Решение № 7113 от 18.04.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7113 гр. С, 18.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: С И при участието на секретаря П А като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20231110120905 по описа за 2023 година

Предявени са искове от К. Й. П., ЕГН **********, с адрес гр.Б, ж.к.А М, бл...., чрез адв.З., със съдебен адрес гр.С, ж.к.Л 3, ул.“Г Д“ № 6, насочени срещу „Ф Б” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, ап...., представлявано от П Д, за прогласяване за нищожен на сключения между станите договор за поръчителство № .../26.02.2020 г., както и за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 143.21 лв. /съобразно допуснатото изменение на иска в о.с.з. от 16.04.2024 г./, като платена недължимо по нищожния договор.

Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

Ищецът твърди, че на 26.02.2020 г. е сключил договор за заем № ... с „И А М“ АД, по силата на който ищeцът е получил сумата в размер на 1000.00 лв., при седмични погасителни вноски. Във връзка с чл. 4 от договора за предоставяне на заем, ищецът е сключил с „Ф Б“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция № ..., по силата на който ищцата следвало да заплати на ответника възнаграждение, което било разсрочено, и подлежало на заплащане заедно с погасителните вноски по кредита.

Според ищеца, в чл.4 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, като поръчителите следва да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждени, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР и др.

Отбелязва се, че в ал.2 от чл.4 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължнието си по настоящия договор да преодстави обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка.

Ищецът оспорва неустоечната клауза по чл. 4 от договора като неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй 1 като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Навежда доводи и че въпросната клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.

Излага се, че доколкото договорът за кредит бил потребителски, то потребителски характеристики имал и процесния договор за предоставяне на гаранция.

Счита, че договорът за предоставяне на гаранция бил сключен при начална липса на основание, доколкото потребителят не получавал услуга по посоченото правоотношение.

Отделно посочва, че дговорът е нищожен и поради обстоятелството, че същият бил сключен между длъжника и поръчителя, а не между кредитора и поръчителя, както изисквал законът.

Излага, че едносилчен собственик на капитала на ответника бил заемодателят по договора за кредит, поради което заплащането на възнаграждение по договора за гаранция представлявало всъщност едно допълнително възнаграждение за заемодателя, което се дължало от момента на сключване на договора за заем, независимо дали заемателят е изправна страна по същия или не.

Обяснява, че договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен и поради накърняване на добрите нрави, доколкото сумата, която била уговорена като възнаграждение била в размер на повече от половината от сумата по отпуснатия заем, с което се нарушавали принципите на добросъвестност и справедливост.

Заявява, че доколкото е извършил плащане по нищожна сделка, то е недължимо и следва да му бъде върната заплатената сума.

В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат доводи по допустимостта и основателността на предявения иск.

Ответникът оспорва установителния иск като недопустим поради липсата на правен интерес с оглед възможността ищецът да се защити с осъдителен иск. Процесуалното поведение на ищеца се определя като злоупотреба с право и съзнателен опис за обогатяването му за сметка на ответника.

По съществото на спора се твърди, че ответното дружество е вписано като финансова инситуция в регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ с предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно поради това, в качеството си на търговец, ответникът следва да получава и съответно възнаграждение по сключената от него гаранционна сделка. Ответникът счита за неоснователно твърдението, че процесният договор е лишен от правно основание, доколкото същият е сключен, за обезпечаване на задълженията на заемателя, от една страна и от друга – поради възможността за ответника да получи договорно възнаграждение.

Счита за неоснователно и твърдението, че договорът противоречи на добрите нрави, доколкото съгласно чл.9 ЗЗД в отношенията между правните субекти действа принципът на свободно договаряне. Отделно, счита че твърденията за нищожност на договора, поради накърняване на добрите нрави са недоказани, доколкото липсват твърдения за нарушаване на конкретен морален принцип.

Оспорва се да е налице нееквивалентност на насрещните престации по договора, доколкото ответникът се е задължил да отговаря солидарно със заемателя за сума, която значително надхвърля сумата по договора, отделно, гаранцията се простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение.

Ответникът твърди, че доколкото същият е търговец няма как да извършва безвъзмездни сделки. Посочва се и че заемодателят е дал различни начини на заемателя за обезпечаване на договора за кредит, като въпреки това ищецът е избрал именно да скючи процесния договор за гаранция с ответника.

