Решение № 1111 от 27.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1111 гр. София, 27.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100513407 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 10650 от 03.10.2022 г. по гр.д. № 42043/2021г. Софийски районен съд, 43 състав признал за установено по предявените от Т. С. В., ЕГН **********, против „К.Б.С.Б.“ ЕАД (с предходно наименование „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД), ЕИК 831558413, искове с правно основание чл. 439 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумите, както следва: сумата от 5 851.12 лева, ведно със законна лихва, считано от 31.07.2013 г. до изплащане на вземането; сумата от 2 535.57 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 05.09.2009 г. до 13.03.2013 г.; сумата от 2 045.49 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 05.10.2009 г. до 30.07.2013 г.; сумата от 208.64 лева - държавна такса, и сумата от 458.64 лева – възнаграждение за юрисконсулт, за които суми е издаден изпълнителен лист от 17.09.2013 г. по гр.д. № 32492/2013 г. по описа на СРС, 66 състав, по който е образувано изпълнително дело № 20218520400131 по описа на ЧСИ К.П., рег. № 852 на КЧСИ, с район на действие СГС, поради настъпила погасителна давност за принудителното им събиране.

1

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „К.Б.С.Б.“ ЕАД, заличен като търговец в хода на въззивното производство и по реда на чл. 227 ГПК на негово място конституиран универсалния му правоприемник „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК 000694959, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Първостепенният съд неправилно не отделил като безспорен факта, че последното изпълнително действие по първото изпълнително дело било извършено на 18.07.2016 г., за който факт били налице съвпадащи твърдения на страните. Изявлението на страната, когато съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, имало характер на признание и се явявало важно доказателствено средство, а в случая ищецът в исковата молба признавал този факт. Като не отделил този факт като безспорен, съдът нарушил основни принципи в гражданския процес – за равнопоставеност на страните, служебно начало и др. Ако последното изпълнително действие било извършено на 16.07.2016 г., то това означавало, че вземането на банката би се погасило по давност на 24.09.2021 г. – пет години след 16.07.2016 г. и 69 дни – по силата на законите за извънредното положение, по силата на които давност не е текла за посочения в отговора на исковата молба период. В случая образуването на изпълнителното производство прекъсвало давността и давност не течала съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. В нарушение на материалния закон и при несъобразяване на тълкувателни актове на ВКС/ВС съдът направил неверни правни изводи за погасяване по давност на вземанията, като се позовал на съдебна практика, която освен неотносима за случая била и изгубила значение. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 26.01.2024 г.

Въззиваемата страна Т. С. В. не е депозирал отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание на 24.01.2024 г. чрез процесуален представител оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство.

2

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

С исковата молба, подадена на 16.07.2021 г., съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 5 851.12 лв. - главница, ведно със законна лихва, считано от 31.07.2013 г. до изплащане на вземането, сумата 2 535.57 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 05.09.2009 г. - 13.03.2013 г., сумата 2 045.49 лв., представляваща мораторна лихва за периода 05.10.2009 г. - 30.07.2013 г., сумата 208.64 лв. - държавна такса, и сумата 458.64 лв. - възнаграждение за юрисконсулт, за които суми е издаден изпълнителен лист от 17.09.2013 г. по гр.д. № 32492/2013 г. по описа на СРС, 66 състав и въз основа на който е образувано изп. дело № 20218520400131 по описа на ЧСИ К.П., рег. № 852 на КЧСИ, поради погасяване по давност на вземанията.

Ищецът твърди, че въз основа на изпълнителния лист кредиторът образувал предходно изпълнително дело, което било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като последното изпълнително действие било („така както е написано“) на 18.07.2016 г., а датата на прекратяването била 08.10.2020 г. Вземанията по изпълнителния лист се били погасили по давност поради бездействието на взискателя и всички последващи действия на съдебния изпълнител по второто образувано изпълнително дело се явявали незаконосъобразни.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове като неоснователни. В полза на банката бил издаден изпълнителен лист от 17.09.2013 г. въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр.д.№ 32492/2013 г. по описа на СРС, 66 състав, въз основа на която Т. С. В. и Д.Д.Б.-В.а били осъдени да заплатят солидарно на „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД сумите, произтичащи от договор за банков кредит от 11.10.2007 г. Въз основа на изпълнителния лист било образувано изп.д. № 20138610402039 по описа на ЧСИ Д.В., рег. № 861 на КЧСИ. Това изпълнително дело било прекратено поради настъпила перемпция, като последното изпълнително действие било извършено на 3

18.07.2016 г. Въз основа на същия изпълнител лист било образувано изп. дело № 20218520400131 по описа на ЧСИ К.П., рег. № 852 на КЧСИ, по което били налице изпълнителни действия, прекъсващи давността. Освен това по силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците и § 13 от ПЗР на Закона за здравето давностният срок спрял да тече за периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. вкл., или за 69 дни. Така 5-годишният давностен срок, започнал да тече от последното изпълнително действие по първото изпълнително дело, следвало да изтича на 24.09.2021 г., но преди този момент било образувано второто изпълнително дело, по което били извършени изпълнителни действия, прекъсващи давността. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за частично недопустимо.

