Решение № 33 от 28.04.2025, Апелативен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 33 гр. Бургас, 28.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мартин Д. Данчев

Членове:

П. Ив. П. Дакова

Яни Г. Гайдурлиев при участието на секретаря П. Ефт. Помакова в присъствието на прокурора П. П. К. като разгледа докладваното от Мартин Д. Данчев Въззивно частно наказателно дело № 20252000600066 по описа за 2025 година Производството е въззивно и e по реда на чл. 34 ал.1 вр.чл.20 ал.1 - 3 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС).

Образувано е по въззивна частна жалба от адв. М. Ч. от АК - Бурлгас, служебен защитник на засегнатото лице Б. М. Д., срещу решение № 59/07.03.2025 г., постановено по ЧНД № 199/2025 г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което съдът е признал решение ***, постановено на 04.07.2024 г. от LandKreis Heidekreis, Федерална Република Германия, в сила от 24.07.2024г., с което по отношение на българския гражданин Б. М. Д. е наложена финансова санкция - задължение за заплащане на парична сума в размер на 125,00 евро, в това число 100 евро с левова равностойност 195, 58 лв., наложена му санкция за извършено административно нарушение, което се санкционира по чл.23 ал.1а, чл.49 от Правилника за движението по пътищата, чл.24 ал.1 и 3, т.5 от Закона за движение по пътищата, 246.1 от Федералния каталог за финансови санкции и 25,00 евро с левова равностойност 55,74 лв. разноски по административното производство, като същото е изпратено на Националната агенция за приходите и на основание чл.33 вр.чл.17 от 1

ЗПИИАКОРНФС, от общото задължение на българския гражданин Б. М. Д. е приспадната сумата от 50.00 евро с левова равностойност от 97,79 лв., заплатена от засегнатото лице в хода на наказателния процес в Федерална Република Германия.

В жалбата, която е депозирана от легитимирано лице, в срок и срещу акт подлежащ на обжалване, се твърди, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Заявява се, че видно от изпратеното удостоверение и отразените в същото обстоятелства, в него са налице несъответствия, от които не може да се направи еднозначен извод за спазване на правото на справедлив процес на Б. Д., а именно - липсата на отразяване той да е бил уведомен за датата, часа и мястото на съдебния процес, както и възможността да бъде обжалван постановения акт.

Аргументира се и възражение, че доколкото половината от наложената санкция в размер на 100 евро вече е платена, остатъкът от същата като размер не отговаря на изискванията в чл.35 ал.1 т.6 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС).

В с.з. пред въззивния съд, представителят на Апелативна прокуратура – Бургас заявява, че жалбата срещу решението на Бургаския окръжен съд е неоснователна. Намира за неоснователно твърдението, че размерът на наложената санкция е под предвидения в чл.35 т.6 от Закона минимум 70 евро или неговата левова равностойност, доколкото в случая наложената санкция е в размер на 100 евро, а обстоятелството, че част от нея е платена се определя за ирелевантно. По отношение на твърдението за непълнота на удостоверението по чл.4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции и в частност досежно отбелязванията в буква „з“ заявява, че попълването на една от хипотезите визирани в точка 3, подточка 3 на буква „з“, е необходимо само в случаите, в които има отбелязване в подточка 2 на същата точка, а в случая, такова отбелязване липсва. Според прокурора, съдът правилно е приел, че наложената санкция е за деянието извършено от засегнатото лице Д. на 19.06.2024 г., което представлява нарушение на правилата за движение по пътищата, и за което не се изисква двойна наказуемост и съответно между удостоверението по чл.4 от Рамковото решение и приложеното към него решение няма разминаване. Намира извода за наличието на 2 законоизискуемите предпоставки за признаване на наложената санкция и изпълнение на решението за налагането за правилен, поради което предлага въззивната частна жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна и да се потвърди решението на Бургаски окръжен съд като правилно и законосъобразно.

Засегнатото лице Б. М. Д., редовно призован, не се явява лично. Явява се служебно назначения му защитник, която заявява, че поддържа жалбата си на посочените в нея основания. Твърди, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно и поради това настоява за неговата отмяна.

Бургаският апелативен съд, в качеството си на въззивна инстанция, след като се запозна с изложеното в писмената жалба, като изслуша явилите се страни в с.з., като обсъди изтъкнатите от тях доводи и съображения, като прецени наличните по делото доказателствени материали и като извърши цялостна проверка относно правилността на атакувания съдебен акт, намери жалбата за процесуално допустима като подадена в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт, но разгледана по същество – за неоснователна.

Първоинстанционният съд, въз основа на извършения от него анализ на наличните писмени и гласни доказателства и доказателствени средства правилно е приел за установена фактическата обстановка, която е изложена в мотивите към решението, и която въззивния съд напълно възприема и споделя.

Производството пред първата инстанция е било образувано по повод постъпило удостоверение, издадено въз основа на решение ***, постановено на 04.07.2024 г. от LandKreis Heidekreis, Федерална Република Германия, за налагане на финансова санкция по отношение на българския гражданин Б. М. Д., с което на същия, е наложена финансова санкция задължение за заплащане на парична сума в общ размер на 125,00 евро.

От данните съдържащи се в удостоверението действително се установява, че с постановено на 04.07.2024 г. от несъдебен орган в издаващата държава решение ***, постановено от LandKreis Heidekreis, Федерална Република Германия, в сила от 24.07.2024 г. на Б. М. Д. е наложена финансова санкция - осъждане за заплащане на парична сума в размер на 125,00 евро, в това число 100 евро - наложена му санкция за извършено административно 3 нарушение и 25,00 евро - разноски по административното производство.

