Решение № 2526 от 23.04.2020, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр.София, 23.04.2020 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети март през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Десислава Йорданова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12001 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 16.07.2019 год., постановено по гр.дело №52053/2018 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ООД срещу Е.Ф.Т. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца следните суми: 590.46 лв. – главница по сключен с „П.Ф.Б.“ ООД договор за потребителски паричен кредит №********* от 21.04.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №13912/2018 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в – 28.02.2019 год. до окончателното изплащане, 66.98 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.08.2016 год. до 17.06.2017 год., 15.50 лв., представляваща такса за оценка на досие за периода от 31.12.2016 год. до 17.06.2017 год., 294.54 лв., представляваща такса за услуга „Кредит у дома“ за периода от 10.12.2016 год. до 17.06.2017 год. и 46.44 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 19.05.2017 год. до 28.02.2018 год. и ответницата Е.Ф.Т. е осъдена да заплати на ищеца „А.з.с.н.в.“ ООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 626 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 75 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Е.Ф.Т.. Жалбоподателката поддържа, че в ЗЗД с императивни правни норми били предвидени определени способи за уведомяване на длъжника при продажба на вземането, с които били защитени правата му. Неспазването на тези норми – в частност несъобщаването на цесията, не пораждало правно действие спрямо трети лица и спрямо длъжника докато те не били уведомени за сключването на договор за цесия от предишния кредитор. Независимо от това в процесния договор за потребителски кредит – чл. 22, било предвидено, че кредиторът може да прехвърли изцяло или частично правата си по него без съгласието на клиента, като впоследствие го информира, цесията не била породила действие по отношение на ответницата. Съгласно чл. 99 ЗЗД, цесията пораждала действие за длъжника от деня, когато тя бъде съобщена на последния от предишния кредитор. Представеното по делото уведомително писмо от 06.06.2017 год. не било получено от ответницата – такива били и твърденията на ищеца. То освен това било изпратено от ищеца, а не от предишния кредитор. Договорът за цесия нямал действие и от момента на получаването на исковата молба. Към момента на издаването на заповедта за изпълнение ответницата не била уведомена за договора за цесия, поради което и предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове били недопустими. По делото било представено пълномощно от цедента, с което ищецът бил упълномощен да уведомява длъжници за извършени цесии, но упълномощителят не бил страна по делото и не бил извършил уведомяване по съответния предвиден в закона ред с цел защитаване на длъжника. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.

Ответникът по жалбата „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че бил положил усилия да уведоми ответницата за извършената цесия, като неполучаването на уведомителните писма не можело да му се вмени във вина. Към исковата молба било приложено уведомление на цедента за извършената цесия, което било достигнало до ответницата с връчването на препис от исковата молба и това представлявало надлежно съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. Следователно прехвърлянето на вземанията било породило действие спрямо длъжницата на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

Отделно от това неуведомяването за цесията не се отразявало на валидността на договора за цесия. В този смисъл правилно първоинстанционният съд бил приел, че ответницата е била надлежно уведомена за прехвърлянето на вземанията. Противното не следвало и от обстоятелството, че уведомлението за цесия било връчено на ответницата чрез назначения й особен представител, тъй като никой не можел да черпи права от собственото си неправомерно поведение, изразяващо се в случая в нарушение на чл. 94, ал. 1 и чл. 99, ал. 1 ЗГР.

Особеният представител бил надлежен адресат на всички наведени от ищеца твърдения, в т.ч. такива за извършена цесия. А и длъжникът можел да възрази за липсата на уведомяване за извършена цесия само ако едновременно с това твърдял, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомяването. Ето защо обстоятелството кога и на кого било връчено уведомлението за прехвърлянето на вземанията не било от значение за основателността на исковете, след било безспорно установено, че процесните задължения не били погасени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.

Доказано е по делото, че на 21.04.2016 год. между „П.Ф.Б.“ ООД, от една страна, като кредитор и ответницата Е.Ф.Т., от друга страна, като кредитополучател, е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит по смисъла на смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на сключването на договора/. По силата на сключения договор горепосоченото дружество се е задължило да предостави на ответницата сумата от 750 лв., а последната се е задължила да я върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 147.94 лв. /31.82 % годишно/ и такса за оценка на досие в размер на 37.50 лв., на 60 седмични вноски – при първо дължимо плащане на 27.04.2016 год., а следващите – всеки вторник, всяка от които в размер на 26.26 лв., без последната в размер на 25.83 лв., с падеж 17.06.2017 год., а при предоставянето на допълнителна услуга, представляваща домашна доставка на заетата сума в брой по неговото местоживеене и седмично домашно събиране на вноските – да заплати такса за услугата „Кредит у дома“ в размер на 639.73 лв. /или общо плащания в размер на 1 575.17 лв./, при уговорен годишен процент на разходите от 48 %.

Страните постигнали съгласие, че заемодателят има право да прехвърли по всяко време правата си по договора – чл. 22 /виж и чл. 26, ал. 1 ЗПК/.

Спорният по делото въпрос е свързан с това дали ищцовото дружество е материално легитимиран кредитор на вземанията по процесния договор.

Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в нормите на чл. 99 – чл. 102 ЗЗД. Общото между тази правни институти е промяната в субектите на облигационното отношение. Правната доктрина допуска прехвърляне не само на вземания, но и на права по договор чрез цесия, както и прехвърляне на правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на заместването в дълг.

Съответно цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане – цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на същата несъмнено могат да бъдат вземания /действителни/, които имат имуществен характер /каквито са и процесните/. Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора.

Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/. Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице – длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал.

1 ЗЗД, като по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията – това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал.

3 ГПК /виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. №2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК/.

Установено е, че между „П.Ф.Б.“ ООД и ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД е бил сключен на 19.05.2017 год. договор за прехвърляне на вземания /цесия/. Видно е от клаузите на чл. 1 ал. 2, т. 1-3 и чл. 2, ал. 3, че по отношение на индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1, съставляващо негова неразделна част /подписано от страните/, извадка от което е представено по делото, като в същото фигурират вземанията по процесния договор, сключен с ответницата, а именно: 590.46 лв. – остатък от главницата, 56.98 лв. – остатък от договорната лихва и 310.04 лв. – остатък такси /или общо 967.48 лв. – към 01.05.2017 год./.

Следователно доказано е, че по силата на твърдения договор за цесия на ищеца са били прехвърлени вземанията по договора за потребителски кредит от 21.04.2016 год.

Установено е също така, че „П.Ф.Б.“

ООД е упълномощило ищеца да уведоми всички длъжници по вземанията, посочени в Приложение №1 към договора за цесия, за извършеното прехвърляне /виж пълномощно и потвърждение съответно на л. 24 и л. 20 от първоинстанционното дело/. А доколкото към исковата молба, предмет на настоящото производство, е приложено уведомление за прехвърлянето на вземанията по процесния договор, изходящо от цедента /стария кредитор/, чрез неговия пълномощник – новия кредитор /ищеца/, което е достигнало до ответницата на 27.02.2019 год. /когато са му били връчени преписи от исковата молба и приложенията към нея на назначения й особен представител/, то следва да се приеме, че цесията има действие за Е.Т..

По делото е безспорно, че ответницата е усвоила предоставената й в заем сума от 750 лв., както и че е заплатила на стария кредитор сумата от 608.12 лв., като старият кредитор е отнесъл плащанията към следните задължения: 345.62 лв. – такса за услугата „Кредит у дома“, 22 лв. – такса за оценка на досие, 80.96 лв. – договорна лихва и 159.54 лв. – главница.