Решение № 3042 от 03.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3042 гр. София, 03.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иванка И.а

Членове:

П. Люб. Сантиров

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от П. Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20211100509881 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20125553 от 27.05.2021 г., постановено по гр.д. № 50908/2020 г., по описа на СРС, 120-ти с-в е, е отхвърлен предявеният от Б. К. К. против „Д.Л.“ АД, Търговско представителство България, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск с правно основание чл. 7, пар. 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) №261/2004 относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, за заплащане на сумата от 400 евро, представляваща обезщетение за отмяна на полет, като неоснователен.

Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответното дружество, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 616,09 лв., представляваща разноски в заповедното и исково производство пред СРС.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца Б. К. К., чрез пълномощника си - адв. А. И., с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Сочи, че искът за обезщетение в процесния случай е за отмяна на полет и съгласно разпоредбите на чл. 5, пар. 1, б. „в“ във вр. с чл. 7 от Регламент (ЕО) № 261/2004, в случай на отмяна, пътниците имат право на обезщетение в размер, който се определя от разстоянието по дестинацията им, като правото на обезщетение в тази хипотеза не е поставено под условие от наличие или доказване на други факти и обстоятелства. Изтъква, че в хипотезата на отменен полет логически не може да става дума за закъснение, нито да се доказва такова, както очаквал първоинстанционният съд.

Поддържа, че ответното дружество не е доказало по делото, че е предложено премаршрутиране и съответно не са налице предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 7, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 261/2004. Ответникът бил представил единствено неподписана разпечатка на своя бланка, в 1 която са изброени номера на полети и часове, но дори не се съдържа името на ищеца или резервационният му код, а и не доказано, че подобна възможност е била доведена до знанието на ищеца, както и че ищецът изрично е отхвърлил това предложение. Сочи, че са правилни изводите на първоинстанционния съд относно твърдяното от ответника извънредно обстоятелство – стачка, които съответстват на практиката на Съда на ЕС в Решение от 23 март 2021 г. по дело C-28/20, според което стачка на персонал на превозвача не представлява извънредно обстоятелство. Изтъква, че по същество Регламент (ЕО) № 261/2004 предвижда фиксирано обезщетение за неточно изпълнение на договор за превоз и точното изпълнение на договор е винаги в тежест на длъжника по него и поради това решението на първоинстанционния съд би било неправилно дори ако става дума за закъснение, а не за отмяна, какъвто е процесният случай. Предвид изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено, като се признае по отношение на ответното дружество съществуване на вземане в размер на 400 евро, с левова равностойност по фиксинга на БНБ – 782,33 лв., представляващо обезщетение по чл. 7, пар.1, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004, ведно със законната лихва до изплащане на вземането, както и всички разноски в производството пред двете инстанции.

Ответникът и насрещният ищец „Д.Л.“ АД, Търговско представителство България, чрез пълномощника си - адв. П. П., е подал в срока по чл. 263, ал. 1 и ал. 2 ГПК отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Сочи, че ищецът не доказал по делото закъснение при пристигането до крайната му дестинация, както и че е бил премаршрутиран на полет на последващ ден. Счита, че за възникване на правото по чл. 7 от Регламент (ЕО) № 261/2004 е необходимо не само полетът да е отменен, но и да не е осигурена възможност за премаршрутиране на друг полет, който да е с час на заминаване по-късно от един час след заминаване на полета и час на пристигане не по-късно от два часа след времето на пристигане. Поддържа, че ищецът не е установил твърдяното в исковата молба обстоятелство, че полетът е пристигнал с повече от три часа закъснение. Изтъква, че въззивникът е изложил противоречиви твърдения в хода на първоинстанционното производство, като в исковата молба се твърди, че е бил премаршрутиран за полет с повече от три часа закъснение, а впоследствие е заявил, че сам е организирал обратното си пътуване и че е нямал задължение да се яви на гишето за чекиране, за да използва предоставената му възможност за полет. Счита това твърдение за показателно за нежеланието на ищеца да се възползва от предложения му алтернативен полет. Не е било съобразено решение на Съда на ЕС от 30 април 2020 г. по дело C-191/19, което е било напълно относимо към предмета на настоящото дело, чийто диспозитив следва да се тълкува в посока, че въздушният превозвач не дължи обезщетение, когато пътникът откаже да се качи на борда на самолет, изпълняващ полет, позволяващ му да достигне крайната си дестинация в първоначално планираното време за пристигане. С оглед изложеното, моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и потвърди обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази оплакванията на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по 2 правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:

За да възникне право на обезщетение по чл. 7, параграф 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) 261/2004 в тежест на ищеца е да докаже съществуването на валидно правоотношение с ответника по договор за въздушен превоз, за който ищецът има потвърдена резервация и се е явил на гишето за регистрация не по – късно от 45 минути преди часа на излитане, а в тежест на ответника е да установи, точното изпълнение по договора за въздушен превоз. В Регламент (ЕО) 261/2004 относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голяма закъснение на полети е уредено правото на парично обезщетение на пътниците за претърпяната вреда от загуба на време поради неизпълнението на задължението на въздушния превозвач да осъществи въздушния превоз. Регламентът определя конкретен /твърд/ размер на дължимото парично обезщетение в зависимост от разстоянието на полета – 400 евро при полет с разстояние между 1500 км. и 3500 км., какъвто е настоящият случай.

