Решение № 3833 от 27.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3833 гр. София, 27.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Хрипсиме Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100511034 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 29.06.2023 год., постановено по гр.дело №26683/2022 год. по описа на СРС, ГО, 29 с-в, И. В. Д. е осъден да заплати на „Р.Ш.Б.“ ЕАД по искове с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 5 681.26 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди на лек автомобил „Фолксваген УП“ с рег.№*******, предоставен на ответника по силата на договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги от 09.10.2019 год., вследствие на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 02.04.2020 год. в гр.София, сумата от 600 лв., представляваща неустойка по т. 9 от списък на неустойки, представляващ Приложение № 1 към горепосочения договор и сумата от 60 лв., представляваща разходи за ангажиране на административния капацитет на наемодателя по т. 4.16 от горепосочения договор, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.05.2022 год. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 066.75 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника И. В. Д.. Жалбоподателят поддържа, че в отговора на исковата молба бил направил възражения, които можело да бъдат резюмирани в три групи: 1/ недобросъвестност и неполагане на необходимата грижа от страна на търговеца; 2/ неизпълнение на задължението на търговеца първо да се обърне за обезщетение към 1 застрахователя на увреденото превозно средство и 3/ неправилност при изчислението на обезщетението, но първоинстанционният съд не се бил произнесъл по тях. Липсвал отговор дали ищецът бил длъжен да се обърне на първо място към застрахователното дружество, с което имал сключен договор за застраховка по отношение на процесния автомобил.

Наемодателят не бил доказал, че се бил обърнал към застрахователя, съответно дали същият се бил съгласил да покрие настъпилите щети или не. Липсвал отговор дали ищецът бил действал добросъвестно и бил положил необходимата грижа относно собствения си автомобил. Не било спорно между страните, че наемодателят едностранно и чак следобед на следващия ден бил извършил оглед на автомобила, както и че не бил потърсил ответника за извършването на този оглед, нито бил съставен двустранен протокол за щетите върху автомобила. Ответникът се явявал потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, а ищецът бил търговец по смисъла на същия закон, като процесният договор бил потребителски. Това създавало допълнителни задълженията за търговеца и нуждата от по-голяма от обичайната за наемно правоотношение защита за правата на потребителя. Не било ясно дали след като ответникът бил оставил автомобила, следвайки процедурата за това, предвидена в договора с ищцовото дружество, не били настъпили допълнителни вреди върху превозното средство до момента на огледа от трети лица.

Относно размера на настъпилите щети първоинстанционният съд изцяло се бил доверил на заключението по приетата съдебна автотехническа експертиза, въпреки неточностите и вътрешните противоречия в становището на вещото лице, установени в откритото съдебно заседание. Неясно било как единствено въз основа на снимков материал с недобро качество и при това обхващащ само външността на автомобила можело да бъде преценена стойността на щетите. СРС не бил отговор и на въпроса дали претендираната неустойка не се препокривала с обезщетението за настъпилите вреди. Правилно било отбелязано, че формите на неизпълнение не следвало да се поглъщат, за да може да се претендират и неустойка, и обезщетение за вреди, но не били изложени съображения защо в случая не било налице такова препокрИ.е. Лаконично било прието, че клаузата за неустойка не била нищожна, като неравноправна или поради противерочение с добрите нрави. Процесната клауза била твърде неясна и доколкото била част от договор, сключен с потребител, следвало да се тълкува изцяло в негова полза. Неяснота на изискуемото поведение създавала реален дисбаланс между правата и задълженията на страните в ущърб на потребителя, тъй като създавала фактическа невъзможност или най-малкото сериозно затруднение за потребителя да изпълни задължението си. А освен това размерът на неустойката бил твърде завишен, което също било основание за това клаузата да бъде обявена за нищожна като неравноправна. Първоинстанционният съд не се бил произнесъл по евентуалното искане за намаляване на неустойката като прекомерна. Дори и да се приемело, че ответникът не бил изпълнил изцяло задължението си да уведоми както наемодателя, така и „съответния държавен орган“ за настъпилото ПТП, то не било спорно, че той бил изпълнил поне частично това свое задължение, като незабавно бил уведомил търговеца за настъпилото произшествие. На основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД съдът можел да намали неустойката, ако същата била прекомерна или ако задължението било изпълнено 2 неправилно или отчасти. В случая били едновременно налице и двете алтернативни условия, тъй като както неустойката била прекомерна, а задължението било изпълнено частично. По отношение на претендираната неустойка в размер на 60 лв. първоинстанционният съд не бил изложил съображения за евентуалната й недействителност.

