Решение № 469 от 16.12.2025, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 469 гр. Карлово, 16.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Димитрова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20255320101123 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415 ГПК, вр. с чл.232, ал.3 от КТ, предявен от „АИ“ ООД, с ЕИК:

115187998, седалище и адрес на управление: ***, представлявано от управителя Д. Я. Я., съдебен адрес: ***, чрез адв. М. С. П. против Й. С. М., ЕГН: **********, от ***

В исковата молба се твърди, че на 01.04.2024 г. между Й. С. М. и „АИ“ ООД бил сключен Трудов договор № ******* г., който съдържал уговорка по чл. 230, ал. 1 от КТ, по силата на която работодателят се задължил да обучи ответника за професията С., Код ******, специалност С.ство, Код ******1, а той от своя страна се задължил да усвои професията. Срокът, през който М. се задължил да работи при работодателя след успешното завършване на обучението, бил три години, като в същия срок работодателят се задължил да му осигури работа, съобразно придобитата професия.

Твърди се, че на 19.07.2024 г. работникът завършил обучението, като му било издадено Удостоверение за професионално обучение № 85-13/19.07.2024 г.

С Допълнително споразумение към трудовия договор от 01.08.2024 г. работодателят назначил работника на длъжността, съответстваща на придобитата квалификация.

Считано от 30.09.2024 г. обаче, по вина на ответника (неявяване на 1 работа без уважителни причини), трудовото правоотношение било прекратено с налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“. Наложеното със Заповед № 1888/30.09.2024 г. дисциплинарно уволнение не било атакувано от М. пред съда в предвидените за това срокове, поради което уволнителната заповед влязла в сила.

Уговореното между страните обезщетение по чл. 232, ал. 3 от КТ било 5 000 лв. То се дължало пропорционално на неизпълнението, т.е. пропорционално на времето, през което ответникът следвало да престира труд за работодателя, но не направил това поради прекратяване по негова вина на трудовото правоотношение. Тази пропорционална част на уговореното обезщетение възлизала на 4 167 лв. Според т. 15 от трудовия договор, Й. М. трябвало да работи в „АИ” ООД до 19.07.2027 г., но той работил там само до 30.09.2024 г.

Претендираното от работодателя обезщетение не надвишавало шесткратния размер на брутното трудово възнаграждение за съответната длъжност, т.е. искането било в унисон с разпоредбата на чл. 232, ал. 3 от КТ.

Падежът на задължението бил на 30.09.2024 г., но и до настоящия момент ответникът не бил заплатил сумата от 4167 лв. Ето защо по заявление на работодателя по ч. гр. д. № 20255320100332 на Районен съд – Карлово била издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за главницата от 4167 лв., представляваща вземане по чл. 232, ал. 3 от КТ, законна лихва върху главницата за времето от 12.02.2025 г. (датата на подаване на заявлението по пощата с обратна разписка) до окончателното плащане, както и за разноски в заповедното производство в общ размер на 483,34 лв., от които сумата от 400 лв. за адвокатско възнаграждение и сумата от 83,34 лв. за държавна такса.

С връчено на 07.05.2025 г. съобщение по заповедното дело работодателят бил информиран за постъпило в срок възражение по чл. 414 от ГПК, което обуславяло правния интерес от предявяване на настоящия установителен иск. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че му дължи сумата 4167 лв., представляваща обезщетение по чл. 232, ал. 3 от КТ, ВЕДНО със законна лихва върху главницата за времето от 12.02.2025 г. до окончателното плащане, за което по ч. гр. д. №332/2025 г. по описа на РС Карлово е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Претендират се направените разноски по делото, включително и тези в заповедното производство.

