Решение № 352 от 08.07.2026, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 352 гр. Велико Търново, 08.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Станислав Стефански

Членове:

Еманоел Вардаров

ЛЮБКА МИЛКОВА при участието на секретаря МИЛЕНА ИВ. РАДКОВА като разгледа докладваното от Еманоел Вардаров Въззивно гражданско дело № 20264100500523 по описа за 2026 година

Производство по реда на чл.258 от ГПК.

С Решение№425/30.03.2026г. по гр.дело№2887/2025г. ВТРС е: -о съдил Прокуратурата на Р.България гр.София бул.„Витоша”№2, на основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ, да заплати на В. П. П. с ЕГН**********, от гр.B.Т., с адрес за призоваване: гр.В.Т. ул.„****“№* ет.*, сумата 2500.00€, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, след като е бил обвинен в извършване на престъпление, за което е оправдан по НОХД№6365/2016г. на СРС, заедно със законната лихва върху сумата от 01.10.2022г. до окончателното му изплащане, като отхвърлил иска за неимуществени вреди за разликата от 2500.00€, до пълния предявен размер от 5113.00€, като неоснователен и недоказан; както и отхвърлил иска за заплащане на законната лихва върху претендираното обезщетение за неимуществени вреди, за времето от 20.12.2020г. до 1.10.2022г., като погасен по давност; -осъдил Прокуратурата на Р.България да заплати на В. П. П., сумата 333.00€ - разноски по гр.дело№2887/2025г. на ВТРС.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба въззивна жалба с вх.

№94**/27.04.20**г. при ВТРС от Прокуратурата на Република България(чрез прокурор Т.Ш. от В Т Р П ) против Решение№425/30.03.2026г. по гр.дело№2887/2025г. на ВТРС. Жалбоподателя навежда оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на решението и неправилно приложение на материалния закон.

Предвид, че тежестта на доказване за за ищеца и той следвало да представи доказателства в подкрепа на твърденията си в исковата молба, както и за наличието на причинна връзка между претендираните вреди и повдигнатото обвинение. Такива доказателства не били представени, вкл.

1 за твърдяното отражение върху живота, социалното положение на ищеца и психиката му. Счита, че обезвредата в присъдения размер е изключително завишена и несъответстваща на принципа на справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД. Според възприетото в т.II на ППВС№4/1968 г. въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди.

Размерът на обезщетението за неимуществени вреди бил свързан с критерия за справедливост, дефиниран в чл.52 от ЗЗД като справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства. В случаите на причинени неимуществени вреди, от значение е как процесното наказателно производство се било отразило върху здравето, личния живот, чувствата, честта и достойнството на увредения. В тази връзка паричното обезщетение за морални вреди следвало да съответства на необходимото за преодоляването им и, както и със стандарта на живот и икономическите условия. Не било проява на справедливост, а се явявало в дисхармония със справедливостта определяне на парично обезщетение по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди. Твърдели се от ищеца-въззиваем интензивност на разследването и неразумна продължителност, без да са налични доказателства за това. Не се твърдяла взета мярка за неотклонение, нито друга мярка за процесуална принуда. Делото не било медийно разгласено. Липсвали твърдения за трайни вреди върху физическото и психично здраве, а и ищецът-въззиваем бил оправдан още на първа инстанция. Моли съда да измени решението на ВТРС и да намали размера на присъденото обезщетение, с оглед спазване принципа за справедливо обезщетение, залегнал в чл.52 от ЗЗД. В съдебно заседание Ц. П. - прокурор при ВТОП поддържа въззивната жалба. Заявява, че наказателното производството е приключило в разумен срок, както и че по отношение на ищеца не е взимана мярка за неотклонение. Моли същата да да бъде уважена, като бъде отменено решението на ВТРС, респ. бъде намалено присъденото обезщетение, съобразно чл.52 от ЗЗД.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК В. П. П. не депозира отговор на жалбата. В съдебно заседание не взема становище по въззивната жалба.

С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

При извършената проверка по реда на чл.269 изр.I от ГПК въззивният съд констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо.

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.II от ГПК, в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд счита, че подадената въззивна жалба, разгледана по същество, е неоснователна, а обжалваното първоинстанционно решение като краен резултат е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

С оглед изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава исковата претенция, въззивният съд квалифицира предявеният иск като такъв по чл.4 ввр. чл.2 ал.1 т.3 предл.I от ЗОДОВ, чл.86 от ЗЗД.

2

Фактическата обстановка е очертана подробно и коректно от първоинстанционния съд.

С постановление от 21.10.2015г. на СРП на В. П. П. е повдигнато обвинение за престъпление по чл.206 ал.3 ввр. ал.1 от НК. С Присъда№101753/27.05.2020г. по НОХД№6365/2016г. на СРС В. П.

П. е признат за невиновен за извършено престъпление по чл.206 ал.3 пр.I ввр. ал.1 пр.I от НК и на основание чл.304 от НК е оправдан по повдигнатото му обвинение.

