело № 14335/ 2019 г. на ПРС, XVI гр. с-в, по което се издала заповед за търсената сума, но в срок длъжникът възразил и това обуславяло правния интерес от предявяване на настоящия установителен иск.

Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез п. си поддържа иска. Представя и писмена защита.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е представил писмен отговор, с който оспорва иска. На първо място се твърди, че претенцията била недопустима, защото по заповедното дело не били представени доказателства за предявения установителен иск. По същество пък, искът се явява неоснователен, защото ответникът нямал задължения към ищеца и му бил заплатил всичко дължимо. Посочва се, че между страните през годините били установени трайни търговски отношения, като били издадени общо 52 фактури и 3 кредитни известия, всичко на обща стойност от 19 368 лева с ДДС, като задълженията били погасени и претенцията се дължала вероятно на счетоводна грешка при отразяване на плащанията. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски. В съдебно заседание чрез п. си поддържа отговора, представя и писмена защита.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява от фактическа страна следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение №

7943/ 05.09.2019 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 14335/ 2019 г. на ПРС, XVI гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата в размер на 180 лева-главница, представляваща остатъчно задължение по фактура № **********/ 05.07.2018 г., издадена по допълнително споразумение № *** към договор за наем № *** на оборудване тип 450 AJ, както и сумата от 19, 30 лева- мораторна лихва върху главницата за периода 08.09.2018 г.- 29.08.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 04.09.2019 г. до изплащане на вземането, както и направените в заповедното производство разноски в общ размер на 385 лева.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена редовно на длъжника, който в срок е подал възражение против нея, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.

Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

С договор за наем № *** ищецът е предоставил на ответника оборудване- тип 450 AJ, серия ***, за срок от 15 календарни дни, при дневен наем от 75 лева, като наемателят заплаща още и транспортните разходи- доставка и прибиране на оборудването, за което дължи допълнително сумата от 300 лева с ДДС. Съставен е и приемо- предавателен протокол.

Към договора са подписани още четири допълнителни споразумения, съответно от дати- 22.06.2018 г., 28.06.2018 г., 31.05.2018 г. и 13.07.2018 г., с което е бил удължен наемният период за срок до 20.07.2018 г.

По договора и всяко от допълнителните споразумения са издадени фактури за стойността на наема на оборудването, по които са постъпили плащания по банков път, като е представено и извлечение по банковата сметка на ответника за заплатените на ищеца суми.

Приети са още предходен договор между страните и издадени по него фактури, както и счетоводни справки.

Прието е и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка на счетоводствата на страните е установила, че фактура № **********/ 14.02.2018 г. не е осчетоводена от ответника, а в счетоводството на ищеца същата била за 180 лева, което бил размерът на разликата на платените и дължими суми между страните, като други разминавания нямало и оттук прави извод, че именно това била неплатената фактура. Посочва се обаче, че процесната фактура № **********/ 05.07.2018 г. била погасена. В устния си доклад пред съда заявява, че след тази фактура имало и други издадени, които също били погасени, като при плащанията не се посочвало какво точно се погасява, поради което практиката била да се погасяват от най-старите към по- новите задължения. Не можело обаче неосчетоводена фактура да бъде платена от дружеството, в което тя не е заведена.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

Настоящото производството е по реда на чл. 422 от ГПК, което изисква да се установи съществуването на вземане, обективирано в предходно издадена заповед за изпълнение, като е необходимо да има пълно тъждество между посоченото от заявителя, на база на което е издадена заповедта за изпълнение и претенцията в исковия процес, защото основанието на вземането трябва да е едно и също в заповедното и настоящото дело.

В конкретния случай заповедта за изпълнение е издадена на вземане по фактура № **********/ 05.07.2018 г., която пък е издадена по допълнително споразумение № *** към договор за наем № ***. С други думи, по делото следва да се установи, че е останало непогасено задължение на ответника към ищеца именно по тази фактура, а не по някоя друга предходна между страните или пък по друг договор между тях, доколкото се установява, че дружествата имат трайни търговски отношения, по които ответникът е извършвал плащания по издадени от ищеца фактури, за което са представени и писмени доказателства чрез извлечения от сметки, а е приета и ССчЕ.

