Решение № 1153 от 17.10.2023, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1153 гр. Варна, 17.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Тони Кръстев

Членове:

Десислава Г. Жекова мл.с. Марина К. Семова при участието на секретаря Мая М. Петрова като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело № 20233100501254 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба, подадена от „Фератум България" ЕООД срещу Решение № 851/15.03.2023 г., постановено по гр.д. № 10180/2022 г. на РС – Варна, с коeто с което е уважен предявеният от Т. А. В. иск с правно основание чл. 124 от ГПК за приемане на установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за паричен заем № 1073406 от 09.10.2021 г. за предоставяне на потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК.

Във въззивната жалба се посочва, че решението е неправилно, поради което се настоява за неговата отмяна. Въззивникът счита, че съдът неправилно е приел процесният договор за нищожен. За неправилно се посочва приетото от съда, че таксата за гарант следва да бъде включена в годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 1 от ЗПК с мотивите, че тя не е задължително условие за предоставянето на кредит от кредитора и не подлежи на включване в годишния процент на разходите по Договора за кредит. Описва процеса на сключване на договор за кредит между кредитополучателя и кредитната институция, при който се предоставял избор на потребителя да реши, дали ще се ползва от собствен поръчител, или ще сключи договор за гаранция с „Фератум Банк" ЕАД. По този начин подчертава незадължителността на този договор, съответно начисляване на възнаграждението по него с такса за гарант. По същество, настоява за отмяна на решението, постановено от ВРС поради неправилност и за отхвърляне на иска. Намира, че посочените факти за оказване на безплатна адвокатска помощ в чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. не са налице, поради което искането за присъждане на адвокатско възнаграждение се явява неоснователно и недоказано и следва да се отхвърли.

Въззиваемата страна Т. В. оспорва жалбата и намира постановеното решение от РС 1

Варна за правилно. Намира, че правилно ВРС е обявил за нищожен Договор за предоставяне на потребителски кредит, тъй като той не отговаря на всички изисквания на чл. 22 от ЗПК.

Изтъква неспазването на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и съответно липсата на ясно разписана методика за формиране на ГПР по кредита. За неясен се посочва начинът, по който е получен размерът на ГПР, кои са неговите компоненти, както и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Отделно от това, договорът за потребителски кредит се определя за недействителен и на основание чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, тъй като липсвал погасителен план, отговарящ на изискванията на посочената разпоредба. Договорът бил недействителен и поради заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, с оглед неправилно приложен ГПР и надвишаване на максимално определения процент на ГПР, което е довело до нищожност на целия договор съгласно чл. 11, ал.1 т.10 от ЗПК ГПР вр. чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните въззиваемата страна определя като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. Позовава се на преюдициално заключение по дело С453/10 относно използването на заблуждаващи търговски практики. Счита, че чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е неприложим към настоящия случай. Отправя искане за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на съдебно-деловодни разноски, включително адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.

За да се произнесе по спора Варненски Окръжен съд съобрази следното:

ВРС е бил сезиран с установителен иск от Т. А. В. срещу „Фератум България" ЕООД за прогласяване нищожност, поради противоречие на закона на Договор №1073406 за предоставяне на потребителски кредит, сключен между страните, на осн. чл. 26, ал. 1 предложение първо ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК.

Ищецът твърди, че Договор № 1073406 бил сключен за сумата от 2000 лева, като следвало да бъдат върнати 2700 лева на 18 вноски. В процесния договор бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали каквито и да е условия за прилагането му. Не било посочено какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Приложения към договора погасителен план не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Посочена била само общата дължима сума, без да става ясно какво се включва в нея и как е изчислена. Твърди, че не е ясно как е формиран ГПР и какви компоненти се включват в същия, поради което са нарушени разпоредбите на чл. 19, ал.1 вр. чл. 10, ал.2 и чл. 10а, ал.2 и ал.4 ЗПК. Излага, че не е посочено как ГПР се отнася към ГЛП.

Твърди, че действителният ГПР надвишава максимално предвидения с чл.19, ал.4 ЗПК.

