Определение № 594 от 17.04.2025, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 594 гр. Шумен, 17.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. Хаджииванова

Петранка Б. Петрова като разгледа докладваното от Петранка Б. Петрова Въззивно частно гражданско дело № 20253600500209 по описа за 2025 година

Производство по реда на чл. 413, ал.2 във вр. с чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. №1372/20.03.2025 г. (товарителница от 19.03.2025 г.) от "Профи кредит ...." ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „....“ №49, бл. 53Е, вх. В, действащо чрез пълномощника си юриск. И.Т., срещу разпореждане №240/28.02.2025 г. по ч. гр. д. №131/2025 г. по описа на Районен съд – Велики Преслав, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Г. Д. Й. с ЕГН **********, с адрес: с. ....., общ. ...., обл. Шумен, ул. „.....“ №80, само в частта за сумите:

88,09 лв. – договорно възнаграждение за периода 20.04.2024 г. до 20.10.2024 г.; 110,68 лв. – лихва за забава от 21.11.2021 г. до датата на изпадане на длъжника в забава 20.10.2024 г. и 53,45 лв. – законна лихва за периода 20.10.2024 г. – датата на изтичане на погасителния план до 26.02.2025 г..

Жалбоподателят твърди, че извън формалната проверка на твърденията на кредитора, от които пряко би могло да се изведе незаконност или неморалност на самото искане, съдът не разполага с компетентност да преценява валидност на сделката като пречка по чл. 411, ал.

2, т. 2 ГПК (цитирани са актове на окръжни съдилища, постановени преди изменението на чл. 411, ал. 2 ГПК с ДВ бр.100/2019 г.). Сочи, че с промените в чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, обнародвани в ДВ бр.100/2019 г., законодателят предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, което обаче не изключвало тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Преценката на заповедния съд дали искането се основава на неравноправно договаряне с потребител в първата хипотеза на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК изисквала обявяването на конкретната клауза от договора за необвързваща потребителя по съответен процесуален ред (какъвто не бил 1 настоящият случай) или във втората хипотеза мотивиране на сигурност и увереност, че съответната клауза противоречи на потребителска закрила в някоя от примерните хипотези на чл. 143 ЗЗП, но без да се простира върху уговаряне на основния предмет и съответствието на цена и стойност на услугата, когато те са ясни и разбираеми за клиента, според изисквания на чл. 145, ал.2 ЗЗП. Заповедният съд неправилно бил извършил именно такава преценка. Жалбоподателят обоснова валидно договаряне на цената на кредитната услуга в рамките на предложени от самия клиент параметри, след разясняване на преддоговорната информация и приложимите общи условия, като именно предложението на потребителя е било прието от кредитора с отпускане на исканата главница и допълнително потвърдено от клиента, не упражнил право на отказ от сключения договор, каквато възможност му закона и ОУ към договора. Договореният лихвен процент отговарял на законовите ограничения и не противоречал на добрите нрави. Счита, че длъжникът е изявил свободната си воля за получаване на кредит при цена с посочените в договора ГЛП и ГПР, по отношение на който била спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, който е ограничен нормативно до петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания. ГПР не надхвърлял този размер, поради което не било налице нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави.

Позовава се на принципа на свободно договаряне в отношенията между правните субекти, гарантиращ свободата при определяне на цена на възмездно кредитиране, който не поставя допълнителни ограничения от нравствени категории. Поради това счита, че уговореното договорно възнаграждение не противоречи на добрите нрави. По отношение на законната лихва твърди, че присъждането й е последица от уважаването на главния иск, а размерът й подлежи на установяване в изпълнителния процес. Намира, че съдът неправилно е отхвърлил заявлението и досежно лихвата за забава, тъй като същата не представлявала неравноправна клауза. Предвид действителността на уговорените клаузи за договорно възнаграждение и ГПР, счита, че процесният договор е изцяло действителен и е породил правните си последици за двете страни. Моли въззивния съд да отмени атакуваното разпореждане в обжалваните части и постанови издаването на заповед за изпълнение срещу длъжника относно вземанията за договорно възнаграждение и лихва за забава. Претендира и разноските за настоящото производство.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

След като се запозна с доказателствата по делото, съдът намира частната жалба за неоснователна, поради следните съображения:

Ч.гр.д. №131/2025 г. на РС – Велики Преслав е образувано по депозирано от "Профи кредит ...." ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу Г. Д. Й. за заплащане на следните суми: 658,86 лв. – неплатена главница; 88,09 лв. – неплатено договорно възнаграждение за периода от 20.04.2024 г. до 20.10.2024 г.; 102,18 лв. – неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст;

265,32 лв. – неплатено възнаграждение за закупена услуга Флекси; 20 лв. – неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 05.12.2021 г.; 400,00 лв. – 2 неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, начислени на 19.06.2024 г.;

110,68 лв. – лихва за забава от 21.11.201 г. датата на изпадане на длъжника в забава до 20.10.2024 г. и 53,45 лв. – законна лихва, дължима от 20.10.2024 г. (дата на изцтичане на погасителния план) до 26.02.2025 г. (датата на подаване на заявлението), ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и за направените по делото разноски – 33,97 лв. – заплатена държавна такса, 180 лв. - юрисконсултско възнаграждение и 80,00 лв. за подготовка на документи.