В случая първата предпоставка, а именно, че между ищеца е ответника е налице правоотношение за въздушен превоз, е установена чрез представената към исковата молба бордна карта ( Лист 8). Съгласно чл. 2, б. „е“ и „ж“ от Регламент (ЕО) 261/2004 „билет“ е валиден документ, даващ право на транспорт, или нещо еквивалентно на нехартиен носител, включително електронна форма, издаден или одобрен от въздушния превозвач или негов упълномощен представител, а според разпоредбата на б. ж) „резервация” означава фактът, че пътникът има билет или друго доказателство, което показва, че резервацията е приета и регистрирана от въздушния превозвач или туроператор. Настоящият състав на съда приема, че наличието на издадена бордна карта представлява доказателство за съществуването на договорно правоотношение, поради факта, че такава се издава след закупуване на билет, а и с оглед цитираните дефиниции, съответната бордна карта дава на ищеца право на въздушен транспорт.

Ответникът не оспорва, че ищецът е имал закупен билет за полети LH 2483 Лондон – Мюнхен и LH 1702 Мюнхен – София за датата 07.11.2019 г., както и че полет LH 2483 Лондон - Мюнхен е бил отменен поради организирана от синдикат стачка.

Съгласно чл. 5, пар. 3 от Регламент (ЕО) 261/2004 г., опериращ въздушен превозвач не е длъжен за изплаща обезщетение по чл. 7, ако може да докаже, че отмяната е причинена от извънредни обстоятелства, които не са могли да бъдат избегнати, дори да са били взети всички необходими мерки. Законосъобразен е изводът на първоинстанционния съд, че стачката на кабинния персонал не освобождава ответното дружество от изплащане на предвиденото в Регламент (ЕО) 261/2004 г. обезщетение на пътниците, чийто полет е отменен. След постановяването на първоинстанционното решение, с даденото задължително за българския съд тълкуване от Съда на ЕС с решение 23 март 2021 година по дело C‑28/20, се приема, че стачка, започнала по призив на синдикална организация на персонала на опериращ въздушен превозвач, в съответствие с предвидените в националното законодателство условия и която е последвана от категория персонал, необходим за осъществяване на полет, не попада в обхвата на понятието „извънредно обстоятелство“ по смисъла на чл. 5, пар. 3 от Регламент (ЕО) 261/2004 г.

Съгласно чл. 5, пар. 1 от Регламент (ЕО) 261/2004 г., при отмяна на полет съответните 3 пътници: имат право на обезщетение от опериращия въздушен превозвач по чл. 7, освен ако не са: информирани за отмяната минимум две седмици преди началото на полета по разписание; или информирани за отмяната между две седмици и седем дни преди началото на полета по разписание и им е предложено премаршрутиране, което им позволява да заминат не по-късно от два часа преди началото на полета по разписание и да достигнат техния краен пункт на пристигане за по-малко от четири часа след времето за пристигане по разписание; или информирани за отмяната по-малко от седем дни преди началото на полета по разписание и им е предложено премаршрутиране, което им позволява да заминат не покъсно от един час преди началото на полета по разписание и да достигнат техния краен пункт на пристигане за по-малко от два часа след времето за пристигане по разписание.

Съгласно чл. 5, пар. 4 от Регламент (ЕО) 261/2004 г., тежестта на доказване във връзка с въпроса дали и кога пътникът е бил информиран за отмяната на полета лежи върху опериращия въздушен превозвач.

С оглед на цитираните разпоредби, за да е налице правото на парично обезщетение по чл. 7, параграф 1, б. „б“ във вр. с чл. 5, пар. 1, б. „в“ от Регламент (ЕО) 261/2004 г., е необходимо комулативното наличие на следните предпоставки: пътникът да е бил информиран за отмяната в срок, по-кратък от две седмици преди началото на полета по разписание, да не му е предложено премаршрутиране съгласно условията на чл. 5, пар. 1, б.

„в“, подточки ii)-iii) от Регламента и опериращият въздушен превозвач да не може да докаже, че отмяната е причинена от извънредни обстоятелства, които не са могли да бъдат избегнати, дори да са били взети всички необходими мерки. С оглед на гореизложеното, последната предпоставка е изпълнена в настоящия случай.