Решение № 9 от 07.01.2026, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№9 гр. Велико Търново, 07.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Радка Цариградска

Силвия Пантелеева при участието на секретаря Анита Люб. Бижева като разгледа докладваното от Силвия Пантелеева Въззивно гражданско дело № 20254100501073 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл.

Производството по делото е образувано въз основа подадена въззивна жалба от „Л.“ ООД, с ЕИК ***, чрез адв. Н. Б., против Решение № 111/10.07.2025 г. по гр.д. № 206/2025 г. по описа на Районен съд – С.. С обжалваното решение е отхвърлен предявения от К. Т. Н. с ЕГН ********** срещу „Л.“ ООД, ЕИК: ***, представлявано от управителя Г. А., иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, във вр. чл. 222, ал. 1 КТ за сумата от 7008,12 лева - главница, представляваща дължимо обезщетение при прекратяване на трудово правоотношение, след като работникът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като погасен чрез плащане в хода на процеса. С решението ответникът е осъден да заплати на К. Н. законна лихва върху главницата от 7008,12 лева, за периода от 20.03.2025 г. – датата на завеждане на исковата молба до 09.04.2025 г. – датата на заплащане на задължението.

Ответникът е осъден да заплати на К. Н. сумата от 127,36 лева, 1 представляваща мораторна лихва, върху претендираната главница от 7008,12 лева, за периода от 01.02.2025 г. до 20.03.2025 г., като до претендирания размер от 145,95 лева и за периода от 25.01.2025 г. до 01.02.2025 г., искът е отхвърлен като неоснователен. Ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1097,23 лева – направени по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете, както и на Районен съд С. сумата от 280,35 лева – държавна такса по иска по чл. 222, ал. 3 от КТ, вр. с чл. 228, ал. 1 КТ, 50 лева държавна такса по иска с правно основание чл.

228, ал. 3 КТ, както и 5,00 лева – такса за издаване на изпълнителен лист.

Ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 3,00 лева – направени по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковете.

В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на постановеното решение и моли същото да бъде отменен, като предявените искове бъдат отхвърлени изцяло. Посочва, че работодателят не е знаел, че ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и не е бил длъжен да знае, като дори към депозираната искова молба не са били представени доказателства в тази насока. Твърди, че след като са изискани доказателства за придобиване право на пенсия от ищеца и такива са били представени на ответника, дължимото обезщетение незабавно е било заплатено, като претенцията на ищеца е призната с оглед приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК.

Въпреки това, счита, че неправилно първоинстанционният съд е присъдил в тежест на ответника дължима лихва за забава и разноски по делото. Заема становище, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ включва във фактическия си състав изявление на работника, отправено до работодателя, с което изисква изплащане на дължимото обезщетение, както и представяне на доказателства за придобиване право на пенсия. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че в личното досие на ищеца се съдържат доказателства за придобито право на пенсия, тъй като личното досие на ищеца не е представено по делото и липсват доказателства в тази насока. Поддържа, че ответникът е узнал за придобитото от ищеца право на пенсия едва в хода на първоинстанционното производство и счита, че с оглед извършеното в хода на процес плащане, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Посочва, че ответникът не дължи мораторна лихва и законна лихва за забава, тъй като ищецът е в забава относно уведомяване на работодателя за 2 придобитото право на пенсия и не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение. Моли решението да бъде отменено.

В срока по чл. 263, ал. 1, изр. 1 ГПК ответната страна по жалбата е депозирала отговор, с който оспорва същата като неоснователна и недоказана.

Счита, че е логично при неочаквано връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, ищецът не е поискал изплащане на дължимото обезщетение в размер на брутното й трудово възнаграждение за шест месеца.

Посочва, че по делото липсват доказателства работодателят да е поискал от ищеца такава информация или тя да е дала неверни данни в тази връзка. Заема становище, че това, че ищцата е упражнила правото си на ранно пенсиониране не изключва отговорността на работодателя относно претендираното гратификационно обезщетение. Посочва, че от представената по делото трудова книжа се установява, че ищцата е била в трудово правоотношение с ответника през последните повече от 10 години, както и за придобитото от нея право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Намира, че ответникът е действал недобросъвестно, тъй като макар да му е било известно при прекратяване на трудовото правоотношение, че ищцата е придобила право на пенсиониране, не е изплатил дължимото обезщетение. Счита, че след като през последните 20 години ищцата е работила при този работодател, повече от 10 години при уговорен осем часов работен ден, не е възможно да е работила и придобивала трудов стаж при друг работодател през последните 10 години и поради достигната възраст няма как ответникът да не е знаел, че дължи процесното обезщетение. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното съдебно решение да бъде потвърдено.

Великотърновският окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че 3 съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Поради необжалване на първоинстанционното съдебно решение в частта, в която предявеният по чл. 228, ал. 3 КТ е отхвърлен до претендирания размер от 145,95 лева и за периода от 25.01.2025 г. до 1.02.2025 г., същото е влязло в сила /арг. чл. 296, т. 2 ГПК/ и не е предмет на въззивна проверка в тази си част.

