Решение № 163 от 08.05.2026, Районен съд - Козлодуй

РЕШЕНИЕ

№ 163 гр. Козлодуй, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КОЗЛОДУЙ, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Адриана Г. Добрева при участието на секретаря Деница Ол. Лихарска като разгледа докладваното от Адриана Г. Добрева Гражданско дело № 20261440100102 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба на Н. Ф. Т., ЕГН ********** с адрес в с.Бутан, общ.Козлодуй чрез адвокат Х. Р. от САК, с която е предявен против „Стик - Кредит“ АД, ЕИК 202557159 със седалище в гр.Шумен обективно иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за обявяване недействителността на сключения договор за потребителски кредит № 1194962 от 31.10.2024г. Претендира разноски.

В съдебно заседание ищеца не се явява, не се представлява. Получено е писмено становище, с което поддържат иска.

Ответникът в срока по чл. 131 от ГПК е подал писмен отговор, с който оспорва иска. В съдебно заседание не се явява представляващ дружеството.

По делото между страните няма спор по събраните писмени доказателства и установените факти.

Съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Страните са сключили на 31.10.2024 г. договор за потребителски кредит № 1194962, по силата на който договор ищецът Н. Т. като кредитополучател е получила кредит в размер на 700 лева, при посочени в договора условия лихвен процент 36.00 %, ГПР от 42.58 %, 10 месеца срок за погасяване и общо дължима сума за връщане по кредита от845.78 лева.

В чл. чл.19 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок от три дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: Физическо лице - поръчител, с посочени множество изисквания към него, посочени в ОУ; Банкова гаранция за общата сума по договора (главница, лихва, неустойки и други обезщетения, такси и други), със срок на валидност - 30 дни след падежа на последната вноска.

1

В чл.29 от договора страните са уговорили, че ако кредитополучателя не изпълни задължението си посочено в чл.19, дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената сума по кредита за всеки ден, през който това обезпечение не е предоставено. Размера на неустойката по договора е включен за плащане разсрочено с месечните погасителни вноски и надвишава стойността на отпуснатата в заем сума, като по този начин общото задължение по Договора за кредит възлиза на 1683.80 лева, видно от приложения погасителен план.

Съдът приема от правна страна следното:

Съдържанието на договорните клаузи безспорно налага извод, че се касае за сключен договор за потребителски кредит, по силата на който Кредиторът „Стик кредит“ АД предоставя на потребителя В.А кредит под формата на заем, при разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Ищецът има качество на потребител по смисъла на чл.

9, ал. 2 ЗПК, а именно- физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Като потребител разполага и със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно и които следва да се преценяват при основателността на иска.

По отношение на действителността на договорите за потребителски кредити, приложими са специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК.

Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза е договорена индивидуално.

Процесният договор за заем съдържа изискуемите от закона реквизити спазена е предвидената писмена форма, на която е приравнена сключването на договора във форма на електронен документ, посочен е общия размер на кредита и условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се отпуска, лихвеният процент, условията за прилагането му, годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, условията за издължаване на заема. Представен е погасителен план, в който посочени информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. С договора ищцата е информирана за правото й да получи от заемодателя информация за извършените и предстоящи плащания, както и за оставащите дължимите суми, за правото й да се откаже от договора и срока, в който може да бъде упражнено, правото при предсрочно погасяване на главницата да получи безвъзмездно информация за предстоящите 2 плащания.

Съдът намира за нищожна клаузата в договора по чл. 29 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение.

Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение което не е нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му 6 кредит, което е недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД при неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока. Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на закона. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези условия, за длъжникът е обективно невъзможно да осигури исканото обезпечение. Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя, която почти се равнява на заемна сума и която се прибавя към нея, т.е. дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при точно изпълнение. Такава неустойка не може да бъде оправдана.

Цитираната клауза е нищожна и, защото не е индивидуално уговорена.

Изготвена е предварително от ответника и ищцата не е имала възможност да влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза, нито, че на ищца е предоставена такава възможност. Това поставя заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя.

Уговорената неустойка съставлявайки разход по кредита, следва да бъде включена в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, за който ал. 4 предвижда да е в максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. Видно от дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК дефиниция за годишен процент на разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на ЗПК, с уговорената неустойка се въвеждат именно допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 50 %. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва – 57,10 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК при сключване на договора.

По този начин с уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като в годишния процент на разходите не се включва нейният размер. Тъй като неустойката е прикрит разход по кредита, с който се 3 надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, включената в договора клауза за заплащането й отделно има за цел заобикаляне на изискванията на закона за максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, поради което е нищожна.

Неоснователно е възражението на кредитодателя, че неустойката за непредоставено обезпечение не следва да се включва в ГПР, тъй като при сключването му за страните не е известно дали ще бъде предоставено обезпечението. Видно от самият погасителен план е, че неустойката е посочена в него. Доколкото същият е неразделна част от договора, размерът на неустойката, както и начинът на заплащането й е предварително известна за кредитора, а условията за предоставяне на обезпечение, прави начисляването й сигурно и предвидимо.

Съгласно член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 в договора за кредит следва да се посочи по ясен и кратък начин ГПР и дължимата от потребителя обща сума, изчислени при сключването на договора за кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в такъв договор има за потребителя, според практиката на СЕС, националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C 76/10, EU:C:2010:685, т. 77). Също така, когато в договор за кредит е посочен очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след отпускането на кредита, подобна санкция, изразяваща се в загуба от кредитодателя на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по смисъла на член 23 от Директива 2008/48 (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C 42/15, EU:C:2016:842, т. 18 и 69—71). С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да 11 се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.

Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с правомощията да редуцира размера на ГПР до законово допустимия.

С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito 4 срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. по неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът.