Решение № 230 от 06.07.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 230 гр. Карлово, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20265320100336 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, предявен от М. Л. Й., ЕГН: **********, адрес: ***, чрез адв. С. Н. против „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК: 175302519, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Изгрев, ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, ап. офис №6, представлявано от Изпълнителния директор А.

Д. С. със съдебен адрес: ***, чрез адв. М. М..

Ищцата твърди, че на 24.09.2024 г. сключила със „София Комерс Кредит Груп“ АД договор за потребителски кредит, по силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1000 лв. за срок от 18 месеца, при фиксирана годишна лихва 51.6%, 0.414% лихва на ден и годишен процент на разходите – 65,74%. Съгласно §4 от процесния договор, с оглед изразеното от потребителя съгласие за предоставяне на обезпечение преди отпускането на кредита, той се задължил в тридневен срок от подписването на договора да осигури на кредитора поръчителство от едно или две физически лица при предвидените в договора условия относно размера на трудовото им възнаграждение. Съгласно §5 от договора, при непредставяне на обезпечение в срок и неизползване на правото на отказ, страните приели, че за кредитора настъпили вреди, поради което потребителят дължал неустойка в размер на 1026,18 лв., платима на 18 месечни вноски.

1

Ищцата усвоила изцяло заемният ресурс, но не изплатила сумата по процесната неустойка. Твърди, че не дължи плащания за същата, тъй като така предвидената клауза очевидно заобикаляла закона и накърнявала правата на другата страна по облигационното отношение. Неустойката по чл. 92 ЗЗД имала обезщетителна и обезпечителна функция, но в случая била изгубила този характер, тъй като не обезщетявала реални вреди, а се дължала независимо от настъпването им и надхвърляла 100% от размера на кредита. Тя не обезпечавала изпълнението на главното задължение, а санкционирала неизпълнение на условие за отпускане на кредита, като водела до скрито оскъпяване и неоснователно обогатяване на кредитора.

Предвидените изисквания за поръчители били обективно затрудняващи и практически неизпълними, поради което създавали предпоставки за начисляване на неустойката. Клаузата противоречала на добросъвестността, заобикаляла ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК и въвеждала допълнителен сигурен доход за кредитора, несъответстващ на вредите от неизпълнението. Ето защо същата била нищожна и за ищцата бил налице правен интерес от предявяване на настоящия иск.

Ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата за неустойка, обективирана в §5 от сключения между нея и ответното дружество Договор за потребителски кредит от 25.09.2024 г. като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез управителя адв. В. М., е подал отговор на исковата молба, с който признава иска и моли съда да постанови решение по чл.237 ГПК. Счита, че не е дал повод за завеждане на иска, тъй като преди завеждане на делото е поканил ищцата да уредят отношенията си. Ето защо моли в негова тежест да не се присъждат разноски, а в условията на евентуалност, съдът да ги присъди в минимален размер.

Ответното дружество предявява насрещен иск, с който моли съда да осъди ответницата да му заплати сумата от 587.06 лева/300,16 евро, представляваща невъзстановена главница по сключен между страните Договор за потребителски от 25.09.2024 година, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на депозиране на исковата молба, до окончателно погасяване на задължението. Претендира разноски.

2

В насрещната искова молба се твърди, че на 25.09.2024 г. М. Л. Й., в качеството на кредитополучател, и „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, в качеството на кредитодател, сключили Договор за потребителски кредит, подписан на хартиен носител, по силата на който кредитодателят предоставил сума в размер на 1000 лв. чрез Е.Р.. Кредитополучателят се задължил да върне главницата, ведно с договорна лихва от 51.60% годишно, за срок от 18 месеца, чрез 18 равни месечни вноски по 137.94 лв. (70,53 евро), с падеж на 25-то число на месеца, считано от 25.10.2024 г. до 25.03.2026 г. След усвояване на кредита били извършени три плащания в общ размер на 412,94 лв., както следва: 137.94 лв. на 26.10.2024 г., 138 лв. на 2.12.2024 г. и 137 лв. на 31.1.2025 г. Към момента останала непогасена главница в размер на 587.06 лв. (300,16 евро), за която се пораждал правен интерес от предявяване на настоящия иск.