Според договора неустойката се дължала „при всяко нарушение на разпоредбите на договора за наем или общите условия“. Така тя, по същество, се препокрива с другата претендирана неустойка. Процесната клауза била нищожна поради това, че била неравноправна и/или противоречала на добрите нрави. В обжалваното решение било прието, че неустойката се дължала заради това, че наемодателят бил ангажирал административния си капацитет, но не било ясно кое конкретно договорно нарушение било породило това. Ако ставало дума за изясняване на фактическата ситуация с оглед евентуалното претендиране на обезщетение за настъпилите по автомобила вреди, то това задължение произтичало от естеството на нещата и било свързано с желанието на търговеца да защити интересите си, а не било предизвикано от съответното ПТП. В твърде общата си формулировка, договорната клауза повече напомняла на скрита „такса“, отколкото не неустойка, поради което и претенцията се явявала неоснователна. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Р.Ш.Б.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото било безспорно, че страните били обвързани от валидно сключен договор за наем, че ищецът бил предоставил на ответника ползването на процесния лек автомобил, както и че по време на управлението му ответникът бил предизвикал пътен инцидент, в резултат на който наетата вещ е увредена. Спорни били въпросите за зависимостта на настоящата искова претенция от възможна застрахователна претенция, по въпроса за размера на вредите и за валидността на предвидените неустоечни клаузи. Претенцията по чл. 233, ал. 1 ЗЗД била напълно самостоятелна и независима от застрахователната претенция. Пострадалият /в качеството на наемодател и при наличие на застраховка/ можел да избира срещу кого да предяви претенцията си – срещу наемателя /реалния причинител вредите/ или срещу застрахователя /който отговарял съгласно сключен договор за застраховка/. Обезщетяването на тези вреди чрез предявяване на застрахователна претенция било предпочитан и обикновено много по-практичен и бърз способ. В процесния случай обаче били налице обстоятелства, при които съгласно застрахователния договор не били налице възможности за удовлетворяване на евентуална застрахователна претенция.

При липсата на документи, удостоверяващи застрахователното събитие /двустранен протокол, протокол за ПТП, съставен от служител на КАТ, акт за установяване на административно нарушение и др./, застрахователят имал право да откаже изплащане на застрахователно обезщетение и в практиката си ищецът бил получил редица такива откази.

Това била причината договорът за наем изрично да урежда задължение на наемателя за информиране на контролните органи в случай на произшествие. Неизпълнението на това задължение на практика гарантирало отказа на застрахователя за изплащане на обезщетение.

Неотговарящи на обективната действителност /а и в отклонение от предмета на спора/ били 3 твърденията на жалбоподателя за недобросъвестност на ищеца и неполагане на необходимата грижа по отношение на автомобила. Инцидентът бил станал през нощта, а мобилната група на ищеца била пристигнала на местопроизшествието в напълно разумен срок – в следобедните часове на същия ден /а не на следващия, както твърдял жалбоподателят/. Това било видно от момента, в който служителят от мобилния екип на Спарк, бил подал информация за инцидента в приложението, съвпадаща с датата на произшествието от GPS справката. Ответникът се опитвал да прехвърли отговорността на трето, неизвестно лице, което можело да нанесе допълнителни повреди по превозното средство до пристигането на представител на Спарк. От кореспонденцията между страните по повод произшествието било видно, от една страна, че наемателят бил притеснен за инцидента и молел да се свържат с него, а от друга, че от страна на наемодателя бил направен опит за установяване на контакт с него, но последният не бил реагирал навреме.