Предвид изложеното, без никакво значение се явяват твърденията на ищеца, направени чрез пълномощника му в последното с.з. и доразвити в писмената защита, за сключен предходен договор за наем, по който се плащал транспорт и такава била практиката между страните, защото тези доводи нито са посочени в заявлението, нито в исковата молба, а по отношение на предмета на делото вече по- горе се отбеляза необходимостта от пълна идентичност на основанието, за което е издадена заповедта и което трябва да се установи в исковия процес. В този смисъл са напълно ирелевантни представените в последното с.з. от ищеца писмени доказателства, нито на база на тях могат да се правят твърдения в подкрепа на тезата на страната, доколкото същите не са част от предмета на спора, очертан в заповедното дело.

От една страна, следва да се посочи, че от заключението на вещото лице по ССчЕ е видно, че в счетоводствата на двете дружества съществува разминаване досежно стойността на заведените фактури и плащанията по тях. От друга страна, процесната фактура № **********/ 05.07.2018 г. е издадена въз основа на третото от четирите допълнителни споразумения от договора за наем от 31.05.2018 г., като тя не е била въобще заведена в счетоводството на ответника. След въпросната фактура обаче има издадени и други, които са платени, т.е. процесната фактура не е последната, като е съвсем нормално, че при положение, че тя не е била отразена в счетоводството, при извършване на плащанията същата въобще да не фигурира като основание за погасяване на някакво задължение. В тази връзка и вещото лице в устния си доклад изрично посочва, че няма как невписана в дневниците фактура да бъде платена и операцията да е надлежно счетоводно отразена.

Основанието, от което произтича претенцията на ищеца, както вече се отбеляза по- горе, е допълнителното споразумение към наемния договор, като няма спор, че в този период ответникът е ползвал оборудването на ищеца, за което дължи възнаграждение, защото след този анекс има и последващ за нов период, по който цената на услугата е платена, т.е. и за предходния период е имало ползване, което е продължило и занапред. В тежест на наемателя по договора е да докаже плащане на задължението си, като съдът намира, че ССчЕ установява именно това. Независимо, че въпросната фактура не е приета от ответника и формално плащане точно по нея не е извършено, защото тя не е посочена в платежните документи като основание за плащането, това не означава, че задължението по третия анекс към наема е останало непогасено.

Напротив- след като вещото лице установява, че за следващия месец също има плащания по договора и анексите и последната фактура е за м. август, логиката на погасяване при непосочване какво точно се плаща, е да се покриват първо по-старите задължения, а след това- последните. При положение, че последните са платени, следва, че и по- ранните са платени, като няма логика да се „прескочи“ плащане на един наемен период и същевременно наемодателят да се съгласи да продължи да предоставя ползването за следващ период, който да се плаща, но по-предходният да остава неплатен. Претенцията е за неплатена наемна цена за даден период, но за този период- месец юли 2018 г. двете записванията в счетоводствата на двете дружества откъм дължими и платени суми съвпадат, поради което за ответника няма непогасено задължение, независимо, че ищецът е издал една фактура, за която твърди, че е останала дължима. Нещо повече, в заповедното производство, в т. 12 на заявлението, изрично е посочено, че длъжникът бил погасил частично задължението по фактурата, което се посочва и в исковата молба. С други думи самият кредитор приема, че има частично изпълнение (плащане на фактура), а същевременно стана ясно, че такава фактура ответникът не е отчел счетоводно и формално не може да извърши валидно плащане по нея, тъй като за страната реално няма такова заведено задължение. Доколкото обаче дължимостта на сумата произтича не от фактурата, а от анекса към договора, който е основание за възникване на задължението за плащане на наемната цена за ползване на оборудването, тази цена е платена, защото за периода на действие на договора, продължен с анексите, сумите в счетоводствата на дружествата съвпадат, т.е. няма непогасени суми. Това, че за един по- предходен период- месец февруари 2018 г., по друг договор, различна фактура от процесната е останала неплатена, няма никакво отношение към предмета на спора, защото той тук е конкретно очертан и отношенията между страните по него са уредени. Останалото би било евентуално въпрос на друг процес, но съдът в случая не е сезиран с подобно нещо, като това, което се търси по делото, е било платено, т.е. ответникът доказва изпълнение на задълженията си като наемател по конкретния договор и с погасяването на дълга претенцията на ищеца се явява неоснователна, защото иначе той би получил двукратно плащане за едно и също нещо, с което би се обогатил неоснователно.