С Решение№605/29.12.2020г.(влязло в сила на 29.12.2020г.) по ВНОХД№3333/2020г. на СГС н.о. XIII възз.състав, е потвърдена изцяло Присъда№101753/27.05.2020г. по НОХД№6365/2016г. на СРС.

Пред първоинстанционния съд са изслушани свидетелски показания. Св.М. T.М. посочва, че около 2000г.(не помни дата) по повод на делото на В. П. П. се налагало няколко пъти да го кара до гр.София - в РПУ, в Следствената служба, като разследването продължило 6 години. Понякога го викали и два пъти в месеца. Свидетелят не знае как е завършило делото, но според него трябва „да е минало и заминало“, защото не знаел В. П.П. да е осъден. В. П. П. бил притеснен от възможността евентуално да влезе в затвора. Можело да го осъдят за „някакви страшни пари“… В.

П. П. се бил затворил, не излизал, не се срещал с никого. Започнал да ходи по доктори. Имал високо кръвно налягане - от притеснение, от разкарванята и като цяло. Свидетелското показание се явява по своята логическа същност мнение, резултат на една логическа операция на силогизъм, като впрочем в основата си e и всяко съдебно решение. Следва да се зададе въпросът не дали свидетелят правилно е разсъждавал при възприемане на известни явления, а дали той действително е възприел факта и така ли го предава, както го е възприел. Преценката на съда за достоверността на такива показания следва да бъде обоснована с оглед останалите събрани по делото доказателства и на изключване на възможността заинтересованост на свидетеля да е повлияла на обективността на показанията му. Съдът кредитира свидетелските показания и им дава вяра, които са плод на непосредствени впечатления.

Фактическата обстановка по делото е правилно и всестранно изяснена от първоинстанционния съд, като същият е съобразил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях. По тези причини настоящата инстанция възприема изцяло така изяснената фактическа обстановка по делото.

Правните изводи на първоинстанционния съд, формирани въз основа на установената от този съд фактическа обстановка, са правилни. Въззивната инстанция с оглед разпоредбата на чл.272 от ГПК възприема изцяло мотивите на първоинстанционния съд, които са изчерпателни и са изцяло в съответствие със закона.

Съгласно разпоредбата на чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. За да възникне субективното право на увредения по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ следва да са осъществени следните кумулативно дадени предпоставки: 1.)на ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от длъжностни лица на ответника;

2.)ищецът да е бил оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт или образуваното наказателно производство да е прекратено в изброените от законодателя хипотези;

3.)ищецът да е претърпял вреди; 4.)да е налице причинно-следствена връзка между незаконното 3 обвинение и вредите. Фактическият състав по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ не включва в себе си като предпоставка за възникването на задължение по чл.4 от ЗОДОВ отделните действия, довели до повдигането на незаконно обвинение, сами по себе си също да са били незаконосъобразни, като или изобщо не са били регламентирани в закона или са противоречали на материално- и/или процесуално-правни норми. Предвид това, достатъчно е да се установи съществуването на влязла в сила присъда по отношение на ищеца, с която той е признат за невиновен, за да се проведе успешно доказване на основанието по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за вредите от незаконно обвинение, което в случая е налице.

Необходимо е да се има предвид указаното в т.11 на Тълк.решение от 22.04.2005г. по тълк.дело№3/2004г. на ОСГК ВКС относно прекия характер на вредите. Обезщетението за имуществени вреди се определя при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. От страна на ответника биха могли да се ангажират правоизключващи, респ. правопогасяващи възражение, с оглед защитната му теза.

С повдигане на обвинението в наказателното производство, прокуратурата е преценила, че са налице безспорни доказателства за това, че В. П. П. е извършил инкриминираното деяние. Тази преценка обаче е опровергана с постановената оправдателна Присъда№101753/27.05.2020г. по НОХД№6365/2016г. на СРС, впоследствие и потвърдена с Решение№605/29.12.2020г.(влязло в сила на 29.12.2020г.) по ВНОХД№3333/2020г. на СГС, поради което ответната страна-въззивник отговаря за вредите, при хипотезата на чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ(в т.ч. и от изрично дадените разяснения в цитираното Тълк.решение от 22.04.2005г. по тълк.дело№3/2004г. на ОСГК ВКС).

Съгласно т.7 от цитираното тълк.решение прокурорът е държавният орган, който решава съставлява ли деянието престъпление и правилна ли е квалификацията. Прокурорът участва във вземането на решение за повдигане на обвинение и утвърждава постановлението за привличане на обвиняем. Поради това, съдът приема, че са налице предпоставките на чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Прокуратура на Р.България, да репарира претърпените от ищеца вреди. Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл.4 ввр. чл.2 от ЗОДОВ е за увреждане на нематериални права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствени, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнена чест, достойнство и добро име в обществото. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, което е обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така изпитва притеснение и несигурност; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване.