Протокол № 711 от 03.04.2024, Районен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 711 гр. Пазарджик, 02.04.2024 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Цветанка Вълчева при участието на секретаря Стоянка Миладинова

Сложи за разглеждане докладваното от Цветанка Вълчева Гражданско дело № 20235220104322 по описа за 2023 година.

На именното повикване в 10:00 часа се явиха:

Ищцата В. Н. Д., редовно призована на посочения по делото съдебен адрес, не се явява. За нея се явява адв. М., редовно упълномощен да я представлява, с приложено по делото пълномощно.

Ответникът „София Комерс Кредит Груп“ АД, редовно призован, не изпраща процесуален представител.

Съдът докладва постъпилата молба от ответното дружество, чрез представляващия го изпълнителен директор А. С., с вх. № 4386/19.02.2024 г., с която моли да бъде даден ход на делото и същото да се гледа в тяхно отсъствие. Поддържа становището в отговора на исковата молба по съображенията, изложени в писмения отговор.

АДВ. М.: Да се даде ход на делото.

Съдът счита, че не е налице процесуална пречка по хода на делото, тъй като ответното дружество е редовно призовано. Затова и на основание чл. 142, ал.1 от ГПК, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:

На основание чл. 143, ал. 1 от ГПК пристъпва към изясняване на делото от фактическа страна.

АДВ. М.: Поддържам подадената искова молба. Няма да правя 1 уточнения и допълнения.

НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 146 ОТ ГПК СЪДЪТ ПРИСТЪПВА КЪМ

ДОКЛАДВАНЕ НА ДЕЛОТО:

Предявени са искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл.11, чл.19 и чл.22 от ЗПК и чл.143 и чл.146 от ЗЗП - за обявяване нищожността на договора и на клаузата на §7 от сключения между страните Договор за потребителски кредит от 21.10.2021г., уреждаща задължението на потребителя за заплащане на неустойка за неизпълнение на договорно задължение.

В подадената искова молба се твърди, че на 21.10.2021 г. между В. Н.

Д., с ЕГН: ********** и „София Комерс Кредит Груп“ АД с ЕИК: 175302519 е сключен договор за потребителски микрокредит от разстояние. По силата на този договор „София Комерс Кредит Груп“ АД предоставил в заем на ищцата сума в размер на 1200 лв., която тя следвало да върне на 10 равни месечни вноски всяка в размер на 143.78 лв., дължими на всяко 21-во число на съответния месец, подробно описани в погасителен план, при фиксирана годишна лихва от 41.16 %, годишен процент на разходите 49.89 % и при обща сума за погасяване в размер на 1437.80 лв. Съгласно параграф 6 от договора, ищцата се задължила в тридневен срок от сключването на договора, да осигури на кредитора някое от следните обезпечения: п. 6.1 поръчителство на едно физическо лице или две физически лице, които отговарят на конкретно посочени в договора условия или п. 6.2 банкова гаранция, в еквивалентен размер на сумата по договора за заем. В параграф - 7 е уговорено, че ако ищцата не предостави в срок някое от посочените обезпечения, дължи на „София Комерс Кредит Груп“ АД неустойка в размер на 686.00 лева, платима на 10 равни части в размер на 68.60 лв. Въпреки формално предоставения тридневен срок за осигуряване на обезпечение още със сключването на договора била начислена неустойка за непредоставяне на обезпечението и същата била включена в погасителен план. Уговорената между страните в параграф 7 от договора за потребителски микрокредит от разстояние неустойка е за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави на кредитора обезпечение на дълга.

Счита, че поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение - три дни от сключване на договора, е нелогично и икономически 2 необосновано. Уговарянето на такъв срок, завишените изисквания, на които трябва да отговарят поръчителите, както и непосилните условия за представяне на банкова гаранция показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. За ответното дружество е било предварително ясно, че ищцата трудно би могла да осигури което и да е било от исканите обезпечения и е почти сигурно, че ще дължи неустойка. Следователно действителната цел на тази неустойка е да породи допълнително парично задължение за ищцата, наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна лихва, а това прави неустойката нищожна, съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

Счита се, че определената неустойка представлявала скрита лихва и е следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а не включването й заобикаля изискването за максимален размер на ГПР, съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я прави недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. Неустойката също така излизала извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на добрите нрави и нарушава основните принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Неустойката, освен това, заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при забава на потребителя кредиторът да търси други вреди освен лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. На следващо място неустоечната клауза е нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Нищожността на неустоечната клауза води до недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради не посочване на всички компоненти на ГПР в договора.

Твърди се, че неустоечната клауза е формулирана по такъв начин, че да заобикаля императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращи разходите по кредита. Заплащането на неустойката представлява скрит косвен разход за кредитополучателя, който е свързан с кредита и увеличава цената му. Тя няма характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на заемната сума и от 3 срока за ползване на кредита, но неминуемо води до възникване на допълнителни разходи за кредитополучателя, които са били известни на ответното дружество към момента на сключване на договора за кредит и е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. В случая това не е сторено, като по този начин отразеният в договора размер на ГПР се оказва неверен, а посочената стойност на ГПР е в пъти по-ниска от действителната такава. Това, освен че заблуждава потребителя за реалната икономическа тежест на кредита, заобикаля императивното изискване на чл.

19, ал. 4 от ЗПК за максималния допустим размер на разходите по кредита и противоречи на задължителното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на размера на ГПР в договора за потребителски кредит.

Твърди се, че клаузата противоречи на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5, тъй като задължава ищцата при неизпълнение на нейните задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Размерът на главницата е 1200 лв., а на неустойката - 686.00 лв. или 57.17 % от заема. Налице е значителна нееквивалентност на насрещните престации в ущърб на потребителя. По този начин неравноправно се третира икономически послабият участник в оборота и се използва недостига на материални средства у него за облагодетелстване на другата страна по сделката. Това противоречи на установените в гражданския и търговския оборот неписани правила за добросъвестност, накърнява принципа на справедливост и равноспоставеност между гражданскоправните субекти и за еквивалентност на престациите по двустранни договори.

Счита се, че неустоечната клауза се явява нищожна, като заобикаляща закона, накърняваща добрите нрави и неравноправност.

На основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, целият договор за потребителски кредит се счита за недействителен, тъй като не е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и 4 му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. Поради това посочването на ГПР е условие за действителността на самия договор за потребителски кредит, а неспазването му има за резултат недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В ДПК, който е сключила ищцата е посочен размер на ГПР от 49.89 %, но този размер не отговаря на действителните разходи, които тя ще направи във връзка с кредита, тъй като не е включена дължимата неустойка за непредоставяне на обезпечение. Това противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и води до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК.

Твърди се, че договорът за потребителски кредит също така противоречи на добрите нрави, предвид размера на уговорения лихвен процент. Съгласно установената съдебна практика клаузата за заплащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, когато надвишава три пъти размера на законната лихва за забава, а по обезпечените кредити - два пъти. Към момента на сключване на договора за потребителски микрокредит от разстояние на 21.10.2021 г., размерът на законната лихва по просрочени парични задължения, определена по реда на чл. 1, ал. 1 от ПМС № 426 от 18.12.2014 г., е 10.00 %. Като дори да се приеме, че кредитът не е обезпечен, тъй като предвиденото в договора обезпечение не е предоставено от ищцата, то максималният размер, до който може да бъде уговаряна възнаградителна лихва е 30.00 %. Уговореният в случая ГЛП от 41.16 % надхвърля допустимия съгласно морала размер, противоречи на добрите нрави, на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданския и търговския оборот и за еквивалентност на насрещните престации. Възнаградителната 5 лихва е съществен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит, предоставен от кредитна институция, предоставяща заеми по занятие, което изключва възможността да бъде сключен без уговорката за заплащане на възнаградителна лихва. Липсват и повелителни правила на закона, които да заместят нищожната клауза на договора, поради което договорът за потребителски кредит е нищожен, съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Счита се, че целият договор за потребителски микрокредит от разстояние за нищожен, поради противоречие на закона.

Искането към съда е кумулативно да обяви за нищожна клаузата на параграф 7 от договор за потребителски микрокредит от разстояние сключен на 21.10.2021 г. между В. Н. Д., с ЕГН: ********** и „София Комерс Кредит Груп“ АД с ЕИК: 175302519 предвиждащ заплащане на неустойка в размер на 686.00 лв. при непредоставяне на уговореното в договора обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, поради заобикаляне на закона - чл.

26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и неравноправност чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП във връзка с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, както и да обяви целият договор за потребителски микрокредит от разстояние за нищожен поради противоречие на закона - чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 22 от ЗПК.