Решение № 1300 от 11.11.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1300 гр. София, 11.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Мариела П. Миланова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20251000501574 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Срещу решение № 1216 от 04.03.2025 г. по гр.д.№ 4308 по описа за 2023 г. на СГС, ГО, І-16 състав, постановено по иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ са постъпили въззивни жалби от:

1. Прокуратура на

Р

България, о т в е т н и к в първоинстанционното производство.

Решението се обжалва в частта, в която претенцията за неимуществени вреди е уважена за сумата от 12 хиляди лева.

Излагат се доводи за недопустимост на решението в обжалваната му част като се позовава на приетото от първоинстанционния съд за приложението на чл.6, пар.1 КЗПЧОС. Счита, че тази разпоредба с оглед качеството на ищеца, не намира приложение в случая. Ищецът нямал качеството на „пострадал“ от „възродителния процес“. С оглед изнесеното в исковата молба процесното досъдебно производство не се явявало определящо за гражданските права и задължения на ищеца. Решението било постановено без от страна на съда да бъдат обсъдени възраженията на ответника. Цитира се 1 практика на ЕСПЧ. Сочи се, че съгласно същата ищецът нямал качеството на „жертва на престъплението“. Предявеният иск бил недопустим и тъй като обезщетяването за претърпените от ищеца вреди от събитията през периода 1985/1989 г. не се извършвало по реда на чл.2б от ЗОДОВ. Предвиден бил специален ред, уреден в ЗПГРРЛ. Недопустимо било Прокуратурата да изплаща обезщетение на репресираните лица. По същество се излагат доводи за неправилност на така постановеното решение. Счита, че от страна на ищеца не била доказана претенцията му, основаваща се на чл.2б, ал.1 ЗОДОВ. Сочи, че от страна на ищеца не било доказано кое процесуално-следствие не е извършено в разумен срок. Не била отчетена сложността на разследването. В случая се касаело и до забава на турската страна поради което Прокуратурата на Р България не можела да носи отговорност. Търпените от ищеца неимуществени вреди не били доказани. Счита че определения размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен и не отговоря на критериите на чл.52 ЗЗД. По отношение на приетия размер на обезщетението, решението било немотивирано.

Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част и вместо това да се постанови друго, с което претенцията на ищеца да бъде отхвърлена изцяло или алтернативно – да бъде намален размера на присъденото обезщетение.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от наследниците по закон на починалия първоначален ищец – А. О. Х. - Н. А. И., С. А. М. и Й. А. О..

По допустимостта на въззивната жалба:

Обжалваното решение е връчено на въззивника/ответник на 11.03.2025 г.

Въззивната жалба е подадена на 19.03.2025 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

2. С.

А. М., наследник по закон на първоинстанционното производство А. О. Х.. първоначалния ищец в

Решението се обжалва в частта, в която претенцията за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над 12 хиляди до пълния предявен размер от 124 хиляди лева.

2

Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното решение. Търпените неимуществени вреди били доказани от събраните по делото доказателства. Нормата на чл.52 ЗЗД не била правилно приложена, а присъденото обезщетение–занижено. Това се дължало, тъй като първоинстанционния съд не бил обсъдил в тяхната съвкупност, събраните по делото доказателства. Не било обсъдено нито поведението на ищеца, към настоящия момент покойник, нито поведението на разследващите органи. Не били обсъдени доводите в депозираната пред СГС, писмена защита във връзка с размера на обезщетението. Решението не било съобразено и с трайната съдебна практика на ВКС по аналогични претенции. Счита, че критерият „значение на делото“, залогът на делото за пострадалия е ключов за спора.В случая не било взето предвид продължителността на периода, през който пострадалият е бил лишен от свобода и извършените спрямо него и семейството му репресии, оценени през призмата на залога по делото за него.

Не била отчетена възрастта на пострадалия към момента на предприетото разследване, както и към момента на постановяване на съдебното решение.

Следвало да се вземе предвид, че наказателното производство било засекретено и пострадалият не можел да защити по съответния начин гражданските си права. Не било нужно търпените вреди да се доказват чрез свидетели или други доказателства. Налице била силна презумпция, че при нарушение на КЗПЧОС засегнатите неминуемо търпят вреди от допуснатото нарушение. Тази презумпция в процеса не била оборена от страна на ответника. Определеният размер на обезщетението не бил съобразен с обществено-икономическите условия в страната. Следвало да се отбележи, че по подобни казуси ВКС определял обезщетение в размер на 30 хиляди лева, което не било съобразено от СГС, І-16 състав. Претендират се разноски.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника пред първата съдебна инстанция - Прокуратура на Р България.

По допустимостта на въззивната жалба:

Обжалваното решение е връчено на процесуалния представител на първоначалния ищец А. О. Х. на 09.04.2025 г.

С молба от 14.04.2025 г. С. А. М. е уведомила съда, че първоначалния ищец е починал на ******** г.

С разпореждане от 15.04.2025 г. първоинстанционният съд на основание 3 чл.227 ГПК е конституирал наследниците по закон на първоначалния ищец, а именно: Н. А. И., С. А. М. и Й. А. О..

Така постановеното решение е връчено на новоконституираните, съответно: на Н. А. И. на 28.04.2025 г., на С. А. М. на 07.05.2025 г. и Й. А. О. на 28.04.2025 г.