Видно от удостоверението от наложената санкция от 100 евро в хода на наказателния процес в Федерална Република Германия са платени 50 евро.

Санкцията е наложена за деяние, извършено на територията на издаващата държава, съставляващо административно нарушение, което се санкционира по чл.23ал.1а, чл.49 от Правилника за движението по пътищата, чл.24 ал.1 и 3 т.5 от Закона за движение по пътищата, 246.1 от Федералния каталог за финансови санкции, и се изразява в това, че на 19.06.2024. в 11.53 часа, като водач на товарен автомобил с регистрационен номер РВ 1772 АЕ и ремарке с номер ..., движейки се по магистрала А7 населено място Бад Фалингбостел - гр.Хановер при км 85,000, е използвал електронен уред, който служи за комуникация, информация или организиране, или е предназначен за тази цел, по неправомерен начин - разговарял е по мобилен телефон.

Решението е постановено от несъдебен орган в решаващата държава въз основа на наказуемо деяние по нейния национален закон. Лицето е било уведомено за него и относно правото си да обжалва решението, както и за срока на обжалване, съгласно законодателството на издаващата държава и е имало възможност да отнесе въпроса до съд по наказателни дела, но не се е възползвало от това. Решението е влязло в сила на 24.07.2024 г.

Видно от удостоверението, в същото е изрично отбелязано, че описаното в него деяние, попада в списъка от престъпления, изброени в чл.5 § 1 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, а именно като „поведение, което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, включително нарушения на разпоредбите за времетраенето на управление и почивка на МПС, както и разпоредбите относно опасни товари“. Предвид на това и съгласно чл.30 ал.2 т.1 от ЗПИИРКОРНФС, в случая не следва да се извършва проверка от настоящия съд за двойна наказуемост на деянието, като условие за признаване и изпълнение на решението. Давностният срок за изпълнение на финансовата санкция и разходите по производството изтича на 24.07.2027 г.

Фактическата обстановка, изложена в мотивите към проверяваното решение подробно и последователно, по същество и по отношение на основните обстоятелства напълно кореспондира с наличните по делото 4 доказателствени материали.

Настоящият съд, с оглед на правомощието си да извърши цялостна проверка относно правилността на съдебния акт, както и правото му да приема за установени свои фактически положения, извърши своя собствена преценка на доказателствените материали и стигна до изложените по-горе фактически констатации.

Апелативният съд констатира наличие на съответствие между решението за налагане на финансова санкция и удостоверението по член 4, издадено от компетентния орган на издаващата държава, като от съдържанието и на двата документа се установяват всички елементи на извършеното нарушение.

При така установените факти настоящият въззивен състав изцяло споделя застъпеното от първоинстанционния съд становище за наличието на законови предпоставки и липса на нарочни пречки за признаване на решението за наложена финансова санкция.

Най-напред, полученото в България решение за налагане на финансова санкция е издадено от несъдебен орган в издаващата държава въз основа на наказуемо деяние - правонарушение по нейния национален закон.

Видно от удостоверението, в същото е изрично отбелязано, че описаното в него деяние, попада в списъка от деяния, изброени в чл.5 § 1 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, а именно като „поведение, което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, включително нарушения на разпоредбите за времетраенето на управление и почивка на МПС, както и разпоредбите относно опасни товари”. Предвид на това и съгласно чл.30 ал.2 т.1 от ЗПИИАКОРНФС, в случая не следва да се извършва проверка за двойна наказуемост на деянието, като условие за признаване и изпълнение на решението.

Апелативният съд се присъединява напълно и към изводите на първата инстанция, че в случая не е налице и някое от факултативните основания за отказ, визирани в чл.35 от ЗПИИАКОРНФС.

Удостоверението съдържа предвидените в закона и в Рамково решение 5

2005/214/ПВР реквизити. Лицето не е санкционирано за същото деяние в друга държава. Видно от констатираното време на извършване на деянието – 19.06.2024 г., влизането в сила на решението – 24.07.2024 г. и вида на наложеното наказание - глоба, се налага извод, че предвидената по българското законодателство три годишна абсолютна давност за изпълнение на административно наказание глоба по чл.82 ал.3 вр.ал.1 б.„а“ от ЗАНН не е изтекла. Същевременно, за да може да бъде приложено основанието за отказ по чл.35 т.3 от ЗПИИАКОРНФС, освен констатация за изтекла давност по българското законодателство, следва да е налице кумулативното условие решението да се отнася за деяние подсъдно на български съд, а процесното деяние не е подсъдно на българския съд, тъй като не се засягат интереси на българската държава по смисъла на чл.4 от ЗАНН. Българският гражданин няма имунитет или привилегии, определящи като недопустимо изпълнението на решението. Деянието е извършено на територията на чуждата държава, респективно не е налице някоя от хипотезите на чл.35 т.5 от закона. Не е налице и факултативното основание за отказ по чл. 35 т.7 от ЗПИИАКОРНФС.

Деянието, за което засегнатото лице е санкционирано от компетентния несъдебен орган на Федерална република Германия представлява административно нарушение и по българското законодателство. Засегнатото лице Б. Д. е физическо лице, което е пълнолетно според българското законодателство, и което носи наказателна и административно наказателна отговорност.