Определение № 1799 от 02.01.2025, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1799 гр. Велико Търново, 30.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

Радка Цариградска като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно частно гражданско дело № 20244100501074 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 248 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. Н.К. от ВТАК – процесуален представител на Н. Х. Н. – ищец по гр.д. № 804/2024г. на ГОРС против определение № 1482/17.10.2024г. поставено по същото дело, с което е оставено без уважение искането му изменение на протоколно определение № 793/13.09.2024г. за прекратяване на производството на основание чл. 232 ГПК, в частта за разноските.

В частната жалбата се правят оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, тъй като определения от съда размер на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА от 120 лв. е несправедлив, необоснован и несъответен на достойнството на адвоката. Смята се, че при определяне на този размер на възнаграждението неправилно районният съд се е позовал на решението по дело С438/22г. на СЕС, което е относимо към прилагане на предвидените в Наредба № 1/2004г. минимални прагове, но не и към нормативно установения ред по чл. 38 ал. 2 ЗА за определяне възнаграждението на адвокат, осъществил безплатна правна помощ по дело. Възразява се срещу използваната от първоинстанционния съд аналогия с правилата на НЗПрП, тъй като уредените в нея размери на възнаграждението са относими към период от преди 10 години и не държат сметка за протеклите оттогава икономически процеси. Изтъква се, че съдът неправилно е приел, че конкретния казус не се отличава с правна сложност, доколкото това се дължи на юридическите умения и постоянство на конкретния адвокат, а не на засегнатите в случая правни въпроси.

По тези съображения се отправя искане до ВТОС да отмени обжалваното определение и да измени прекратителното определение в частта на разноските с осъждане на 1 ответника да заплати на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. Претендират се разноски за платена държавна такса в размер на 15 лв.

В срока по чл. 276 ал. 1 ГПК насрещната страна по жалбата е подала отговор, с който заема становище за неоснователност на същата. По направените в нея оплаквания излага конкретни аргументи за приложимост на решенията на СЕС по преюдициални въпроси на основание чл. 633 ГПК, за правилност на подхода на районния съд да приложи по аналогия предвидените по ЗПрП възнаграждения за осъществено процесуално представителство и за правилност на извода за липсата на фактическа и правна сложност на конкретното дело. С тези доводи се иска от окръжния съд да потвърди обжалвания акт с присъждане на разноски за настоящото производство.

Великотърновският окръжен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите в частната жалба, намира следното от фактическа страна:

Предмет на гр.д. № 804/2024г. по описа на ГОРС е предявен от жалбоподателят осъдителен иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платена сума в размер на 133 лв., представляваща общ размер на заплатени такси за възстановяване на ел. енергия в обект на потребление, находящ се в гр.Г. Оряховица, ул. „Мадара“ № 3, по фактури издадени в периода 14.07.2020г. – 20.06.2022г. Твърди се, че тази сума е недължимо платена, тъй като ОУ на ответното дружество не предвиждат заплащане на такава такса, че клаузата, която е урежда е неравноправна и че не е извършен реален разход, който да подлежи на възстановяване. С отговора на исковата молба ответника признава, че ищецът е потребител на ел. енергия, че му е начислявал такса за възстановяване на ел. захранването в обекта му на потребление и че е върнал процесната сума след получаване на препис от исковата молба.

В първото по делото открито съдебно заседание ищецът, чрез пълномощника си, поради постъпилото след образуване на делото плащане на исковата сума е оттеглил предявения иск и делото е прекратено на основание чл. 232 ГПК. С протоколното определение съдът се е произнесъл и по отговорността за разноски като е осъдил ответника да заплати на ищеца държавна такса в размер на 50 лв., а на пълномощника му по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА е определил възнаграждение в размер на 120 лв. За да определили този размер на хонорара, първостепенният съд е приел, че с оглед решение от 25.01.2024г. по дело № С-438/2022г. на СЕС не е обвързан от предвидените в Наредба № 1/2004г. минимални прагове, при спазване на принципа за пропорционалност и конкурентност е съобразил предвидените в НЗПрП размери на възнагражденията за осъществено процесуално представителство и е отчел липсата на фактическа и правна сложност по делото.

С обжалваното определение по чл. 248 ГПК първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ищеца за изменение на крайния си акт, в частта за 2 определеното по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА възнаграждение на процесуалния му представител. Изложил е идентични съображения както в прекратителното определение, като е подчертал, че не е определил адвокатско възнаграждение по реда на НЗПрП, а единствено е направил сравнение между двата различни режима – по Наредба № 1/2004г. и по НЗПрП, за предоставяне на правна помощ на материално затруднени лица. Обосновал е липсата на фактическа и правна сложност по делото и е навел доводи, че определеното от него възнаграждение в размер на 120 лв. е справедливо и съответстващо на положените от адвоката усилия в процеса.