При проверка за неговата правилност по реда на чл. 269, изр. 2 ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба от К. Т. Н. против „Л.“ ООД, ЕИК: ***, като са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 222, ал. 3, във вр. с чл. 228, ал.1 КТ и по чл. 228, ал. 3 КТ. Ищцата твърди, че от 07.04.2014 г. работила по трудово правоотношение за неопределено време с ответното дружество на длъжност „***“, при осемчасов работен ден, като със Заповед № 38/14.12.2024 г. трудовият й договор е прекратен, на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ - поради намаляване обема на работата, считано от същата дата, към която дата за нея е възникнало правото й по чл. 68 КСО на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Твърди, че последните десет години от трудовия й стаж е работила само при ответника, поради което и след като е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, е възникнало правото й на обезщетение от работодателя в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от шест месеца.

Посочва се, че при изчисляване на това обезщетение е следвало да бъде взето предвид възнаграждението й за предходния месец /ноември 2024 г./, за който й е било начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 1168,12 лв., като размерът на дължимото обезщетение за шест месеца е в размер на 7008,72 лв., но същото не било заплатено от ответника. Моли съда да постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да й заплати сумата от 7008,12 лв. обезщетение за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от шест месеца, 4 на база брутното трудово възнаграждение за месец ноември 2024 г., предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението, ведно със законната лихва върху сумата от завеждане на делото до окончателното плащане, както и на основание чл. 228, ал. 3 КТ, ответникът да бъде осъден да й заплати мораторна лихва в размер на 145,95 лв., считано от 25.01.2025 г. до 20.03.2025 г., като се претендират и разноски по делото.

Ответникът „Л.“ ООД, ЕИК: ***, в законоустановения срок е подал отговор на исковата молба, в който заявява, че до връчване на исковата молба не е било известно, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което било лично право на работника и се упражнявало по негова инициатива, поради което и се признава иска за претендираното обезщетение, но се взема становище, че не следва да бъдат възлагани на ответника разноските, тъй като не били дали повод за завеждане на делото. Ответното дружество счита, че не дължи и мораторна лихва и законна лихва за забава с оглед заявената готовност за незабавно плащане поради което счита, че тази претенции следва да се отхвърлят като неоснователни и недоказани.

С допълнително подадено становище по делото ответника твърди, че след завеждане на делото били проведени разговори с ищцата по телефона, получили по пощата незаварено копие от Разпореждане № **********/14.03.2023г. на ТП НОИ – В. Т. за пенсионирането на ищцата. Въз основа на разпореждането, на 09.04.2025 г., било извършено плащане от тяхна страна по сметка на ищцата, за претендираната главница в размер на 7008,12 лева с основание – обезщетение 6 БТВ възнаграждение при пенсиониране.

Заявява се със становището, че поддържа отговора на исковата молба в останалата му част. Моли съда да приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК и да не им бъдат възлагани разноски, тъй като с поведението си не са дали повод за завеждане на делото поради незнание за настъпването на факти от които ищцата черпи права, а от друга страна – декларирали, че незабавно ще платят дължимото обезщетени след представяне на доказателства, че ищцата е придобила право на пения за осигурителен стаж и възраст. Претендира направените по делото разноски.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, настоящият съдебен състав намира следното:

5

Между страните не е налице спор, че между тях е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор № **/04.04.2014 г., със сключването на който ищцата изпълнявала длъжността „***“ в ответното дружество. Трудовия договор бил сключен на основание чл.

67, ал.1, т.1 във вр. с чл. 70 КТ със срок за изпитване шест месеца, считано от датата на постъпване на работа - 07.02.2014 г., в полза на работодателя, с изтичането на който срок не бил прекратен и считал за окончателно сключен по силата на чл. 71, ал. 2 КТ, при основно месечно трудово възнаграждение в размер на МРЗ за страната. В договора е уговорена и продължителността на работния процес – 5 дни в седмицата, 8 часа на ден при 8-часов работен ден.

Описано е в чл. 3.3 от договора, че възнагражденията се изплащат както следва: аванс – до 15-то число на текущия месец и заплата до 25-то число на месеца, следващ предходния.

От представеното по делото предизвестие с изх. № 20/13.11.2024 г. се установява, че ответното дружество е уведомило ищцата, че поради намаляване обема на работа, ще бъде освободена от заеманата от нея длъжност „***“ в срок 30 дни от получаване на предизвестието и след като й бъде връчена заповед за прекратяване. Не се спори, че със Заповед № 38 от 14.12.2024 г. на Управителя на „Л.“ ООД, е прекратено трудовото правоотношение с ищцата К. Н. на длъжност „***“, считано от 14.12.2024 г., поради намаляване обема на работа. В заповедта е разпоредено на лицето да се изплати обезщетение по чл. 224 КТ за неизползван платен годишен отпуск – за 2 дни в размер на 111,25 лв. От приложеното извлечение от трудовата книжка на ищеца се установява, че тя е работела при ответника при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 933,00 лева. Представени са фишове за получаваната от ищцата заплата за месеците ноември 2024 г. и декември 2024 г., видно от които брутното възнаграждение за месец ноември 2024 г. възлиза в размер на 1168,12 лв., а за месец декември 2024 г. е 726,05 лв.