Въззивната жалба е подадена на 23.04.2025 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивните жалби:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес:

Ищецът А. О. Х., починал след даване ход на устните състезания в о.с.з на 18.11.2024 г., твърди да има качеството на пострадало лице по смисъла на чл.74, ал.1 НК от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по сл.д.№ 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл.д.№ 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. Това производство било известно в публичното пространство като делото за т.нар. „възродителен процес“. По това сл.д. се разследвали деянията по изпращането и държането на хора от турската общност в затвори, места за лишаване от свобода и разселването им в различни населени места. Твърди, че той бил един от пострадалите от тези деяния. В резултат на тези деяния ищецът бил лишен от личен и семеен живот, наред с насилствената асимилация. Бил принуден да напусне България. От средствата за масова осведомяване разбрал, че се води разследване по т. нар.

„възродителен процес“. Твърди, че независимо, че бил пострадал, разследващите органи не го били търсели; нямал никаква информация за хода на разследването. Пасивността на Прокуратурата го притеснявала. През 1996 г. заедно с други пострадали подготвили и изпратили до Главния прокурор 4 обща жалба, в която жалба се искало прокуратурата да започне разследване на нарушаването на човешките им права по време на т.нар. „възродителен процес“. До датата на подаване на исковата молба нямало отговор по тази жалба. През м.05.1996 г. било отправено запитване във връзка с развитието на жалбата. На 01.04.1997 г. било внесено ново искане; не бил получен отговор.

На 06.01.2022 г. получили уведомление, че материалите по пр.пр. № 3070 от 01.04.1997 г. били приобщени към въпросното досъдебно производство, разследването по което било забавено. На 18.09.1997 г. било отправено ново оплакване, но отговор не последвал. Със съдействието на депутати се провела през м.07.2023 г. среща с Главния Прокурор, който обещал делото за т.нар.

„възродителен процес“ да бъде внесено до две седмици в съда. Това не било изпълнено. Отказът от предоставяне на информация по хода на делото бил мотивиран от Прокуратурата с това, че делото било секретно. Твърди досъдебното производство да било прекратено без материалите от разследването да са предявени на който и да е от пострадалите. Връчени били само постановлението от 04.10.2018 г. за спиране на наказателното производство и постановлението от 31.05.2022 г. за прекратяване на наказателното производство и то на част от пострадалите, на ищеца-не.

Информация за извършените процесуални действия, вкл. и за указанията на съда по извършването на такива, разбрали в един по-късен момент. Твърди да бил разпитан по делото в качеството му на свидетел и му били разяснени правата на пострадало лице. Делото, обаче, не било приключило. Намира продължителността на разследването за прекомерна. Сочи, че необоснованото забавяне на делото по същество представлява отказ от правосъдие и отказ за извършване на обективно и ефективно разследване. Счита, че времето за разследване има ключово значение за това дали въобще делото ще стигне до решаване в съда поради смъртта на няколко от обвинените лица, както и изтеклата абсолютна давност, т.е. виновните ще се измъкнат от правосъдие.

По този начин се нарушавало правото му по чл.6, апр.1 от ЕКЗПЧОС. Счита, че отговорността за забавяне на делото е на Прокуратурата, защото тя е господар на досъдебната фаза, арг. от чл.46, ал.1 НПК. Сочи, че нарушението по чл.6, апр.1 от ЕКЗПЧОС причинява неимуществени вреди.

Неимуществените вреди на ищеца се изразявали в това, че същият не можел да намери душевен мир и спокойствие от факта, че няма да дочака правосъдие и справедливост. Такива чакал вече 46 години. Причинените му страдания 5 оценява на 124 000 лв.

Видно от събраните по делото писмени доказателства, ищецът на 17.01.2022 г. е поискал в качеството му на пострадал по смисъла на чл.74, ал.1 НПК да вземе участие като пострадал в досъдебната фаза на производство, виж л.557 от делото пред СГС.

Институтът на чл. 2б от ЗОДОВ е установен от законодателя като средство за ангажиране отговорност за държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от КЗПЧОС. Нормата е приета с изменението на ЗОДОВ, обн. в ДВ бр.

98/11.12.2012 г. и е в сила от 15.12.2012 г., а с чл. 8, ал. 2 е уреден процесуалния ред за предявяване на искове по висящи и по приключили производства.

Законът е специален и изрично предвижда, че обезщетение по чл. 2б не може да се търси по общия ред – ал. 8, ал. 1 ЗОДОВ. В тази хипотеза държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които не са извършени в разумен срок, като отговорността е деликтна.

Вярно е, че на същата не е придадено ретроактивно действие, но такова и не е необходимо, доколкото нормата е установила процесуална легитимация от предявяването му в лицето на онези, които търсят обезщетение за вреди от действия на правозащитни органи по висящи и по приключили производства.

Обсъжданата норма установява самостоятелен ред за защита, предоставена на всяко лице - физическо или юридическо, да търси отговорност на държавата за причинените му вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.

Предявеният иск е по чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС цели да бъде защитено субективното право на пострадалото лице и да бъдат репарирани причинените му вреди от нарушение на правото му за разглеждане и решаване на делото в разумен срок.