Определение № 383 от 15.06.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 383 гр. Благоевград, 15.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, СЕДЕМНАДЕСЕТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Атанас Иванов като разгледа докладваното от Атанас Иванов Търговско дело № 20251200900134 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по подадена искова молба от А. И. К., ЕГН ********** и Г. И. К., ЕГН **********, чрез адв. Г. Д., против „ДЗИ общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407.

С решение № 72/ 22.04.2026 г., пост. по т. д. № 134/ 2025 г. по описа на ОС – Благоевград, съдът е осъдил „ДЗИ общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407, да заплати на А. И. К., ЕГН **********, сумата в размер на 50 000.00 евро, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.10.2024 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска над този размер – до претендирания от 70 000 евро, като неоснователен, както и е отхвърлил иска н а А. И. К. да се осъди ответника „ДЗИ общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407 да заплати сумата от 2500.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на процесния инцидент, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.10.2024 г. до окончателното й изплащане, както и е осъдил „ДЗИ общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407, да заплати на Г. И. К., ЕГН **********, сумата в размер на 50 000.00 евро, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.10.2024 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска над този размер – до претендирания от 70 000 евро, като неоснователен, както и е отхвърлил иска 1 на Г. И. К., ЕГН ********** да се осъди ответника „ДЗИ общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407 да заплати сумата от 2500.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на процесния инцидент, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.10.2024 г. до окончателното й изплащане, както и е осъдил „ДЗИ общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407, да заплати на адвокат Г. Д., сумата в размер на 1000.00 евро, представляваща възнаграждение за адвокат по чл. 38 ЗАд. За защита на Г. К., както и е осъдил „ДЗИ общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407, да заплати на адвокат Г. Д., сумата в размер на 1000.00 евро, представляваща възнаграждение за адвокат по чл. 38 ЗАд. за защита на А. К., както и е отхвърлил обратните искове от „ДЗИ - ОЗ" ЕАД срещу деликвента И. А. К., предявени в размер на по 25 000 лв., като частични от по 250 000 лв., ведно със законната лихва и всички законови последици и да се осъди И. А. К. да заплати на „ДЗИ - ОЗ" ЕАД присъдените по главните искове суми.

Постъпила е молба вх. № 8872/ 27.05.2026 г. от А. И. К., ЕГН ********** и Г. И. К., ЕГН **********, чрез адв. Г. Д., с която е направила искане за изменение на решението в частта за разноските по делото, като се увеличи възнаграждението за адвокат на ищците.

С разпореждане на ОС - Благоевград, е изпратен препис от молбата за изменение решението на ответника, който в установения срок е подал отговор, в който оспорва молбата като неоснователна.

По отношение на разноските, с оглед резултата по делото, съдът е приел, че на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв , съобразявайки фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия, следва да се присъдят разноски за осъдителния иск в размер на по 1000 евро за всеки един от ищците по главните искове.

Няма основание за промяна на тези изводи на съда.

Отговорността за разноските по делото е правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото.

Правото на ищеца да му бъдат присъдени разноски, направени в съдебното производство по граждански дела, е предвидено в чл. 78, ал. 1 ГПК.

Според тази разпоредба разноските се възлагат върху ответника, съразмерно с уважената част от иска.

2

Тълкуването на така посочената разпоредба налага извод, че в случаите на разрешаване на спора по същество, правото на страните на разноски е предпоставено от основателността или неоснователността на предизвикания от ответника спор. Страната, срещу която е постановено решението, носи отговорността за разноски даже и да е положила най-голямата грижа да издири действителното правно положение. Тук вина за предизвикване на делото не е нужна. Страната, срещу която е постановено решението, понася отговорността за разноски, което се явява санкция за неоснователно предизвикания правен спор – чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.

Относно размера или прекомерността на възнаграждението за адвокат:

Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ ЗА АДВОКАТСКА РАБОТА. В този смисъл е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив, обоснован и да съответства на достойнството на адвокатската професия. Възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес.

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от 3 различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

Съдът не е обвързан от предвиденото в Наредба № 1 по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: "че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C-184/13 —C?187/13, C?

194/13, C?195/13 и C?208/13, EU: C: 2014: 2147, т. 43)... член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни 4 цели. ". Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в Наредба № 1.

Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж.

Решение по дело № 05.10.2010 г., Elchinov, C173/09, т. 29.

С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват "като несъвместими с вътрешния пазар всички... решения на сдружения на предприятия..., които биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят покупни или продажни цени... споразумения или решения, които са забранени в съответствие с настоящият член, са нищожни".

Горните съждения се потвърждават и от актуалната практика на СЕС – Решение по дело C-438/22 г., в което е възприето, че: "1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна 5 организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. ". При това положение и с оглед силата на тълкувано нещо, с което се ползва произнасянето на СЕС по преюдициално запитване, настоящият съдебен състав намира, че нито следва да обсъжда доводите за приложението на Наредба № 1 и посочените в молбата по чл. 248 ГПК, нито следва да съобразява национална съдебна практика, било то и на ВКС, която предвид произнасянето на СЕС е загубила значение.