С отговора на насрещната искова молба ответницата чрез адв. С. К. заявява, че дължи единствено и само сумата за главница по процесния договор за паричен заем. Моли съда да уважи претенцията на дружеството по насрещния иск именно до този размер – непогасеното задължение за главница по процесния договор. Моли да не се присъждат в полза на „София Комерс Кредит Груп“ АД, направени деловодни и съдебни разноски по депозирания насрещен иск, тъй като именно на наличието на неравноправни клаузи по процесния договор за потребителски кредит са станали повод и причина за първоначалното образуване на настоящото гражданско дело.

Доколкото исковата молба и насрещният иск се основават на едни и същи фактически обстоятелства, то съдът намира, че по така предявените искове може да се произнесе с едни и същи мотиви.

От събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, 3 ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищцата е усвоила сумата от 1000.00 лева. Видно от представения Договор от 25.09.2024 г. и погасителен план към него, страните са се договорили сумата да бъде върната на 18 месечни вноски по 80.93 лева, при фиксирана годишна лихва 51.6%, 0.414% лихва на ден и годишен процент на разходите – 65,74%.

Общата сума, която кредитополучателят следва да върне на кредитодателя е посочена в размер на 1456.74 лева.

В §5 от Договора е уговорено кредитът да бъде обезпечен с поръчителство на едно или две физически лица, отговарящо на определени в §4 от Договора условия, което да се предостави в срок от 3 дни от сключването му. В противен случай кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер. В случая на ищцата е начислена неустойка в размер на 1026.18 лева, платима на вноски от по 57.01 лева, заедно с погасителната вноска по кредита, като общата сума за плащане нараства до 2482.92 лева.

Така уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора, както и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. представлява скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към 4 възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно – ежемесечно, заедно с погасителните вноски.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че не само клаузата за неустойка, но и целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.

Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, съгласно чл.23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Ответникът „София Комерс Кредит Груп“ АД е предявил срещу ищцата насрещен осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.240 от ЗЗД. Претендира се заплащане на сума в общ размер от 587.06 лева/300.16 евро – остатък от неплатената по кредита главница, ведно със законна лихва от датата на предявяване на насрещния иск – 23.03.2026 г., до окончателното плащане. Ответникът по насрещния иск също твърди, че дължи само чистата стойност на кредита, т. е. няма спор между страните по този въпрос, поради което и насрещната претенция следва да бъде уважена изцяло.

По разноските:

Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ищцата има право на разноски за уважения първоначален иск. Неоснователно е възражението на ответното дружество, че не е дало повод за завеждане на делото по смисъла на чл. 78, ал.

2 ГПК. Макар с отговора на исковата молба да е признало предявения иск, към момента на сезиране на съда между страните е съществувал действащ договор, съдържащ клаузи, които противоречат на императивни разпоредби 5 на Закона за потребителския кредит и са обусловили необходимостта ищцата да потърси съдебна защита. Самото последващо признаване на иска не заличава вече дадения повод за предявяването му.

От своя страна съдът намира, че и ищцата е дала повод за предявяване на насрещния иск. По делото не се спори, че същата е усвоила предоставената й сума по договора, като към датата на предявяване на насрещния иск е останала непогасена главница в размер на 587,06 лева. Още с отговора на насрещната искова молба тя признава, че дължи именно чистата стойност на кредита по смисъла на чл. 23 ЗПК. Следователно неизпълнението на това безспорно задължение е обусловило необходимостта ответното дружество да предяви насрещния иск за събирането му, поради което на основание чл. 78, ал. 1 ГПК то също има право на разноски за уважената насрещна претенция.