Определение № 2281 от 23.08.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2281 гр. Пловдив, 22.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бранимир В. Василев

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20245300502012 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК:

175074752, чрез пълномощник юрк. Е. С. К., против разпореждане, обективирано в Заповед № 5412 за изпълнение на парично задължение, издадена по ч. гр. д. № 11200/2024 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, XX гр. състав, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в частта, с която се претендира присъждане на сумите: 28,25 лева – договорно възнаграждение за периода от 15.06.2019г. до 15.12.2019 г. и сумата от 198,74 лв. – законна лихва, дължима от 15.12.2019г. – датата на изтичане на погасителния план до 26.06.2024г., всички произтичащи от договор за потребителски кредит №30036796854 от 10.05.2019г., сключен с кредитополучателя Р.

Г. Х..

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт.

Изхожда от представител с редовно учредена представителна власт. Приложен е документ за внесена държавна такса. Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Жалбоподателят

„ПРОФИ

КРЕДИТ

България“ посочва, че първоинстанционният съд неправилно обявил за недействителен договора за потребителски кредит, от който произтичат горецитираните вземания. Това било така, тъй като заповедният съд не разполагал с правомощия да се произнася относно валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Не била отчетена от първата инстанция разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, която гласи, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет.

Сочи, че още преди сключването на договора, длъжникът бил запознат с всички параметри по съглашението, като въпреки това не изявил желание да се откаже от него, каквато възможност му била дадена от закона, а също се съдържала и в ОУ към ДПК. Годишният лихвен процент отговарял на законовите ограничения и не 1 противоречал на добрите нрави, нито на чл. 19, ал.4 ЗПК, където пък било въведено ограничение за максималните размери на ГПР и на годишния лихвен процент, които не могли да бъдат по-високи от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения. Годишният лихвен процент бил фиксиран за целия срок на договора, а ГПР бил определен в законовите граници. Кредиторът нямал задължение да сочи методиката на формиранe на ГПР, тъй като бил уговорен фиксиран лихвен процент.

Сочи, че размерът на законната лихва се установявал в изпълнителното производство, което правило било приложимо и в заповедното производство.

Моли съда да отмени обжалваното разпореждане в частта, в която се отхвърля заявлението на жалбоподателя, като вместо него да бъде постановено да се издаде заповед за изпълнение за вземанията за договорно възнаграждение в размер на 28.25 лв., дължимо за периода от 15.06.2019г. до 15.12.2019г., както и за законна лихва в размер на 198,74 лв., дължима от 15.12.2019г. – датата на изтичане на погасителния план до 26.06.2024г. Претендират се и разноски.

Съдът, след като разгледа така подадената частна жалба и като съобрази материалите по делото, намира същата за неоснователна, като мотивите за този извод са следните:

Претенциите на заявителя черпят основанието си от договор за потребителски кредит № 30036796854 от 10.05.2019г г., сключен с кредитополучателя Р. Г. Х.. По договора е предоставена сума в размер на 250 лв., която да бъде върната, ведно с уговорената годишна лихва от 33,00 %, на 7 месечни вноски, при ГПР 36,71 %. Видно от договора, като обща дължима сума по кредита се сочи сума в размер на 278,25 лева.

Уговорено е обаче в договора закупуване на допълнителна услуга, която е на стойност от 207.27 лв. , като с така уговорените допълнителни разходи общото задължение по кредита и по закупените допълнителни услуги е посочено в размер на 485.52 лв.

Предвид основанието за възникване и съдържанието на правоотношението по процесния договор, длъжникът в заповедното производство има качеството на потребител по см. на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Поради това на основание чл. 411, ал. 1, т.

2 и т. 3 от ГПК съдът е задължен служебно да извърши проверка за съответствие на искането със закона и добрите нрави и относно наличието на неравноправни клаузи в договора, сключен с потребител. В конкретния случай следва да бъде проверено съответствието на договора за паричен заем с повелителни норми на ЗЗП и ЗПК, поради което неоснователно е възражението в частната жалба за липса на правомощия на заповедния съд за това.

Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Законът задължава заповедния съд да откаже издаване на заповед за изпълнение и при наличие на обоснована вероятност искането да се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. В процесния случай ГПР е определен в размер на 36.71 %, като обаче никъде в договора не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 от ЗПК начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Това препятства потенциалния кредитополучател да прецени информирано дали да сключи договора за кредит при определените условия и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за средния потребител начин. Препращането към приложение №1 от ЗПК не е достатъчно основание, за да се приеме, че потребителят е добил достатъчно информация относно 2 всички допускания, взети предвид при изчисляване на ГПР.

По-нататък, уговорените допълнителни услуги, чрез които потребителят получил право на приоритетно разглеждане на искането му за потребителски кредит, както и възможност за едностранна промяна на погасителния план, чието съдържание е уредено в т. 15 от Общите условия на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД към договор за потребителски кредит, касаят действия по усвояване и управление на кредита.. Съгласно чл. 10а, ал.1 и ал.2 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не и такива за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. С оглед на това следва да се посочи и кои са т. нар. допълнителни услуги, свързани с договора, за които е разрешено от закона събиране на такса и кои са действията, свързани с усвояване и управление на кредита, за които законът забранява вменяване на такси за потребителя. При липсата на легална дефиниция, следва да се изхожда от общото разбиране, че "допълнителни" са тези услуги, които нямат пряко отношение към съществените престации, които при договора за кредит са предоставяне на парична сума (от банката) и връщане на същата, заедно с уговорената възнаградителна лихва на определения падеж (от кредитополучателя). Като допълнителни услуги могат да се квалифицират издаването на различни удостоверения от банката, включително заверени копия от договора, известяване със смс или по телефон за получено плащане, дължимо плащане, срок за плащане, и др. Всички тези действия са свързани с кредита, но не попадат в съществените задължения на страните, поради което е обосновано за предоставянето им банката да въведе такса, тъй като не са предвидени или предвидими при калкулиране на обичайните административни разходи по отпускането или управлението на един кредит. Незаконосъобразно е банките да събират такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността на банката по предоставяне на кредита, а именно – такси и комисионни за действия, свързани с одобрение и усвояване на кредит, както и за неговото управление. Одобрението за кредит и последващото му усвояване и управление са част от присъщата дейност на банката по предоставяне на кредита и за тях не следва да се събират такси. Тези действия на банката, за които е уговорено в настоящия случай да се дължи допълнително възнаграждение, по своето естество представляват присъща банкова дейност, а не допълнителна такава. С оглед на което те попадат под забраната на чл.10а, ал.2 ЗПК и за тях е недопустимо да се търси и иска допълнително възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора и за допълнителни услуги), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Пловдивският окръжен съд намира, че възнаграждението, дължимо на кредитодателя за посочените услуги, неправилно не е включено при изчисляването на ГПР. Невключването на допълнителното възнаграждение в годишния процент на разходите води до формирането на невярна представа у потребителя относно общите разходи по кредита, които последният трябва да заплати, като по този начин се заобикаля забраната, предвидена в чл. 19, ал.4 ЗПК. Скритата цел за определянето на тези възнаграждения, отделно от ГПР, е кредиторът да получи една допълнителна възнаградителна лихва, което в случая е недопустимо. Въз основа на това, безспорно може да се направи обосновано предположение за неравноправност на договорните клаузи, на които се основават вземанията на заявителя за договорно възнаграждение по смисъла на чл.

3

143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.

Всичко изложено води до извода, че не е спазено изискването на закона в договора за потребителски кредит да са посочени по ясен и разбираем начин всички разходи, които потребителят следва да понесе при сключването му. Не е посочен действителен размер на ГПР, което противоречи на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Член 23 ЗПК прогласява, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихви или други разходи по кредита. С оглед на това правило, следва да се приеме, че в настоящия случай потребителят ще дължи само главницата по договора за кредит /по отношение на която има издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК/, без обаче да дължи изпълнение на сумата, представляваща договорно възнаграждение, както и на законната лихва. Ето защо искането на жалбоподателя, инкорпорирано в депозираната частна жалба за постановяване издаването на заповед за изпълнение на сумите в размер на 28.25 лв.- договорно възнаграждение и сумата от 198.74 лв.- законна лихва се явява неоснователно.

Поради съвпадение на крайния извод с този на първоинстанционния съд, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като законосъобразно.

По разноските:

При този изход от делото на жалбоподателя не се дължат претендираните от него разноски за настоящото производство, не е необходима и промяна в разпределението на отговорността за разноски в заповедното производство.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане, обективирано в Заповед № 5412 за изпълнение на парично задължение, издадена по ч. гр. д. № 11200/2024 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, XX гр. състав, в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4