Решение № 3910 от 30.11.2023, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3910 гр. Варна, 30.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 14 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Даниела Павлова при участието на секретаря Кичка М. Иванова като разгледа докладваното от Даниела Павлова Гражданско дело № 20233110107818 по описа за 2023 година

Ищцата К. С. Д., ЕГН ********** от град Варна чрез адв. Й.М. от АК Плевен е предявила иск срещу „Сити кеш“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „****" №29, ет.7 с пр.осн.чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.22 ЗПКр за прогласяване недействителност на договор, респ. договорни клаузи по Договор за потребителски кредит № 843888 сключен между страните 11.04.2023 г.

В условия на евентуалност, в случай че съдът не уважи главния иск, ищцата моли за разглеждане на евентуален иск като прогласи на осн.чл.26, ал.4 ЗЗД, вр.чл.22 ЗПКр нищожността на клаузата за неустойка в чл. 11 на Договор за потребителски кредит № 843888 от 11.04.2023 г., сключен между К. С. Д., ЕГН **********, с адрес гр.

Варна, ул. ***** 2 и „Сити Кеш44 ООД, ЕИК *****.

Моли, да й се присъдят разноските за производството.

Моли, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, съдът да присъди на адвокат Й. В. М. адвокатско възнаграждение съобразно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно фактическата и правна сложност на делото, което да бъде платено на адвоката от ответната страна за оказаната безплатна правна помощ на материално затруднения ищец,

Твърденията от които ищцата черпи права са, че на 11.04.2023 г. ищцата К. С. Д. и ответното дружество „Сити Кеш" ООД са сключили Договор за потребителски кредит № 843888 по силата на който на ищцата е предоставена сумата в размер на 1800.00 лева за срок от 12 месеца.

1

В договора е посочено, че за ползване на сумата, кредитополучателят дължи на кредитодателя възнаградителна лихва с фиксиран годишен лихвен процент - 44.5% /чл. 3, ал.1, т. 7 от договора/.

Годишният процент на разходите по кредита е изчислен на 54.45 %, без в него да се включват разходите за събиране, лихви за забава, такси и неустойки за неизпълнение. В резултат, в договора е посочено, че общата дължима сума от потребителя е в размер на 2410.44 лева.

В чл.5 от договора е предвидено задължение за потребителя в срок от 3 дни да обезпечи заема с банкова гаранция в размер на цялото задължение, валидна за период от сключване на договора до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема или да осигури поръчител на едно или две физически лица, които следва да отговарят кумулативно на множество изисквания подробно посочени в чл. 5, ал. 1, т. 2 от договора.

В чл.11, ал.1 е посочено, че ако заемателят не предостави посоченото в чл.5 от договора обезпечение в тридневен срок след сключване на договора, дължи неустойка на кредитора за причинени вреди в размер на 2257.56 лева, която се заплаща разсрочено съгласно погасителния план.

В тази връзка на клиента е начислена неустойка в общ размер на 2257.56 лева, разпределена на 12 месечни вноски /5 вноски по 322.25 лева и 7 вноски по 92.33 лева/, всяка от която добавена към дължимата главница и лихва по договора за кредит, като по този начин общата месечна погасителна вноска нараства на 389.00 лева. Това е видно и от представения погасителен план към Договор за потребителски кредит № 843888/11.04.2023г., като общо дължимата сума е станала в размер на 4668.00 лева.

Ищцата е усвоила изцяло главницата от 1800 лв. по договора за потребителски кредит и счита, че дължи връщане само на договорената и получена главница. Счита, че в качеството й на потребител по договора за потребителски кредит не дължи предвидените с договора плащания за лихви и неустойки, тъй като договора за потребителски кредит е нищожен.

За нищожността на договора и конкретни клаузи от него излага следните твърдения:

I. Посоченият в договора лихвен процент не отговаря на действително приложения процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но ГПР не е обявен на потребителя и не е посочен в договора в действителния му размер, с което са нарушени изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 ЗПК.

Към договорения лихвен процент в договора се кумулира вземането, представляващо скрита печалба, визирана в чл. 11 от договора като неустойка, с която 2 кредиторът допълнително се обогатява, поради което се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителят и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което води до нищожност на договорното съглашение.

Предвид, че възнаградителната лихва съставлява цена за предоставено ползване на заетата сума и е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.

В решение № 452/25.06.201 Ог. по гр. д. № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. се приема, че „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност...". Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация — заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерва както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума/.

Съдебната практика приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размер на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити двукратния размер на законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. 1106/2003г. на ВКС; Решение № 378/18.06.2006г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС;

Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. 5093/2007г. на ВКС; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. 6295/2014г.

По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това, че тя не отговаря на действителните параметри на договора, тъй като към нея се кумулира уговорената в чл. 11 от договора неустойка. В този смисъл е т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г, в което се приема, че неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличала стойността на договора.

Основната цел на така уговорените клаузи е да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставена главница.

3

Реално прилаганата договорна лихва накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатява неоснователно се явяват нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихвата не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за доверителката ми.

2. В Договор за потребителски кредит № 843888/11.04.2023г. не са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, който регламентира, че кредиторът следва да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент.

Действително ЗПК не въвежда легална дефиниция какво се разбира под „условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл. 11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл. 10, ал. 1, чл. 11 ал. 1, т.7-12 и ал. 2 и чл. 12, ал.1,т.9, които ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се налага изводът, че под „условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин.

В настоящия договор е налице неяснота върху каква стойност се изчисляват 44.5 %, което е необходимо, за да може потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер. Информацията е от съществено значение за защита интересите на потребителя, тъй като от нея зависи каква ще бъде реалната цена, която той ще заплати за предоставения му заем. Чл. 5 от ЗПК и ЗЗП регулиращи потребителската защита издигат като основано право на потребителя правото на информация за характеристиките и цената на услугите /чл. 1, ал.2, т.1 и 3 от ЗЗП/, респ. като задължение на добросъвестния търговец да даде на потребителя информацията позволяваща му да направи своя информиран избор /чл. 4, т. 1 и т. 4 ЗЗП/. Специалните основания за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК са въведени с оглед засилена защита на потребителя по договора за предоставяне на финансови услуги, при който същият е в неравностойно положение, предвид характера на договора като едностранен търговски и специфичната специализирана и сложна организирана финансова материя. Обстоятелствата по чл. 22 ЗПК създават висок риск за средния потребител да претърпи вреди от недобросъвестно, непълно или подлежащо предоставяне на информация от търговеца, или поради липсата на достатъчна финансова грамотност на потребителя да осмисли предоставената му 4 информация, ако тя не е предоставена на разбираем език и подходящ аналитичен вид.

II. С предоставянето на релевантната за потребителя информация относно основен елемент - стойността на финансовата услуга преди сключване на договора и невключването й в условията на контракта е увреждащо за потребителя, поради което законодателят е предвидил тежката правна последица по чл. 22 ЗПК - нищожност на договора за потребителски кредит на основание неизпълнение на изискванията по чл.

11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

3.В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не е посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/ и липсва каквато и да е било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него.

Нормата на § 1, т. 2 ДР ЗПК, определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита /отпусната в заем сума/ и общите разходи по кредита. Последните са регламентирани в § 1, т. 1 ДР ЗПК и по своето същество представляват годишен процент на разходите -чл. 19, ал. 1 ЗПК. В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включва възнаградителната лихва и всички други разходи /такси, комисионни и пр./ свързани с кредита. По изложените по-долу съображения, определената в договора неустойка представлява „скрито" оскъпяване на кредита. В случай, че беше добавена неустойката към общата сума за плащане посочена в договора, потребителят щеше да установи, че ГПР ще надвиши петкратно законната лихва, с което се допуска нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна. От тук нищожен е й договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1,т. 10 ЗПК.