Решение № 3864 от 27.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3864 гр. София, 27.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20231100505135 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 13919 от 02.12.2022 г., постановено по гр.дело № 61061/2021 г. на СРС, Г.О., 33 състав, е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК, че „Е.

Б.А.“ ООД, ЕИК ******* дължи на „Г.-7“ ЕООД, ЕИК ******* сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело № 26028/2021 г. по описа на СРС, както следва: - 7548,38 лева на основание чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.2 ЗЧОД, представляваща неплатени задължения по договор за охрана от 06.08.2020 г. за периода 01.10.2020 г. до 16.12.2020 г., за което са издадени фактури: № 1000052642/02.11.2020 г., № 1000053319/01.12.2020 г. и № 1000053653/17.12.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.05.2021 г. до погасяване на задължението, като е отхвърлен иска за горницата до пълния предявен размер от 7858,07 лева като неоснователен; - 23,33 лева на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, представляваща неустойка за забава в плащането за м.10.2020 г. за периода от 20.11.2020 г. до 17.12.2020 г. С решението на съда е осъдено на основание чл.78, ал.1 ГПК „Е. Б.А.“ ООД, ЕИК ******* да заплати на „Г.-7“ ЕООД, ЕИК ******* сумата от 1603,13 лева разноски в исковото производство и сумата от 722,17 лева разноски в 1 заповедното производство, пропорционално на уважената част от исковете. С решението на съда е осъдено на основание чл.78, ал.3 ГПК „Г.-7“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на „Е. Б.А.“ ООД, ЕИК ******* сумата от 37,33 лева разноски в исковото производство, пропорционално на отхвърлената част от исковете.

Срещу решението на СРС, 33 с-в е постъпила въззивна жалба от „Е. Б.А.“ ООД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.Д. Ц., с искане същото да бъде отменено в частта, с която са уважени предявените искове и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло, като неоснователни.

Твърди се, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец „Г.-7“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.С.

Б. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирано по делото писмено становище. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

2

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените обективно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за сумите от 7548,38 лв./ главница по договор за охрана от 06.08.2020 г./ и от 23,33 лв./ неустойка за забава/, за които е признато съществуване на вземане в полза на ищеца по отношение на ответника. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Противно на изложеното във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Съвкупната преценка на събраните по делото доказателсва, включително и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, обосновава извод, че ищецът „Г.-7“ ЕООД, гр.София, като изпълнител е изпълнил изцяло предмета на процесния договор за охрана на строителен обект, сключен на 06.08.2020 г. с ответника „Е. Б.А.“ ООД, гр.София , респективно е изпълнил задължението си по процесния договор, за което му се дължи възнаграждение от страна на ответника, като възложител.

В настоящия случай с оглед обстоятелството, че издадените от ищеца фактури № 1000052642/02.11.2020 г., № 1000053319/01.12.2020 г. и № 1000053653/17.12.2020 г. за вземанията му по договора за охрана от 06.08.2020 г. са редовно осчетоводени в счетоводството на ответника, включени са в дневника за покупки на ответника и ответното дружество е ползвало данъчен кредит по процесните фактури, чрез включването им в дневниците си за покупки за съответните периоди, обосновават извод на въззивния съд, че уговорената между страните работа е била извършена от ищеца- изпълнител по договора, и че ответникът- възложител е приел същата без 3 възражения. Приемане на извършената работа по смисъла на чл.264, ал.1 от ЗЗД е налице, както когато възложителят е направил изрично изявление, че счита изработеното за съобразено с договора, така и когато това одобрение е изразено с конклудентни действия. В трайната си практика, обективирана в решение № 138/ 17.10.2011 г. по т.дело № 728/ 2010 г. на II т.о. и решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.дело № 593/ 2009 г. на II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК, ВКС приема, че ако възложителят или негов представител е подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените работи по договора между страните или фактурата е отразена в счетоводните регистри на търговското дружество-възложител, се налага извод, че е налице приемане от възложителя на фактически изпълнените работи, дори и ако не е подписан двустранен приемо-предавателен протокол за извършената работа.