Посочено е, че вземането произтича от договор за потребителски кредит №40006300345 от 21.10.2021 г.. Заявителят е представил договора, сключен между страните и приложимите общи условия, изискуеми като приложения към заявление по чл. 410, ал. 3 ГПК.

С разпореждане №240/28.02.2025 г. по ч.гр.д. №131/2025 г., ВПРС е разпоредил да се издаде заповед за изпълнение за сумата: 658,86 лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на входиране на заявлението - 26.02.2025 г. и за сумата от 75,00 лв. – разноски по заповедното производство. За останалите претендирани суми е отхвърлил заявлението.

За да отхвърли заявлението за останалите заявени суми, първоинстанционният съд е приел, че е налице неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, съответно нищожна по отношение на уговореното заплащане на посочените в договора допълнителни услуги в общ размер на 1890 лв., включващи право на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита и правото на промяна на погасителния план. Посочил е, че услугата разглеждане и отпускане, макар и приоритетно, е част от процедурата по сключване на договора за кредит и не следва да се дължи възнаграждение за това /противоречие с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК/, а правото на промяна на погасителния план е последваща услуга, която не е предоставена към момента на сключване на договора и и също не следва да бъде заплащана такава, която не е ясно дали изобщо ще бъде ползвана, което води до извод, че потребителят дължи предварително възнаграждение за услуга, която кредиторът може и да не предостави.

Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изисквали потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично ползване на такава. Поради изложеното намерил, че уговорената цена за пакета от допълнителни услуги по естеството си представлява скрита лихва над определената в договора, с което размерът на ГПР излизал извън рамките, определени в ЗПК – петкратния размер на законната лихва.

Приел, че в случая възнаграждението за допълнителни услуги следва да бъде включено при изчисляването на ГПР. В договора не била отразена действителната обща сума, дължима на потребителя, тъй като в същата не е включена тази сума, която по съществото си представлява допълнително възнаграждение на заемодателя. Изложеното обосновало извода на заповедния съд, че клаузите за заплащане на допълни услуги са нищожни, но на основание чл. 22 от ЗПК изложеното обосновава недействителност и на целия договор, поради противоречие с императивни норми на закона, поради което на основание чл. 23 от ЗПК приел, че заявлението следва да бъде отхвърлено за сумите извън претендираната главница.

3

С оглед така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция достигна до следните изводи:

От изложеното в жалбата и заявения петитум се установява, че жалбоподателят обжалва разпореждането само в частта за сумите: 88,09 лв. – договорно възнаграждение за периода 20.04.2024 г. до 20.10.2024 г.; 110,68 лв. – лихва за забава от 21.11.2021 г. до датата на изпадане на длъжника в забава 20.10.2024 г. и 53,45 лв. – законна лихва за периода 20.10.2024 г. – датата на изтичане на погасителния план до 26.02.2025 г. с довода, че предвид действителността на уговорените клаузи за договорно възнаграждение и годишен процент на разходите договорът за потребителски кредит е изцяло действителен.

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а съгласно т.

3, на чл. 411, ал. 2 /нова - ДВ бр.100/2019 г./ заповедният съд е задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл. 143-148 от ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143, ал. 2 ЗЗП са посочени 20 хипотези, при наличието на една от които би могло да се приеме, че е налице неравноправна клауза.

Настоящия въззивен състав, намира разпореждането за правилно. За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл.

128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да съдържа твърдение за изискуемостта му. Разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, задължават съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на неравноправна клауза. При анализа на изложеното в заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед качеството на кредитополучателя - физическо лице, по своята правна характеристика това правоотношение представлява договор за потребителски кредит, за който са приложими общите правила на Закона за задълженията и договорите, правилата на специалния Закон за потребителския кредит, както и предвид качеството на кредитополучателя на "потребител" - нормите на Закона за защита на потребителите.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Последиците от тази недействителност е уредена в чл. 23 от ЗПК, а именно когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на 4 заемателя не отпада изцяло, като той дължи връщане на чистата стойност на кредита, но не и заплащане на лихви и другите разходи. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. В случая това изискване не е спазено.