Определение № 18908 от 06.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 18908 гр. София, 06.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно частно гражданско дело № 20251100508266 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274 – чл. 279 във вр. с чл. 413, ал. 1 от ГПК.

Образувано е по частна въззивна жалба на длъжника Е. Б. З. срещу разпореждане, обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение от 17.04.2025г., постановено по ч.гр.дело № 21698/2025г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, в частта, в която са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в полза на заявителя за сумата над 50 лева.

Жалбоподателят поддържа, че разпореждането на първоинстанционния съд е неправилно. Релевира възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение по доводи, че същото не е съобразено с фактическата и правна сложност на развилото се заповедно производство.

Сочи, че извършената от процесуалния представител на заявителя дейност се изразява в подаването на бланково заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. По тези съображения е направено искане за намаляване размера на присъдените в полза на заявителя разноски за адвокатско възнаграждение до сумата от 50 лева.

Насрещната страна в производството “КРЕДИТО” ООД оспорва частната жалба като неоснователна. Излага доводи, че заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева не е прекомерно, тъй като уважаването на подаденото заявление по чл. 410 от ГПК изисква не само попълване на същото, но и съблюдаване на редица други изисквания за редовност и 1 основателност на искането. Именно за това в чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е предвидено, че в производства по издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, възнаграждението се определя от правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на претендираните суми. В случая претендираният от заявителя адвокатски хонорар е определен в минимален размер от 400 лева. Развити са съображения, че липсва установяване на несъответствие с правилата за конкуренция на свободния пазар, както и че определеният в договора за правна помощ минимален размер на предоставената услуга отразява реалната пазарна цена на престираната адвокатска услуга.

Софийският градски съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите в частната жалба, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Настоящият съдебен състав констатира, че в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК не е подадено възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение, поради което частната въззивна жалба подлежи на разглеждане от въззивния съд по реда на инстанционния контрол /арг. от разясненията, дадени в мотивите по т. 12 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълкувателно дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

Разгледана по същество същата е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

Първоинстанционният съд е бил сезиран със заявление от “КРЕДИТО” ООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Е. Б. З. за следните суми: 500 лева, представляваща главница по договор за кредит от 18.10.2024г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане; за сумата от 24, 19 лева, представляваща лихва за забава за периода от 03.12.2024г. до 14.04.2025г., както и за направените по делото разноски – 25 лева за държавна такса и 400 лева адвокатско възнаграждение. Представен е договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ заплащането в брой на уговореното адвокатско възнаграждение от 400 лева.

На 17.04.2025г. СРС е издал заповед за изпълнение на парично 2 задължение по чл. 410 от ГПК за претендираните от заявителя материални вземания за главница и за сторените по делото разноски за държавна такса от 25 лева и за адвокатско възнаграждение от 400 лева. Препис от заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на 27.04.2025г., като в срока по чл. 414, ал.

2 от ГПК не е постъпило възражение.

Настоящият съдебен състав счита релевираното от длъжника възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за основателно по следните съображения:

В заповедното производство намират съответно приложение всички общи правила по част І от ГПК, в това число и за отговорността за разноски.

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за един адвокат е прекомерно спрямо действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да намали възнаграждението до минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. При направено възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК за заплатеното реално възнаграждение от страната на нейния процесуален представител /адвокат/, съдът следва да изхожда отново от посочените критерии, за да определи дали заплатеното възнаграждение за представителство от адвокат пред съда, съответства на данните за осъществена защита от адвокат по делото. Правната и фактическа сложност на делото се преценява като се отчетат предмета на делото, въведените възражения, наличието на типични спорове, отнасяни до съд, трайната и задължителна практика по правните въпроси, въведени в процеса.

Според задължителното за съдилищата разрешение по т. 1 от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение.

Даденото тълкуване по посоченото преюдициално запитване е, че при определяне на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /заг. изм. – ДВ, бр. 14/2025г./, защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар.

3

1 ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС. Критериите от които следва да се ръководи съда при определяне размера на цената на предоставените адвокатски услуги са действителната правна и фактическа сложност на делото, която произтича от вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика, защитавания интерес, вида и количеството на извършената работа, като се определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението, т.е. адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано. Възлаганите разноски следва да са разумни и направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. Следователно възлаганите разноски следва да са разумни и пропорционални.

С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е “съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото” преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването да е “прекомерно” законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговорят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква да познава в детайли този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение, наложено от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. Зачитайки решението от 25.01.2024г. на СЕС по дело С-438/22 всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 от ГПК in fine, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен /така определение № 2995 от 13.06.2024г. на ВКС по к.ч.гр.д. № 991/2024г./.

В аспекта на изложеното се налага еднозначен извод, че заповедното производство не се характеризира с каквато и да било правна и/или фактическа сложност, доколкото не се събират доказателства и не се провеждат открити съдебни заседания, като извършените от процесуалния 4 представител на заявителя действия на този етап от процеса се свеждат единствено до попълване на заявление по образец, в което се индивидуализира претендираното вземане. Целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство не е да установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Заповедното производство е едностранно, при липса на насрещни възражения и искания по доказателствата, без да са възможни усложнения по отношение на страните или неговия предмет. С оглед на това при преценката по чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът намира, че претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева не е справедливо и обосновано, тъй като то се явява повече от половината от общата стойност на сумите, които са претендирани със заявлението – 524, 19 лева. Претендирането на възнаграждение в такъв размер за трудът да се попълни бланка по чл. 410 ГПК сочи действително за прекомерност и че то не е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото.

По тези съображения съдът счита, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, направено от длъжника, се явява основателно.

Настоящият състав приема, че адекватната парична оценка на предоставената адвокатска услуга в производството е в размер на 200 лева, която кореспондира на вида на производството, материалния интерес, правната и фактическа сложност на спора. Разпореждането на първоинстанционния съд в частта му за присъдените в полза на заявителя разноски за адвокатско възнаграждение следва да се отмени в частта, в която са присъдени такива за сумата над 200 лева.

Съгласно т. 8 от Тълкувателно решение № 4/2013г. по тълкувателно дело № 4/2013г. на ОСГТК, ВКС, настоящото определение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ разпореждане, обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 17.04.2025г., постановено по ч.гр.д.

№ 21698/2025г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, в частта, в която в полза на заявителя са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение над сумата от 200 лева до размер от 400 лева.

5

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на заявителя „КРЕДИТО“ ООД за присъждане на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в производството по ч.гр.д. № 21698/2025г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, за сумата над 200 лева.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Е. Б. З., в частта, в която е направено искане за намаляване размера на адвокатското възнаграждение на заявителя в производството по ч.гр.д. № 21698/2025г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, за разликата над 50 лева до присъдения с настоящото определение размер от 200 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6