Решение № 165 от 05.12.2023, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 165 гр. Велико Търново, 05.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ГАЛЯ МАРИНОВА

Членове:

МАЯ ПЕЕВА

Ирена Колева при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от МАЯ ПЕЕВА Въззивно търговско дело № 20234001000140 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 28/24.02.2023 г. по т.д. № 270/2021 г. на Окръжен съд Русе е признато за установено съществуването на вземане на „ЕС ДИ АЙ ГРУП“ АД по отношение на Д. Р. А. за сумата 124665,73 лв., дължима по запис на заповед, издадена на 12.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 19.05.2021 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 2568/2021 г. на Районен съд Русе, като искът в останалата му част до предявения размер от 125419,93 лв. е отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Присъдени са разноски.

Против постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Д. Р.

А., като същото се обжалва в частта му, в която съдът е признал за установено съществуване на вземане на „ЕС ДИ АЙ ГРУП“ АД по отношение на нея за сумата 124665,73 лв., дължима по запис на заповед от 12.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 19.05.2021 г. и съответно присъдените разноски в 1 заповедното и в исковото производство. Наведен е довод за недопустимост на производството по издаване на заповед за изпълнение въз основа на записа на заповед от 12.04.2021 г. и недопустимост на производството по т.д. № 270/2021 г. на Окръжен съд Русе. Чрез записа на заповед се цели реализиране на пълна имуществена отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, което следва да се осъществява по съдебен ред, съгласно текста на чл. 211 КТ. Законодателят е имал предвид общия исков ред, а не редът за издаване на заповед за изпълнение по чл. 418 или чл. 410 ГПК. Оспорва се изводът на съда, че записът на заповед е действителен. Поддържа се възражението за липса на изискуема от закона форма на ценната книга. Д. А. е положила подписа си в гр. Русе на 12.04.2021 г., където е и мястото на издаване на менителницата. На тази дата тя не е посещавала гр. София, поради което оспорването на истинността на записа на заповед относно мястото му на издаване е проведено успешно и той не е издаден в гр. София, както е посочено в него. Налице е противоречие с изискването на чл. 535, т. 6 ТЗ, което прави записът на заповед нищожен. Неприложима е и нормата на чл. 536, ал. 4 ТЗ, тъй като не се касае за липса на този реквизит, а за неистинско посочване. Оспорва се изискуемостта на вземането, тъй като падежът на ефекта е на предявяване, каквото на 12.05.2021 г. не е извършвано. Поддържа се тезата, че при подписването на листа, върху който е изписан предварително изготвения текст, ответницата не е съзнавала, че подписва документ със съдържанието на запис на заповед, поради което волята й е била опорочена до степен да липсва. С оглед на това се сочи, че записът на заповед е нищожен, а в условията на евентуалност – унищожаем, тъй като към момента на подписването му А. е била в състояние да не може да ръководи действията си, била е в „дисоциативна фуга“, в смисъл, че не съзнава какво прави от страх.

Освен това, е била въведена в заблуждение относно неговото съдържание и предназначение. Състоянието й е обективно и се установява от изслушаната съдебно психологична експертиза, както и от разпитаните свидетели.

Неоснователно не е уважено възражението на жалбоподателката, че записът на заповед е нищожна сделка, поради заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Ответницата не е изразявала съгласие, че носи пълна имуществена отговорност – нито относно наличието на вреда, нито относно нейният размер, нито за това, че тя следва да отговаря. Принуждаването на служител да издаде запис на заповед и то при условията на конкретните 2 обективни обстоятелства, противоречи на закона, заобикаля го и нарушава добрите нрави. По наведеното каузално правоотношение се излагат съображения, че работодателят не е установил по надлежния ред и по безспорен начин, че е налице липса и нейния размер, както и че по отношение на цялата твърдяна като липсваща сума ответницата има качеството на материално отговорно лице. Предметът на инвентаризацията е бил да се установи дали издадените дневни отчети от служителите в офисите в Русе са отразени хронологично и точно в „Модул каса“, и дали всички приходи по тях, намалени със съответните документално установени разходи, са внесени в индивидуалната клиентска сметка за гр. Русе. Нито при инвентаризацията, нито при изготвянето на съдебно икономическата експертиза е извършвана проверка на постъпилите суми по индивидуалната клиентска сметка за гр.

Русе, нита на направените разходи, съобразно разходо-оправдателни документи. Инвентаризацията и експертизата са извършени на база разпечатка от софтуера относно „Модул каса“, която информация не може да се приеме за достоверна, още повече, че не е сравнена с тази по счетоводни данни в дружеството. Инвентаризацията не е извършена в присъствието на ответницата, заповедта за извършването й била връчена на А. след като цялата проверка била приключила. Проверяващите не са изисквали и не са правили проверка на съхраняваните касови книги и втори екземпляри от дневни отчети. Съдът е игнорирал този факт, както и факта, че софтуерната програма не е защитена от намеса и предоставя възможност за корекция.

Комисията, извършила инвентаризацията, е направила извод, че разходните касови ордери с вносните бележки за внесените суми в индивидуалната клиентска сметка за гр. Русе не съответстват на сбора от сумите по всички дневни отчети, издадени за гр. Русе за съответния ден, намален с разходооправдателните документи за плащания в брой, плащания на ПОС терминали и изплатени отстъпки на клиенти. По делото са събрани доказателства, че с функциите, с които е натоварена ответницата, е натоварена и служителката И.

М., от която не са изисквани обяснения. Съдебно-графическата експертиза установява, че част от документите не са подписани от ответницата. При извършване на инвентаризацията комисията не е проверила кое лице е генерирало разходните касови ордери и съответно подписало, след като е съставило съответния касов отчет. Достъп до „Модул каса“ с едно и също име и парола са имали повече от един служител. Не е проверено дали в дните на 3 официално отсъствие от Централен офис на А. има липсващи дневни отчети по изготвените касови книги. Не е съобразено от съда, че организацията на работа по приемането и отчитането на постъпващите в офиса дневни отчети не е обезпечавала правилното и сигурно приемане, отчитане и предаване на първичните документи и парични средства. Приемащият отчетник е получавал дневните отчети от служителите в различните офиси, ведно с пари в брой, които е предавал на лица от Централния офис, без за това да се съставят каквито и да било документи. Впоследствие е получавал платежно нареждане за внасяне на суми в брой и самите суми, за което също не са съставяни документи. В постъпващите парични средства и документи са боравили поне четири лица, между които не е извършвано приемо-предаване.

С оглед на това е изразено несъгласие с извода на съда за неоснователност на възражението за съпричиняване от страна на работодателя. Не е съобразена констатацията на вещото лице по изслушаната съдебно счетоводна експертиза, че счетоводството на ищеца не е редовно водено. Не са съобразени графологическата и допълнителната съдебно счетоводна експертизи, според които само за част от процесните касови книги ответницата е генерирала и подписала разходни касови ордери, тъй като служителят, изготвил касовата книга за деня е и този, който генерира тези разходни касови ордери. Следователно е налице способ, по който ясно да се отграничи за кои суми и по кои касови отчети ответницата е имала качеството на МОЛ и за кои такова качество е имало друго от материално – отговорните лица, основно И. М.. В този смисъл не се споделя изводът на съда, че е приложима разпоредбата на чл. 208, т. 2 КТ. Размерът на стойността по невключените дневни отчети, по които ответницата е генерирала РКО, възлиза на 46511,29 лв., което евентуално е максималният размер, до който работодателят би могъл да се опита да ангажира отговорността на А..

Отправено е искане за обезсилване на постановеното съдебно решение, евентуално неговата отмяна и постановяване на друго, с което искът бъде отхвърлен като неоснователен.

В срока за отговор, въззиваемата страна е депозирала становище, с подробно изложени мотиви, като счита жалбата за неоснователна.

Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбата и отговора оплаквания, и като прецени събраните по делото доказателства, 4 приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При извършване на проверката по чл. 269 ГПК настоящият състав констатира, че оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на състава. При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че съдебното решение е допустимо, поради което следва да пристъпи към решаване на спора по същество, съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК. Настоящият състав не споделя оплакването във въззивната жалба на Д. А. за недопустимост на производството и съответно на постановеното решение, поради това, че пълната имуществена отговорност следва да се реализира по съдебен ред, съгласно чл. 211 КТ, а не по реда за издаване на заповед за изпълнение по чл. 418 или чл. 410 ГПК, по следните съображения: Производството по чл. 422 ГПК е исково и се разглежда по правилата на общия исков процес, като приложението на разпоредбите за отклонение във връзка с предмета на делото не е изрично изключено от законодателя. С оглед спецификата на установителния иск не намират приложение правилата на чл. 214 ГПК за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска.

Същевременно, исковият съд е длъжен да разгледа и се произнесе по всички заявени права и възражения на страните, като например по основанието, от което произтича вземането, за недействителност на това основание, за погасяване и т.н. В случаите на издаден запис на заповед, издателят може да въведе възражения за наличието на каузално правоотношение, както и възражения, основани на това правоотношение, в който случай съдът дължи произнасяне и по тези въпроси /ТР 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС/. С оглед на това, становището, че исковото производство по чл. 422 ГПК е различно от производството по смисъла на чл. 211 КТ, не може да бъде споделено. И в двата случая процесът е исков, състезателен и решението се ползва със сила на присъдено нещо, като правото на защита на отчетника и възможността за навеждане на съответните възражения не се накърняват, нито се нарушават 5 негови трудови права. Допълнителен аргумент за това, че заповедното производство е приложимо и за вземанията по чл. 211 КТ, е възможността за издаване на заповед за изпълнение въз основа на акт за начет – чл. 417, т. 9 ГПК, в който случай при възражение от страна на длъжника би се достигнало до исково производство, в рамките на което съдът дължи произнасяне по всички спорни въпроси. В този смисъл настоящият състав възприема практиката на ВКС, обективирана в Решение № 421/17.02.2016 г. по гр.д. № 1831/2015 г., ІV Г.О., Решение № 60173/09.09.2021 г. по гр.д. № 1640/2020 г. на ІV Г.О. и Определение № 768/14.10.2014 г. по т.д. № 79/2014 г. на І Т.О. на ВКС, която е съобразена и с постановките на тълкувателното решение на ВКС относно заповедното производство.