Следователно не било вярно, че ответникът не бил потърсен за извършване на съвместен оглед на автомобила /каквото задължение впрочем не било заложено в договора за наем/.

Ищецът нямал претенции относно мястото, на което ответникът бил паркирал автомобила – в позволена зона. Правилно, наемателят смятал, че няма задължение за надзор върху превозното средство до пристигане на представител на Спарк. Единственото му задължение в подобна ситуация било да информира освен наемодателя и органите на МВР и да остане на мястото на произшествието, до пристигането им, за да окаже съдействие на последните за констатиране на произшествието и евентуални нарушения на ЗДвП. По делото било установено, че ответникът бил реализирал ПТП, за което бил информирал ищеца чрез мобилното приложение. Материалните щети по превозното средство, съгласно фактура №0012118865 от 21.05.2020 год., възлизали на 5 681.26 лв. и видно от представеното платежно нареждане от 22.07.2021 год. същите били заплатени от ищеца. Размерът на щетите и причинно-следствената им връзка с процесното ПТП били потвърдено от заключението на вещото лице по приетата съдебна автотехническа експертиза. Относно описанието на щетите, подадено в информационната система от служител от мобилния екип на Спарк, следвало да се има предвид, че то обхващало само видимите щети, които можело да се установят при външен оглед на автомобила. Нямало как това описание да бъде така подробно, както при установяване на щетите в автосервиз. В тази връзка напълно несъстоятелно било възражението на ответника за подмяна на повече елементи от реално засегнатите. Възз основа на документите по делото вещото лице било установило, че фактурираните разходи за ремонт на автомобила кореспондират с установените щети. По отношение на неустойката по т.9 първоинстанционният съд съвсем подробно и пунктуално бил разгледал възможностите за нищожност и прекомерност. Вредите, чието обезщетяване се целяло с неустойката по т. 9 и с иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД не били идентични. Договорът за наем пределно ясно определял основанието на неустойката по т.9 /неинформиране на наемодателя и/или компетентните органи при инцидент/ и то очевидно нямало нищо общо с репарирането на материалните щети по автомобила. За намаляване на неустойката поради частично изпълнение на задължението за информиране при инцидент не можело да става въпрос, доколкото неизпълнението на задължението по т. 9 било налице когато наемателят 4 не бил информирал наемодателят и/или компетентните органи. Използваният при формулировката на клаузата съюз „или“ бил напълно ясен и изпълнение на задължението било налице само когато били информирани и двамата. Макар обезщетителната функция на неустойката да била основната, тя не била единствената. Неустойката била предназначена и да обезпечава изпълнението, и да санкционира /наказва/ неизпълнението. Все пак главното законово правило, отнасящо се до неустойката било, че когато тя била дължима, не било нужно да се доказват вредите от неизпълнението, т.е. хипотетично било допустимо неустойката да бъде дължима и при липса на вреди. За да бъде присъдена неустойка, било необходимо кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни и длъжникът виновно да не е изпълнил договорното си задължение, или да го е изпълнил лошо или със забава. В случая липсвало неизпълнение от страна на ищеца, а виновното неизпълнение на договорните задължения на ответника било несъмнено доказано в хода на производството. Обезщетението по чл. 4.16 от договора в размер на 60 лв. било свързано с ангажиране на допълнителен ресурс на наемодателя, което се случвало на практика при всяко нарушение на договора. Такива извънредни ангажименти на служителите на ищеца специално при ПТП /какъвто бил процесният случай/ били изпращане на представител на мястото на произшествието, оглед на автомобила, участие в оперативноследствени действия на МВР, кореспонденция с контролните органи и наемателя, репатриране на превозното средство, остойностяване на щетите, завеждане на застрахователни претенция и др. В този смисъл не можело да се говори за препокрИ.е с други обезщетения по договора. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.