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, която има интерес да обжалва определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Отговорността за разноски в гражданския процес се ангажира с окончателния за производството съдебен акт в зависимост от изхода по спора. В чл. 78 ал. 4 ГПК е уреден особен случай на отговорност за разноски при прекратяване на делото, било поради недопустимост на иска, било поради оттегляне или отказ от него. В последният случая по арг. от чл. 78 ал. 2 ГПК за ищеца не възниква отговорност за разноски, ако ответникът е дал повод за завеждане на делото и отказа или оттеглянето на иска са продиктувани от обстоятелства, настъпили след предявяването му. В тази хипотеза отговорен за разноските ще е ответникът, поради което ако ищецът е бил представляван от адвокат осъществил безплатна правна защита, същият ще има право на възнаграждение. Последното се определя от съда, като според чл. 38 ал. 2 изр. 2 ЗА размера му не може да е по – нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2024г.

Противно на възраженията на жалбоподателя, правилото на чл. 38 ал. 2 ЗА обаче не може да бъде приложено, с оглед решението от 25.01.2024г. по дело № С-438/2022г. на СЕС, което е задължително за националните съдилища в България, на основание чл.

633 ГПК. В този смисъл определение № 1774/11.04.2024г. по к.ч.гр.д. № 1028/2024г. на III г.о. на ВКС и мн. други. Според константната практика на ВКС, постановена след издаването на посоченото решение на СЕС, предвидените в Наредба № 1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебно определяне на хонорара, доколкото необвързват съда и подлежат на преценка с оглед материалния интерес и вида на спора, фактическата и правна сложност на делото, както и количеството извършена работа.

При съобразяване на посочените критерии и обстоятелствата по делото – една предявена искова претенция в размер на 133 лв., липсва на фактическа и правна сложност на делото, което е прекратено в първото открито заседание поради оттегляне 3 на иска, с оглед извършеното плащане на исковата сума от ответника, след получаване на препис от исковата молба, настоящият състав на ВТОС намира, че определеното от районният съд възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА в размер на 120 лв. е адекватна оценка на обема на извършената от пълномощника на ищеца работа.

Идентичната защита, която последният предоставя на ищците по този вид дела и утвърдената практика за изхода по този вид спорове, обстоятелства признати и от самия жалбоподател, изключват наличието на сочената от него правна сложност.

Безспорно същият полага по – малко усилия при подготовката за делото, поради което дори минималния размер на адвокатското възнаграждение от 400 лв. по чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г. се явява неадекватен на справедливия размер на дължимото възнаграждение по см. на чл. 36 ал.1 ЗА. Нещо повече този размер на възнаграждението е над два пъти по – голям от материалния интерес по спора и предвид етап на приключване на делото /първото открито съдебно заседание/, надхвърля обичайната мяра за оценка на вложения от адвоката труд по конкретното дело. В тази връзка правилно при определянето на обоснования и съответен размер на възнаграждението по чл. 38 ал. 2 ЗА първоинстанционният съд е съобразил размерите на хонорарите заплащани по реда на ЗПрП. И на основание чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗА, и на основание чл. 94 и сл. ГПК, сме изправени пред случаи на предоставяне на правна помощ на лица в затруднено материално положение, но при различен режим на овъзмездяване на положения труд, въпреки преследваните идентични цели.

Създадените два режима са в разрез с принципа за конкурентност и водят до несъразмерност на възмездяването, тъй като по НЗПрП минималния размер на хонорара е 100 лв. и е значително по – нисък по долния праг по Наредба № 1/2004г., който възлиза на 400 лв. Оплакването на жалбоподателя за неадекватност на размера на хонорара по НЗПрП, с оглед времето на определянето му /2015г./, в съпоставка с протичащите инфлационни процеси, не може да обоснове извод за прилагане на минималните размери по приетата от съсловната организация на адвокатите наредба, тъй като по вече изложените съображения същата не е обвързваща за съда в настоящата хипотеза.

По тези съображения съдът намира, че определения от районният съд размер на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА от 120 лв. е съответен на фактическата и правна сложност на делото, неговия вид и интерес, както и на етапа на приключването му, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено респ. частната жалба следва да бъде оставена без уважение. Въпреки този изход на делото, ответник жалбата няма право на разноски в настоящото производство, тъй като с него не се решава окончателно материалноправен спор.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1482/17.10.2024г. по гр.д. № 804/2024г. на ГОРС, с което е оставено без уважение искането на адв. Н. К. от ВТАК - процесуален представител на ищеца по делото за изменение на протоколно определение № 793/13.09.2024г. по гр.д. № 804/2024г. на ГОРС, в частта му относно разноските.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл. 274 ал. 4 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5