Решение № 920 от 30.06.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 920 гр. Пловдив, 30.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно гражданско дело № 20235300500717 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано по въззивна жалба на „ЮтеКредит България“ЕООД,ЕИК-205559807,със седалище гр.София,чрез пълномощника адв.Й.

Ч. против решение

№

3843/18.11.2022г.,постановено по гр.д.№ 5611/22г.по описа на ПдРС,19-ти гр.с.,с което се обявява за нищожна клаузата за заплащане на „такса за разглеждане“,обективирана в чл.6 от договор за кредит 59872/21.01.2022г., сключен между С. М. И.,ЕГН-**********,гр.Пловдив и „ЮтеКредит България“ЕООД,ЕИК-205559807,гр.София,представлявно от И. К., като противоречаща на принципа на добрите нрави.С решението е осъден ответника „ЮтеКредит България“ЕООД да заплати на ищеца С. М. И. направените по делото разноски в размер на 50лв.,както и да заплати на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв.на адв. Сл.Н. сумата от 300лв адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство в първоинстанционното производство.

Жалбоподателят счита атакуваното решение за неправилно и необосновано.Като неправилен се оспорва изводът на съда,че „таксата за разглеждане“очевидно заобикаля закона и накърнява правата на кредитополучателя по облигационното отношение.В тази връзка се поддържа,че печалбата по процесния договор е в рамките на законоустановения праг на ГПР, поради което не е налице нееквивалентност на престациите или несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.По своята същност таксата за разглеждане на документи представлявала допълнителна печалба или втора възнаградителна лихва на кредитора към договорената лихва по кредита, която не била скрита,а изчислена в съответствие с чл.19,ал.1 от ЗПК и включена в годишния процент на 1 разходите.Поради това неправилно било възприето от съда, че таксата за разглеждане на документи представлява такса за усвояване или управление на кредита.Необсъждането на всички относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения от друга страна довело до необоснован извод,че клаузата по чл.5.1 от сключения договор за потребителски кредит е имала за цел да покрие разходите на кредитора във връзка с упражняване на неговото задължение за оценка на платежоспособността на потребителя.Иска се отмяна на обжалваното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон,съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и постановяване на друго по съществото на спора.Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна моли решението на районния съд да се потвърди като правилно и обосновано.Претендира разноски на осн.чл.38,ал.2 от ЗА съгласно представен списък.

Пловдивският окръжен съд,след преценка на събраните по делото доказателства,допустимостта и основателността на жалбата,намира за установено следното:

Жалбата е подадена в законния срок от страна,имаща правен интерес от обжалването,поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество,същата е неоснователна.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени искове от С. М. И. против „ЮтеКредит България“ ЕООД с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.19,ал. 4 и чл.11,т.9 от ЗПК,за обявяване нищожността на клаузата на чл.6,ал.1 от договор за кредит 59872/21.01.2022г., сключен между страните, Не се спори,че страните са сключили договор за потребителски кредит № ***г.,по силата на който на ищеца е предоставен кредит в размер на 1500лв.,със срок на издължаване 12 месеца.Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 12,27% и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 49,53% и обща дължима сума по кредита–1853,09лв.,както и заплащането на еднократна такса за разглеждане в размер на 252лв.,дължима в деня на подписване на договора за кредит,като същата се финансира от кредитора и се възстановява от кредитополучателя с месечни вноски в размер на 21лв.

Ищецът твърди,че клаузата на чл.6.1 от сключения договор за кредит, предвиждаща заплащането на еднократна такса за разглеждане в размер на 252лв.заобикаля закона,противоречи на добрите нрави,нищожна е като неравноправна поради неспазване разпоредбите на чл.,11,ал.1,т.9 от ЗПК и заобикаляне на чл.19,ал.4 от ЗПК,както и на чл.146 от ЗЗП.

С писмения отговор по реда на чл.131 от ГПК ответникът оспорва исковете.Поддържа,че таксата по чл.6.1 от договора е включена в общия размер на ГПР,а годишния процент на разходите по кредита е допустим съобразно разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК.Таксата за разглеждане не представлявала услуга за експесно разглеждане на документи,а допълнителна печалба,или втора възнаградителна лихва за кредитора към договорената,която не е скрита.

Първоинстанционният съд е приел в решението си, че клаузата на чл. 6.1 от сключения договор за кредит е нищожна.Изложил е съображения, че таксата е във фиксиран размер,около 1/5 от размера на получения заем,с оглед на което липсва еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя.Същата води единствено до неоснователно обогатяване на кредитора чрез увеличаване размера на дълга на потребителя,съотв.нарушава принципа на добросъвестност при сключване на договорите и е в нарушение на добрите нрави.Приел е също,че въпросната такса за разглеждане представлява услуга,която по естеството си е свързана с усвояването на кредита,като по този начин потребителят плаща реално за права,които той има,което пък е недопустимо от гледна точка принципите на добросъвестност и справедливост. За пълнота съдът е посочил,че клаузата противоречи и на чл.10а,ал.2 от ЗПК,предоставящ възможност за 2 събиране на такси и комисионни,но не и такива,които са свързани с усвояване или управление на кредита.

Настоящият състав на съда намира за правилен крайния извод на първоинстанционния съд за недействителност на оспорваната клауза по чл.6,ал.1 от процесния договор з а потребителски кредит,поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и с добрите нрави.

Процесният договор е потребителски по см.на чл.9 и сл.от ЗПК,като съдържанието му е установено в разпоредбата на чл.11,ал.1 от ЗПК.

В случая с оглед данните по делото първостепенният съд правилно е приел,че целта на оспорената клауза е да послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата,уговорено в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК.Това възнаграждение безспорно е следвало да се включи в годишния процент на разходите,тъй като за потребителя това са разходи по см.на чл.19,ал.1 от ЗПК.Съгласно посочената разпоредба годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,възнаграждения от всякакъв вид,в т.ч.тези,дължими на посредниците за сключване на договора),изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит,а съгласно § 1,т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,включително лихви,комисиони,такси,възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,пряко свързани с договора за потребителски кредит,които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,включително разходите за допълнителни услуги,свързани с договора за кредит.

В конкретния случай не се доказва и е спорно по делото дали еднократната такса за разглеждане е била включена при изчисляване на ГПР като допълнителен разход,пряко свързан с договора за потребителски кредит.Чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК предвижда като част от задължителното съдържание на договора посочването на ГПР,изчислен към момента на сключване на договора за кредит,като се посочат взетите предвид допускания,използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.Следователно при посочване на ГПР в договора не е достатъчно да бъде определен само неговия размер,който да е в рамките на предвидения в чл.19,ал. 4 от ЗПК,както е процедирано в настоящия случай,а задължително трябва да бъде описана и методиката на изчисляване на ГПР,която да е в съответствие с посочената в част I от Приложение I към Директива 2008/48 математическа формула,както и да са посочени данните,въз основа на които е направено това изчисляване.Целта на това изискване е към момента на сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него кредитен ресурс.

С оглед на това дори и да са спазени изискванията за максимален размер на ГПР – до пет пъти законната лихва,ако в съдържанието на ГПР не са включени всички разходи по кредита,е налице неправилно посочен ГПР.Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в процесния договор по см.на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора,предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита,като отделно от това не се доказва и че посочения в договора ГПР е действително приложения.Това от своя страна води до заблуждение на потребителя,когато съпоставя наличните пазарни предложения и прави своя икономически обоснован избор дали да сключи договора,а в разпоредбата на чл.21,ал.1 от ЗПК е предвидено, че всяка клауза на договор за потребителски кредит,имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, е нищожна.

Жалбоподателят поддържа,че макар таксата да е наименована „такса за разглеждане на документи“,тя по своя характер представлява допълнителна възнаградителна лихва,която 3 не е забранена от закона.Следва да се отбележи,че независимо от наименованието на възнаграждението,то също следва да отговаря на изискванията на закона за посочването му в договора по ясен и разбираем начин,така че за потребителя да е възможно да прецени финансовата тежест при поемане на задължението и оскъпяването,изразено в годишен процент на разходите,да не надвишава посочения размер в закона.Спазването на тези изисквания закона предпоставя за действителността на договорната клауза,а в настоящото производство не се доказва именно спазването на императивните законови изисквания на посочените по-горе норми,което обуславя извод за основателност на иска за признаване недействителността на оспорената клауза.

Предвид гореизложеното въззивната жалба се явява неоснователна и следва да се остави без уважение, а решението на районния съд като правилно следва да се потвърди.

По разноските:

С оглед изхода на спора разноски се дължат на въззиваемата страна.

Видно от приложения в първоинстанционното производство договор за правна защита и съдействие, на ищеца е била предоставена безплатна правна помощ на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА.При предоставена безплатна правна помощ в случаите по чл.38,ал.1 от ЗА,ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,адвокатът има право на адвокатско възнаграждение,като съдът следва да определи възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл.36,ал.2 и да осъди другата страна да го заплати.В настоящето производство се претендира отново възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА в размер на 400лв.(съобразно представения списък на разноски по чл. 80 от ГПК),поради което възнаграждението следва да бъде присъдено в този размер.

Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 3843/18.11.2022г.,постановено по гр.д.№ 5611/22г. по описа на ПдРС,19-ти гр.с.

ОСЪЖДА „Юте Кредит България“ЕООД,ЕИК-205559807,със седалище и адрес на управление: гр.София,ул.„Сребърна“ № 21,ет.5,представлявано от И. К.,да заплати на адвокат С. К. Н.,ЕИК-********** с адрес на дейност гр.Пловдив,ул.***,сумата от 400(четиристотин)лв.адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на С.

М. И. пред въззивната инстанция,определено по реда на чл.38,ал.2 от ЗАдв.