За да е допустим установителен иск, за ищеца следва да е налице правен интерес от исканото установяване. Наличието на правен интерес от иска е положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните – за които съдът е длъжен да следи служебно, вкл. като извърши преценка за наличието й преди да постанови крайния си съдебен акт. Липсва интерес от установителен иск, когато може да бъде предявен осъдителен или конститутивен иск, тъй като и чрез тези искове ще се разреши със сила на пресъдено нещо гражданския спор, но едновременно с това ще се постигнат и присъщите на решенията по тези искове изпълнителна сила и конститутивно действие. Този извод не противоречи на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, чието приложно поле е ограничено до искове с предмет вещно право и е неприложимо в случая. И според това тълкувателно решение обаче при предявен отрицателен установителен иск ищецът следва да докаже фактите, с 4 които обосновава правния си интерес от иска, в противен случай производството се прекратява.

В случая, видно от приложеното изп.д. № 20218520400131 по описа на ЧСИ К.П., рег. № 852 на КЧСИ, поради извършени от длъжниците плащания взискателят е искал събиране само на сумите 5 851.12 лв. – главница, ведно със законната лихва върху главницата от 31.07.2013 г. до окончателното плащане, лихва в размер на 1 902.30 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 458.64 лв.

Към завеждане на исковата молба в съда на 16.07.2021 г. само тези суми са претендирани от взискателя като дължими и само за тях за ищеца е налице правен интерес от исканото установяване, че не се дължат поради погасяване по давност. Поради това на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК атакуваното решение следва да бъде обезсилено в частите, с които съдът се е произнесъл по дължимостта на сумата 2 045.49 лв., представляваща мораторна лихва за периода 05.10.2009 г. - 30.07.2013 г., на сумата 208.64 лв. - държавна такса, и за разликата над 1 902.30 лв. до 2 535.57 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 05.09.2009 г. - 13.03.2013 г., а производството в тези части следва да бъде прекратено.

В останалата част въззивният съд намира решението за допустимо, но неправилно.

От фактическа страна: От събраните писмени доказателства, вкл. заверени преписи от двете изпълнителни дела се установява, че изпълнителният лист от 17.09.2013 г. е издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 32492/2013 г. по описа на СРС, 66 състав, с която Т. С. В. и Д.Д.Б.-В.а са осъдени да заплатят солидарно на „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД сумата 5 851.12 лв. – главница по договор за банков кредит от 11.10.2007 г., ведно със законната лихва от 31.07.2013 г. да изплащане на вземането, сумата 2 535.57 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 05.09.2009 г. до 13.03.2013 г., сумата 2 045.49 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 05.10.2009 г. до 30.07.2013 г., и 667.28 лв. – разноски по делото, от които 208.64 лв. държавна такса, и 458.64 лв. – възнаграждение на юрисконсулт.

По молба на кредитора от 30.09.2013 г. въз основа на изпълнителния лист е било образувано изпълнително дело № 20138610402039 по описа на 5

ЧСИ Д.В., рег. № 861 на КЧСИ. С молбата взискателят е поискал налагане на запори върху вземания по банкови сметки и вземания за трудови възнаграждения, както и е извършил възлагане на ЧСИ по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, вкл. да определи начина на изпълнението.

На 30.09.2013 г. от ЧСИ са изпратени запорни съобщения до редица банки, получени от третите задължени лица в периода 11.10. – 21.10.2013 г., видно от отбелязванията върху тях.

Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника В. по реда на чл. 47, ал.

5 ГПК. С изтичане на двуседмичния срок за получаването й и на двуседмичния срок (към онзи момент) за подаване на възражение по реда на чл. 414 ГПК, заповедта е влязла в сила по отношение на длъжника В. на 16.11.2013 г.

На 08.11.2013 г. банката поискала от ЧСИ да вдигне наложените запори във връзка с постигнато с длъжника Т. В. споразумение.

На 18.07.2016 г. до длъжника Т. В. е изпратена призовка за принудително изпълнение, съгласно която ЧСИ насрочил опис на движими вещи в дома на длъжника на 04.08.2016 г. от 12 ч. На 20.07.2016 г. връчителят залепил уведомление на вратата на входа. На 21.07.2016 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на солидарния длъжник Д.Б.- В.а, след което по изпълнителното дело не са извършвани изпълнителни действия от ЧСИ, нито извършване на такива е искано от взискателя.