Решение № 8896 от 30.12.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

30.12.2019г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА при секретаря

Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 5658 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение от 16.08.2017г. по гр.д. № 10276/2016г. Софийски районен съд, 88 състав отхвърлил предявените от „З.Б.В.И.Г.” АД, ЕИК *******, срещу „З.Л.И.” АД, ЕИК *******, искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 1 482.61 лв. - изплатено обезщетение във връзка с регресна отговорност за вреди в резултат от ПТП от 28.05.2015г., както и сумата 42.92 лв. - начислена законна лихва за забава върху главницата за периода 25.07.2015г. - 23.11.2015г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 290 лв. – разноски за исковото производство.

С определение от 14.02.2018г., постановено по същото дело, е оставено без уважение искането на ищеца по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „З.Б.В.И.Г.” АД, който го обжалва в частта, с която главният иск е отхвърлен до размер от 82.92 лв., както и в частта, с която акцесорният иск е отхвърлен изцяло, с оплаквания за недопустимост и за неправилност. Решението било недопустимо в частта, с която съдът се произнесъл по възражението за прихващане на ответника, касаещо ПТП от 19.07.2011г. и представляващо регресна претенция на стойност 122.60 лв., тъй като същото не било предмет на делото. Правилно районният съд приел, че главният иск е основателен до размер от 82.92 лв., представляващ разликата между претендираната с исковата молба сума от 1 482.61 лв. и платената от ответника част от регреса на стойност 1 399.69 лв., която сума обаче била платена на 26.01.2016г., след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 06.11.2015г., поради което ответникът дължал сторените разноски в заповедното производство. Неправилни били изводите на СРС относно претенцията за мораторна лихва в размер на 42.92 лв. върху главницата от 1 482.61 лв. за периода 25.07.2015г. – 23.11.2015г., както било формулирано искането в исковата молба. СРС начислил лихвата върху неплатената част от главницата, след частичното плащане в хода на делото, а не върху целия предявен размер, върху който размер лихвата била дължима за процесния период предвид извършеното частично плащане едва на 26.01.2016г. Поради това акцесорният иск бил изцяло основателен, а не до размер от 2.40 лв., както неправилно приел районният съд. Недопустимо районният съд разгледал релевираното след срока по чл. 131 ГПК възражение за прихващане със сумата 122.60 лв., което освен това било оспорено и напълно недоказано. По отношение на своевременно релевираното и прието за разглеждане възражение за прихващане със сумата 1 361.09 лв., касаещо ПТП от 06.06.2014г., СРС неправилно кредитирал първия вариант на САТЕ, без да вземе предвид, че автомобилът бил на повече от три години от датата на първа регистрация и не подлежал на ремонт в официален сервиз. Стойността на причинената вреда възлизала на сумата 1 635.28 лв., представляваща третия вариант от заключението на САТЕ, и като платил сумата от 1 849.36 лв. преди предявяване на възражението за прихващане, ищецът надплатил стойността на необходимия ремонт и не дължал нищо, а възражението за прихващане било неоснователно. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи главния иск до размер от 82.92 лв., а акцесорния иск за лихви – изцяло, като отхвърли възраженията за прихващане на ответника по съображения за недопустимост и неоснователност. Претендира разноски за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство.

Въззиваемата страна „З.Л.И.” АД не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК и не взема становище по жалбата.

От ищеца е депозирана и частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК.

Неправилно районният съд приел, че сумата от 1 399.69 лв. е платена извънсъдебно на 30.03.2015г., а не на 26.01.2016г. Приложеното на л. 86 от делото платежно нареждане касаело плащане във връзка с предявено от ответника възражение за прихващане, като от анализа на описа на щетите било видно, че процесната претенция не е сред тях. Плащането по процесната щета № 470414151523068, с номер на ответника 22114002890041, било обективирано в документите на л. 88 – 93 от делото на СРС, като видно от приложеното платежно нареждане плащането на общата стойност по описаните щети било извършено на 26.01.2016г. Поради това ищецът имал право на разноските във връзка със съдебното предявяване на претенцията. Неправилни били и съображенията на СРС за останалата неплатена част от главницата на стойност 82.92 лв., чието погасяване било извършено с крайния съдебен акт посредством уважаването на възражението за прихващане. Възражението за прихващане като способ за процесуална защита се приравнявало на извършено в хода на процеса плащане, в който случай ответникът нямал право на разноски поради отхвърляне на иска. Възражението за прихващане пораждало правни последици с влизане в сила на съдебния акт и погасявало исковата претенция за в бъдеще, което било допълнителен аргумент в подкрепа на тезата, че то не е основание в полза на релевиралата го в процеса страна да бъдат присъждани разноски, съответно ищецът да бъде лишен от такива. Поради това моли съда да отмени атакуваното определение и вместо това измени първоинстанционното решение в частта за разноските, като присъди на ищеца сторените разноски.

От въззиваемия и ответник по частната жалба не е депозиран отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че в качеството му на застраховател по застраховка „Каско“ относно МПС „Рено Меган Сценик”, рег. № *******, изплатил на упълномощено от собственика лице по щета № 470414151523068 застрахователно обезщетение в размер на 1 457.61 лв. за имуществените вреди, причинени при ПТП, състояло се на 28.05.2015г. в гр. София. Съгласно съставения двустранен констативен протокол за ПТП, виновен за настъпването му бил водачът на лек автомобил автомобил „Фолксваген Пасат”, рег. № *******, чиято гражданска отговорност била застрахована при ответника към датата на ПТП. С покана, получена от ответника на 25.06.2015г., ищецът поискал да му възстанови сумата от 1 482.61 лв., включваща изплатеното обезщетение в размер на 1 457.61 лв. и 25 лв. - ликвидационни разноски, които суми не били възстановени. По подадено на 06.11.2015г. заявление, по гр.д. № 68037/2015г. на СРС, 88 състав в полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за исковите суми, срещу която в срока по чл. 414 ГПК ответникът подал възражение. Искал е от съда да постанови решение, с което да признае за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата 1 482.61 лв. – главница, и сумата 42.92 лв. – лихви за забава за периода от изпадане на ответника в забава съгласно чл. 213а КЗ /отм./ - 25.07.2015г., до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, като в обстоятелствената част на исковата молба се сочи краен момент на претенцията 05.11.2015г., а в петитума – 23.11.2015г. Претендирал е разноски.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.

131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове по основание и размер с възражение, че е възстановил на ищеца във връзка с процесното ПТП чрез прихващане сумата 1 399.69 лв., с което изпълнил задължението си договора за застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния водач. Оспорил е и акцесорния иск за лихви като неоснователен, лихви не се дължали. При условията на евентуалност с отговора на исковата молба и с отделен документ с вх. № 1081512/27.05.2016г. е релевирал възражение за прихващане със сумата 1 361.09 лв., представляващо регресно вземане по щета на ответника № 0000-1261-14-252101. Твърди, че в качеството му на застраховател по застраховка „Каско“ относно МПС „Лексус GS 450 Н”, рег. № *******, изплатил на 05.09.2014г. на извършилия ремонта автосервиз „ТМ Ауто“ ЕООД сума в размер на 3 185.45 лв. за имуществените вреди, причинени при ПТП, състояло се на 06.06.2014г. в гр. София. Съгласно съставения двустранен констативен протокол за ПТП, виновен за настъпването му бил водачът на лек автомобил автомобил „Шкода Октавия”, рег. № *******, чиято гражданска отговорност била застрахована при ищеца към датата на ПТП. След плащането поканил ищеца да му възстанови сумата 3 210.45 лв., включваща изплатеното обезщетение в размер на 3 185.45 лв. и 25 лв. - ликвидационни разноски. Ищецът погасил чрез прихващане само сумата от 1 849.36 лв., а остатъкът от 1 361.09 лв. не бил възстановен. Искал е от съда да отхвърли предявените искове като неоснователни, евентуално – поради извършено съдебно прихващане.

По своевременно релевираното възражение за прихващане ищецът не е депозирал писмено становище. В открито съдебно заседание на 16.05.2017г. процесуалният му представител заявява, че оспорва вземането единствено по размер.

По делото е приложено и възражение за прихващане с вх. № 1099408/27.06.2016г. за сумата 122.60, представляваща неплатен остатък от регресно вземане във връзка с ПТП, състояло се на 19.07.2011г. Като заявено след преклузивния срок по чл. 131 ГПК, на основание чл. 133 ГПК същото е преклудирано и не следва да се обсъжда.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 422, ал.

1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ГПК за периода 06.11.2015г. – 23.11.2015г. Заповед за изпълнение за лихва за забава е издадена за периода 25.07.2015г. – 05.11.2015г. вкл., поради което установителен иск за посочения период е недопустим. Отделно от това, заявителят – ищец е претендирал и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението на 06.11.2015г. до окончателното плащане, и такава е присъдена със заповедта за изпълнение. Като процесуално недопустимо, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК атакуваното решение следва да бъде обезсилено в посочената част.

В останалите обжалвани части въззивният съд намира първоинстанционното решение за допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК. За неоснователни съдът намира доводите на въззивника за недопустимост на решението предвид разглеждане от СРС на преклудираното възражение за прихващане, което не било и прието за съвместно разглеждане. В диспозитива на атакувания акт няма отразяване, че исковете се отхвърлят поради основателност на възражението за прихващане със сумата от 122.60 лв., а доколкото в мотивите си районният съд се е произнесъл и по това възражение, това би могло евентуално да обуслови неправилност, но не и недопустимост на решението в обжалваната част.