Безпротиворечива е практиката на ВКС, която настоящият въззивен състав споделя, че отразяване на парична престация като дължима в счетоводството на ответника /купувач, възложител и т.н./ и ползването на данъчен кредит, съобразно със стойността й съставлява извънсъдебно признание на задължението. Само по себе си отразяването на двустранно подписана фактура в счетоводството на ответника – купувач, а в случая възложител и ползването на данъчен кредит от него представляват признание на задължението и доказват съществуването му /решение № 42/19.04.2010 г. по т.дело № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 96/26.11.2009 г. по т.дело 380/2009 г. на ВКС, І т.о., решение № 23/07.02.2011 г. по т.дело 588/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 228/07.01.2015 г. по т.дело № 3597/2013 г. на ВКС, І т.о./.

В конкретния случай по делото е безспорно установено от заключението на вещото лице по приетата съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните, че издадените от ищеца фактури са включени от ответника „Е. Б.А.“ ООД, гр.София, в дневника за покупки по ЗДДС и дружеството е ползвало данъчен кредит по тях, т.е. налице е приемане на работата с конклудентни действия, поради което възложителят дължи възнаграждение на изпълнителя. От друга страна, само по себе си, отразяването на фактурите в счетоводството на ответното дружество представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. В конкретния случай по делото е безспорно установено от заключението на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза, че издадените от ищеца фактури са осчетоводени в счетоводството на ответника, т.е. въпреки, че по делото не е представен двустранно подписан протокол за извършената работа, налице е приемане на работата с конклудентни действия, поради което възложителят дължи възнаграждение на изпълнителя.

На следващо място, извършените от ответника последващи правни и фактически действия във връзка с издадените фактури - надлежното им осчетоводяване 4 и включването им в дневника за покупки и ползването на данъчен кредит, представлява извънсъдебно признание за наличие на задължение към ищеца, произтичащо от обективираните във фактурите изпълнени работи и доказва съществуването на това задължение /в този смисъл е установената практика на ВКС, изразена с решение по чл.290 от ГПК № 23 от 07.02.2011 г. по т.д ело № 588/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.дело № 593/ 2009 г. , ІІ т.о. на ВКС, № 46 от 27.03.2009 г. по т.д ело № 454/2008 г., на ВКС, II т.о., № 109 от 07.09.2011 г. по т.дело № 465/2010 г. на ВКС, II т.о. и др./. След като възложителят - ответник е осчетоводил процесните фактури, следвало е и да плати задължението по всяка от тях в договорения срок - в чл.12 от договора за охрана,сключен на 06.08.2020 г., който е изтекъл за всяка една от фактурите. По изложените съображения искът с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 7548,38 лв. се явява изцяло основателен и доказан, и като такъв правилно е бил уважен от първоинстанционния съд. Основателен и доказан се явява, и предявения от ищеца иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 23,33 лв., представляваща неустойка за забава за периода от 20.11.2020 г. до 17.12.2020 г. , като в тази част липсват конкретни доводи в жалбата, поради което и предвид разпоредбата на чл.272 от ГПК решението и в тази част следва да бъде потвърдено.

При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.

При този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна помощ и съдействие от 02.05.2024 г. и списък по чл.80 от ГПК, като с оглед направеното от въззивникаответник, възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност, което съдът намира за основателно, същото следва да бъде намалено до размер на сумата от 600 лв. В процесния случай, съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и определение № 343/15.02.2024 г. по т.д ело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са 5 задължителни за съда. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция и извършените от пълномощника на въззиваемата страна- ищец процесуални действия в настоящата инстанция, съдът намира, че претендираното от въззиваемата страна- ищец адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1100 лв. е прекомерно и следва да бъде намалено до размер на сумата от 600 лв.

Разпечатката съдържа 31 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/da33a978-1be1-4c1c-a353-5e30b6809360