Излага, че невключването на възнаграждението за поръчителство в ГПР е равносилно на непосочването му договора. Твърди недействителност на договора, поради противоречие с добрите нрави на клаузата, с която е уговорен ГЛП. Сочи, че недействителността на уговорката за ГЛП влече недействителност на целия договор. Твърди нищожност на договора, на основание чл.11, ал.1, т.20 вр. чл. 22 ЗПК.

Ответникът е подал отговор, в който се оспорва основателността на иска. Не се оспорва сключването на процесния договор за кредит, като се излагат подробни съображения във връзка с неговата валидност. По отношение на гаранцията се сочи, че 2 същата не е задължително условие за сключване на договора за кредит. Сочи, че ищецът сам е избрал да сключи договор за гаранция, като от електронния формуляр е запознат с дължимите такси по същия. Уговорката се явявала индивидуално договорена. Сумата за гаранция не била част от договора за кредит, поради което не била включена в ГПР. Моли за отхвърляне на иска.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно. Същото е и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора в рамките на посоченото в жалбата.

Страните не спорят по следните установени в производството пред ВРС факти:

Между страните е сключен от разстояние договор за предоставяне на потребителски кредит № 1073406/09.10.2021 г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца заем в размер на 2000 лева, който е следвало да бъде върнат на 18 вноски, съгласно погасителен план към договора. В договора е посочен лихвен процент в размер на 35 % и ГПР от 49.66 %. Съгласно чл. 5 от договора кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank, Малта, в полза на „Фератум България" ЕООД, като с одобряване на обезпечението от кредитора, предоставеното обезпечение не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряване на кредита. Представен е договор за гаранция (поръчителство), сключен между Т. А. В. и Фератум Банк – Малта, и погасителен план към него. Видно от същия, договореното възнаграждение в полза на гаранта е в размер на 1980 лева, като същият отговаря солидарно с кредитополучателя по договора за потребителски кредит № 1073406/09.10.2021 г.

От заключението по допуснатата СТЕ се установява, че „Фератум България" ЕООД е предоставило на ищеца чрез e-mail следните документи: Преддоговорна информация (Стандартен европейски формуляр); Договор за потребителски кредит № 1073406/09.10.2021 г.; Общи условия, уреждащи отношенията между „Фератум България" ЕООД и неговите клиенти, по повод предоставяните от дружеството кредити. При кандидатстване за кредит от „Фератум България" ЕООД, заявка може да се подаде и с личен гарант. През 2020 г. дружеството има разгледани и одобрени заявки за кредит, по които други кредитоискатели, различни от ищеца, са кандидатствали с личен гарант. Ищецът е потвърдил договора и условията по него чрез изпращане на SMS към номер 1917.

Основният спорен въпрос, пренесен и във въззивното производство, е дали таксата за гарант (възнаграждение за поръчител) следва да бъде включена в годишния процент на разходите (ГПР) по кредита, респ. дали договорът за кредит е нищожен на осн. чл. 22 от ЗПК поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и поради противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно който годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Въззиваемата страна поддържа и всички заявени в исковата молба основания за недействителност на договора за кредит.

Предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, като не са налице данни то да е действало като професионалист, респективно кредитополучателят се явява потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, процесният договор за кредит попада в приложното поле на Закона за потребителският кредит и общата императивна потребителска закрила. Наред с това договорът е сключени от търговско дружество, което 3 предоставя кредити на потребители в рамките на своята професионална и търговска дейност, като приложението на ЗПК, е признато и от кредитора с представянето на длъжника на преддоговорна информация.

Видно от приетите по делото писмени доказателства, съдържанието на договора формално отговаря на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.1-9 и т.11, т.12 ЗПК – сключен е в предписаната от закона форма, съдържа дата и място на сключването, вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер на лихвен процент, информация относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски и пр.

Параметрите и условията на договора са описани в предоставените на заемателя ОУ и Стандартен европейски формуляр.

В договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/ съобразно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, който не надвишава допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя изразени като годишен процент от общия размер на кредита. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“