С отговора на исковата молба ответникът, представляван от адв. М. М. оспорва иска. Твърди, че бил назначен на длъжност „ОС“ с код ******** по НКПД (Националния класификатор на професиите и длъжностите), който код отговарял на длъжността „настройчик, металообработващи машини“. Тази 2 професия се упражнявала в резултат на успешно проведено професионално обучение съгласно Наредба № 42 от 15 декември 2010 г. за придобиване на квалификация по професията „МО“, издадена от министъра на образованието, младежта и науката, в сила от 18.01.2011 г., с което се придобивала квалификация по професията ***** „МО“ от област на образование „Т“.

Различни обаче били изискванията за професията „С.“ с код ******* по НКПД, която се упражнявала в резултат на успешно проведено професионално обучение съгласно Наредба № 3 от 26 март 2021 г. за придобиване на квалификация по професията „С.“, с което се придобивала квалификация по професията ****** „С.“. Работникът Й. М. с допълнителното споразумение по чл. 119 КТ от 01.08.2024 г. обаче не бил назначен на длъжност, отговаряща на придобитата от него квалификация с Удостоверение за професионално обучение, съгласно което той бил придобил професия „С.“. Следователно към момента на прекратяване на трудовия договор между „АИ“ ООД и Й. М. последният не бил нает на длъжност, отговаряща на придобитата в резултат на обучението му професия, нито пък му била предложена такава работа. Поради това не било налице неизпълнение на поетите от него задължения съгласно т. 20 във връзка с т. 15 от Трудов договор № ******* г.

Със заповед изх. № 1888/30.09.2024 г. на ответника било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ от работодателя „АИ“ ООД. В точка 20 във връзка с точка 15 на трудовия договор било изчерпателно посочено в кои случаи работникът дължал обезщетение в размер на 5000 лв. От граматическото тълкуване можело да се заключи, че работникът дължал обезщетение по чл. 232, ал. 3 от КТ в случаите, когато напуснел работата, на която бил постъпил, отговаряща на придобитата квалификация, след успешно завършено обучение, организирано от работодателя.

Тъй като работникът никога не бил постъпил и не му била осигурена работа, съобразно новопридобитата му професионална квалификация, и предвид факта, че т. 20 предполагала доброволно напускане по инициатива на работника, а не прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя, било налице основание да се приеме, че трудовото правоотношение било прекратено по инициатива на работодателя чрез налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Поради това работникът не дължал претендираното обезщетение.

На следващо място, ответникът посочва, че точки 15 и 20 от трудовия договор били нищожни. Те не можело да ограничават конституционно гарантираните права на работника по чл. 48 и сл. от Конституцията на Република България да избира свободно своята професия и място на работа.

Ако тяхното тълкуване водело до такова ограничение, тези клаузи били 3 нищожни и не можело да уреждат трудовите отношения между страните. Това становище се подкрепяло от съдебната практика — Решение № 248 от 15.11.2016 г. по гр. д. № 784/2016 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 656 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1954/2009 г., IV г. о.; Решение № 417 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 1228/2009 г., III г. о.; и Решение № 535 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 309/2009 г., IV г. о.

Сумата от 5000 лв., посочена в т. 20 от договора, била изключително висока, съпоставено с трудовото възнаграждение. Ищецът незаконосъобразно претендирал сумата от 4167 лв. пропорционално на непрестиран труд напред във времето за периода от прекратяване на трудовия договор до 19.07.2027 г., като не било ясно и как точно е формирана тази сума.

С оглед изложеното ответникът моли съда да отхвърли иска и да му присъди разноските по делото. Предявява насрещен иск, с който моли съда, да постанови решение, с което:

- да прогласи на основание чл.74, ал.4 от КТ нищожността на клаузите на т.15 и т.20 от Трудов договор №******* г., сключен между ищеца и ответника, поради противоречието им с Конституцията на Република България, Кодекса на труда и Закона за задълженията и договорите;

- да осъди ответното дружество да му заплати сумата от 4666,67 лева, представляваща дължимо обезщетение поради неизпълнение на задълженията от „АИ“ ООД съгласно т.19 от Трудов Договор №*******г. и на основание чл.232, ал.2 от КТ.

Ищецът твърди, че бил назначен с допълнителното споразумение по чл.

119 КТ от 01.08.2024 г. на длъжност „ОС“ с код ******** по НКПД, отговарящ на длъжността „настройчик, металообработващи машини“ — професия, упражнявана в резултат на успешно проведено професионално обучение, с което се придобива квалификация по професията ***** „МО“.

Съгласно Удостоверение за професионално обучение № 85-13/19.07.2024 г. обаче ответникът бил преминал успешно обучение за професията „С.“ с код ******* по НКПД, с което се придобива квалификация по професията ****** „С.“.

Работодателят „АИ“ ООД не бил изпълнил задължението си по т. 19 от Трудов договор № ******* г. да осигури на работника Й. М. работа и длъжност, отговаряща на новопридобитата му професионална квалификация.

Това неизпълнение продължило от 19.07.2024 г. (момента на придобиване на професионалната квалификация „С.“) до 30.09.2024 г. (момента на прекратяване на трудовото правоотношение).

Поради тази причина „АИ“ ООД дължал на основание т. 19 от трудовия договор и чл. 232, ал. 2 от КТ обезщетение на работника Й. С. М. в размер на 4

4666,67 лв.

Точки 15 и 19 от трудовия договор били нищожни, защото ограничавали гарантираното право на работника да избира свободно своята месторабота и професия съгласно чл.48, ал.З от Конституцията на Република България. В точка 15 било посочено едно безусловно задължение на работника да работи за 3 годишен срок при работодателя, като било посочено бланкетно насрещно задължение на работодателя да осигури на работника работа, отговаряща на придобитата му квалификация. В точка 20 от договора обаче се въвеждала забрана на работника да напусне осигурената му от работодателя работа. Не било конкретизирано обаче дали работникът дължи обезщетение, ако не заеме всяка осигурена му работа или само осигурена работа, отговаряща на придобитата квалификация от работника в резултат на успешно проведено обучение, за което той се задължил да премине успешно съгласно т. 11 от договора. Обратно – в точка 19 от договора точно и ясно било разписано задължението на работодателя да осигури на работника работа, отговаряща на придобитата квалификация след успешно проведеното обучение. Липсата на конкретизация на задължението на работника в точка 20 водело до извода, че за работника е налице забраната по точка 20, вр. точка 15 при всяка осигурена от работодателя длъжност. Това било в пряко противоречие с чл.232 , ал.3 КТ и чл.48, ал.3 от КРБ. Впрочем видно било, че работодателят тълкувал в този смисъл разпоредбата, предявявайки искова претенция на осн. т.15 и т.20 от трудовия договор при положение, че осигурената работа на работника не отговаря длъжността, за която той се е бил задължил да се обучи съгл. т.11 от Трудовия договор и за която успешно преминал обучение и придобил квалификация с издадена му за това диплома. Тълкуването по чл.20 ЗЗД не можело да преодолее нищожния характер клаузата в т.20, защото в трудовия договор правата и задълженията на работника трябвало да са точно разписани.

С отговора на насрещния иск ответникът намира същия за допустим, но неоснователен. Оспорва изложените в насрещната искова молба обстоятелства и правни доводи.

Не било вярно твърдението, че трудовото правоотношение било прекратено по вина на работодателя.

Не било вярно твърдението, че работодателят не осигурил на работника/служителя работа според придобитата квалификация.

Ищецът по насрещната искова молба настоявал, че клаузите на т. 15 и т.

20 от трудовия договор били недействителни.

На първо място ответникът твърдял, че ако клаузата на т. 15 наистина е недействителна, това автоматично би означавало, че осъдителната претенция 5 на самия работник била неоснователна, тъй като, ако работодателят нямал задължението да осигури работа според новата квалификация, както било посочено в т. 15 от трудовия договор, той нямало как да отговаря за непредоставяне на такава работа.