По отношение на релевираното от ищеца основание за нищожност на процесния 2 договор на основание чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП и чл.19, ал.4, вр. чл.22 ЗПК твърди, че същото е неотносимо към процесния договор, доколкото посочените норми са приложими само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто процесния договор не е.

По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като присъди на ответника направените от него разноски по делото. В условията на евентуалност – ако съдът намери исковете за основателни, прави възражение за прекомерност на заплатения от ищеца адвокатски хонорар.

С молба от 11.04.2024 г. ищецът е поискал увеличение размера на иска, като с протоколно определение от 16.04.2024 г. съдът на основание чл. 214 ГПК е допуснал поисканото изменение, като размерът на осъдителния иск следва да се счита предявен за сумата от 143.21 лв.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват, същите вземат писмено становище по същество на спора.

По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебносчетоводна експертиза.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна и правна следното:

За основателност на предявените искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД вр. чл.10, ал.1, чл.11 и чл.12 от ЗПК вр. чл.22 от ЗПК; и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД ответникът следва да установи, че клаузите по процесния договор са индивидуално уговорени, че е изпълнил задължението си да представи необходимата преддоговорна информация на ищеца, че клаузите на договора осигуряват равнопоставеност на страните по него; ищецът следва да установи извършено в полза на ответника плащане в предявения размер, а ответникът да установи наличието на правно основание, на което да е получил плащането.

По делото не е спорно, а и от събраните доказателства се установява, че ищецът и „И А М“ АД са страни по договор за паричен заем № .../26.02.2020 г., а между ищеца и „Ф Б“ ЕООД е възникнало облигационно отношение по договор за предоставяне на поръчителство № .../26.02.2020 г.

Въз основа на договора за паричен заем, „И А М“ АД е предоставило на ищеца в заем сумата от 1000.00 лв., която последният следва да върне на 16 седмични погасителни вноски от по 66.66 лв. Заемът е отпуснат при 40.00% годишен лихвен процент и 49.05 % ГПР.

За обезпечаване задълженията по процесния договор за кредит и в изпълнение на чл.4 от него, ищецът е сключил с ответника договор за предоставяне на поръчителство № .../26.02.2020 г. Съгласно чл.3, ал.1 от този договор, за поемане на задълженията по договора за кредит, потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 405.44 лв., което той заплаща разсрочено на вноски от по 25.34 лв. В чл.3, ал.3 от договора изрично е посочено, че поръчителят овластява „И А М“ АД да приема вместо него изпълнение на задължението на потребителя за плащане на това възнаграждение.

В случая ищецът претендира, че не дължи плащане възнаграждението по договора за поръчителство, доколкото уговорката между страните, която поражда това задължение е нищожна поради липса на основание, като неравноправна в ущърб на потребителя, противоречаща на добрите нрави, при което не е породила правни последици.

По отношение действителността на договора за поръчителство следва да се има предвид, че в чл.9 от ЗЗД е утвърдена свободата на страните да определят съдържанието на договорите, които сключат, за която свобода обаче има две ограничения: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави /в тази насока т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК/. В случая не може да се приеме, че е налице нарушение на закона. В 3 решение № 716 от 12.05.1955 г. по гр. д. № 2145/55 г., по описа на ВС, IV г.о., се приема, че поръчителството е едностранен, формален, безвъзмезден, акцесорен договор, като по начало само поръчителят поема задължение към кредитора. Според ВС, това не значи, че поръчителството е едностранен акт. То е едностранен договор, като е необходимо съгласието и на двете страни (поръчителя и кредитора), за да бъде договорът перфектен.

В случая не се установи кредиторът на ищеца да се е противопоставил на предоставеното поръчителство от „Ф Б“ ЕООД. Нещо повече, той е приел да събира възнагражденията на поръчителя. В същото време, в цитираното решение на ВС, се приема, че договорът за поръчителство може и да придобие двустранен характер (напр. при заплащане на възнаграждение на поръчителя), какъвто е и процесния случай.

По отношение доводите за накърняване на добрите нрави с процесния договор за поръчителство, следва да се има предвид, че тази хипотеза е налице, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Според практиката на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. При накърняването на принципа на "добрите нрави" се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Съобразявайки гореизложените принципни съображения, съдът приема, че процесният договор за предоставяне на поръчителство № .../26.02.2020 г. е недействителен, поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен, е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически посилната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор.