Решение № 1347 от 27.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1347 гр. София, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100511721 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Ж. Д. И., Д. Н. И. и К. Н. И. срещу решение № 12055/19.06.2024г. по гр.д. № 60538/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 179 състав, в частта, с което са уважени предявените по реда на чл.422 от ГПК срещу тях от

„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове с правно основание чл.79 ал.1 и чл.86 ал.1 от ЗЗД, както и в частта, с която са осъдени да заплатят разноски по делото.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилно установяване на релевантните по делото факти относно топлоснабдения имот, а именно: че ответниците имат качеството на потребители на топлинна енергия ,предвид представената декларация от друго лице за откриване на партида на топлоснабдения имот на негово име; фактически и правни изводи относно достоверността и изчисленията на потребената в имота количество топлоенергия и съответната цена за нея, като оспорват доказателствената стойност на изслушаните в първоинстанционното производство експертизи и твърдят същите не следва да се кредитират; че са налице неравноравни клаузи в ОУ от 2014г. – чл.33 вр. чл.32, поради което и лихва за забава не се дължи. Молят решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което предявените искове се отхвърлят в цялост.

Във въззивната жалба са заявени доказателствени искания.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК са депозирани отговор на въззивните жалби от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, в която изразява становище за правилност и обоснованост на съдебния аакт, в обжалваната му част. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

В отговорът на въззивните жалби не са заявени доказателствени искания.

Третото лице помагач на страната на въззиваемата страна не изразява становище по въззивната жалба.

1

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК , намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции предявени по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в топлоснабдено жилище апартамент №1 , находящ се в гр. София, бул. ****, аб. №24574 за периода от 01.05.2020г. до 30.04.2022г. – 5029,69 лв., мораторна лихва в размер на 702,99лв. за периода от 15.09.2021г. до 05.07.2023г., сумата от 33,88лв. – цена на услугата за дялово разпределение за периода от 01.06.2020г. до 30.04.2022г., и сумата от 6,78лв. – мораторна лихва, дължима върху цената на услугата за дялово разпределение за периода от 15.08.2020г. до 05.07.2023г., ведно със законна лихва върху главниците за периода от 13.07.2023г. до изплащане на вземането за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 39292/2023 г. на СРС, 179 състав в съответни части, а именно:за Ж. Д. И. – 4/6, за Д. Н. И. 1/6, за К. Н. И. – 1/6 част.

Решението в частта, с което с частично са отхвърлени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове – частично иска с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД -обезщетение за забавено изпълнение върху главницата за цена на потребена топлинна енергия и изцяло иска с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за обезщетение за забавено изпълнение върху главницата за дялово разпределенеи, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: ответнците имат ли материална легитимация като „потребители“ на топлинна енергия 2. установено ли е доставянето на топлинна енергия в процесния имот и за процесния период, в какво количество и на каква стойност съответно правилно и законосъобразно ли са извършени изчисленията на доставената топлинна енергия.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното:

В срока по чл.131 ГПК, както и във въззивната си жалба, ответникът изрично е оспорила твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“ и относно целия топлоднабден имот.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните 2 тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153 ал. 1 ЗЕ / и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/.

Ищецът е представил нотариален акт за замяна на недвижим имот №19/20.06.2013г., видно от който Ж. И. и Н. И. придобиват собствеността на процесния апартамент и доколкото същите са съпрузи /удостоверение за наследници – л.16 от делото на СРС/, то имотът е в режим на семейна имуществена общност, прекратена със смъртта на Н. И. на 30.10.2021г., като неговата ½ идеална част се наследява по правилата на чл.5-9 от ЗН по равно от тримата му наследника – преживяла съпруга и двама синове като всеки получава по 1/6 ид.ч. Следователно за периода 20.06.2013г. – 30.10.2021г. собственици на процесния имот при режим на СИО са Ж. И. и Н. И., а за периода 30.10.2021г. - до края на процесния период 30.04.2022г. – ответниците, както следва: Ж. И. притежава 4/6 ид.ч. от правото на собственост, Д. и К. И.и – по 1/6 ид.ч.

Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, поради това при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от някой от титулярите, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде установен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост.

Направеното възражение от страна на ответниците и въззивници в настоящото производство, че по отношение на имота между ищеца и трето неучастващо в делото лице е възникнало облигационно правоотношение и същото има качеството на потребител относно процесния топлоснабден апартамент, е неоснователно.

Не са ангажиани каквито и да са доказателства, установяващи договорно правоотношение относно ползването на процесния имот с трето лице и което да е заявило пред топлофикационното дружество, че е ползвател на имота и със съгласието на собственика да е открита партида на негово име. Представената на л.82 от делото на СРС декларация от Е.Р. И. за откриване на партида на нейно име относно топлоснабден имот касае друг обект – ап.2 на същия административен адрес, абонатен № 24575 и със собственик Д.Х.П..

Предвид посоченото и липса на ангажирани от ответника доказателства за разпореждане с правото на собственост преди процесния период респективно – наличие на хипотезата пот.1 от ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, то настоящият състав счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест по чл.154 ал.1 от ГПК да установи, че ответниците като собственици на процесния имот са „потребители на топлинна енергия“ с уточнението: за периода 01.05.2020г- - 30.10.2021г. качеството на потребители имат Ж. и Н. И.и, които като отговорността им е солидарна на основание чл.25 ал.2 от СК /отм/, респ. чл.32 ал.2 от СК, а за периода 30.10.2021г. – 30.04.2022г. –Ж., К. и Д. И.и в посоченото по – горе съотношение, 4/6 за Ж. И. и по 1/6 част на Д. и К. И.и т.е. за периода 30.10.2021г. – 30.04.2022г. ответниците Д. и К. И. имат качеството на потребители на топлинна енергия и отговарят именно в това си качество, като за периода до 30.10.2021г. – като наследници на Н. И., а Ж. И. – за периода до 30.10.2021г. в лично качество като потребител и като наследник на Н. И., а за периода - 3

30.10.2021г. – 30.04.2022г. – в лично качество.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора.

С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.

Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая въззивникът не твърди, нито установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, поради което следва да се приеме, че ги е приел.

По изложените съображения въззивният съд счита, че правилен е изводът на решаващия съд, че за исковия период между страните в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение /с направените уточнения относно периодите и вида легитимация на страните/ с предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот т.е. същия е материално легитимиран да отговаря по предявените искове и следва да заплаща цената на доставената топлинна енергия в имота в процесния период.