Решение № 3630 от 04.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3630 гр. София, 04.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100506040 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20001571 от 08.01.2022 г. по гр.д. № 10397/2021 г.

Софийски районен съд, 160 състав: Отхвърлил предявения от „И.С.К.“ ООД (с предишно наименование „Бързи кредити“ ООД), ЕИК *******, срещу А. А.

Г., ЕГН **********, установителен иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 113.61 евро (с левова равностойност 222.20 лева), представляваща главница по индивидуален договор за заем SO1891 от 10.06.2016 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 9481/10.06.2016 г. по описа на нотариус Н.Г., с район на действие СРС, представляваща дължими месечни погасителни вноски за периода 15.03.2017 г. - 15.06.2017 г., за която сума на 09.07.2020 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК в производството по ч.гр.д. № 45651/2017 г. по описа на СРС, II ГО, 160 състав, като погасен чрез прихващане със сума в общ размер от 384.00 лева, представляваща получена без основание от ищеца сума под формата на неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на 1 обезпечение, предвидена в раздел III, т. 3.2 от процесния индивидуален договор за заем № SO-1891 от 10.06.2016 г., платена от ответника като част от погасителните вноски с падеж 15.07.2016 г., 15.08.2016 г. и 15.09.2016 г.;

Отхвърлил предявения от „И.С.К.“ ООД (с предишно наименование „Бързи кредити“ ООД), ЕИК *******, срещу А. А. Г., ЕГН **********, установителен иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл.

240, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 77.73 евро (с левова равностойност 152.03 лева), представляваща договорна лихва за периода 15.03.2017 г. - 15.06.2017 г. по индивидуален договор за заем SO-1891 от 10.06.2016 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 9481/10.06.2016 г. по описа на нотариус Н.Г., с район на действие СРС, за която сума на 09.07.2020 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК в производството по ч.гр.д. № 45651/2017 г. по описа на СРС, II ГО, 160 състав. На основание чл.

78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 510 лева – разноски за исковото производство.

Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете страни.

Ищецът „И.С.К.“ ООД обжалва решението изцяло, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно първостепенният съд приел, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави. По дефиниция процесният договор бил възмезден, като лихвата била своеобразната цена, която заемополучателят дължи на кредитора за ползваните парични средства. Възнаградителната лихва била уговорена при лихвен процент от 37.70 % годишно.

Противоречието с добрите нрави се преценявало в случай, че няма изрична законова разпоредба, каквато била предвидена в ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Елемент от ГПР била и възнаградителната лихва, следователно чл. 19, ал. 4 ЗПК допускал възнаградителната лихва да е дори пет пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход, който формира ГПР. Неправилно районният съд приел и че клаузата за неустойка е нищожна. Неустойката била начислена вследствие неизпълнение на поетите договорни задължения от 2 страна на кредитополучателя за представяне в срок на обезпечение. Ако същият добросъвестно бил изпълнил поетото договорно задължение и бил представил такава гаранция, то кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи вреди. В случая неустойката имала обезщетителна функция и не били налице хипотезите, визирани в ТР 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Тъй като кредитополучателят продължавал да ползва заетата сума, в противоречие с принципа за неоснователното обогатяване бил изводът, че за него отпада задължението да заплаща възнаграждението (цената) за ползването, и същият дължал главница и възнаградителна лихва ведно с неустойката за неизпълнение. Поради това неправилно било уважено и възражението за прихващане, тъй като сумите, заплатени по клаузата за неустойка, били получени на надлежно правно основание. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноските по делото съгласно списъци по чл. 80 ГПК. Съображения излага в молба от 25.04.2023 г.

Ответникът А. А. Г. обжалва решението в частта, с която искът за главница е отхвърлен поради извършено прихващане с надвнесеното по нищожната клауза за неустойка. Ответникът направил евентуални възражения, като било уважено това, което се отнася до надвнесеното по три вноски по процесния договор. Предвид наличието на три производства по спорове между страните във връзка с процесния договор, ответникът имал интерес да бъде установена недействителността на целия договор, за да не съществуват паралелно три акта с различни разрешения. Правилно СРС приел, че уговорената клауза за възнаградителна лихва е нищожна, но неправилно не стигнал и до извода, че нищожността на тази клауза води до недействителност на целия договор за заем, тъй като ищецът – търговец, осъществяващ дейност по предоставяне на заеми по занятие, не би сключил процесния договор, ако не съществуваше възнаграждение – по арг. за противното от чл. 26, ал. 4, пр. 2 ЗЗД. В случай че се приеме, че вземането за главница е действително, то с плащанията си ответникът погасявал само действителното вземане на ищеца. Ако се възприеме приложението на чл. 76 ЗЗД следвало, че погасяването е обхващало най-обременителното задължение, при липса на изричен избор. Най-обременително обаче можело да бъде само действително вземане на кредитора, доколкото останалите само застрашавали патримониума на длъжника, но не го обременявали, а 3 евентуални претенции срещу същия щели да се окажат неоснователни.

Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната от него част и вместо това да отхвърли иска за главница поради недействителност на процесния договор за заем; в условията на евентуалност – да отхвърли иска поради погасяване на задълженията в уговорените срокове; в условията на евентуалност – да отхвърли иска поради погасяване на главницата чрез прихващане с вземане на ответника в размер на 256 лв. – надвнесеното по нищожна клауза за неустойка по вноски с падежи 15.07.2016 г. и 15.08.2016 г. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съображения излага в писмена защита от 03.05.2023 г.

С отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна и моли съда да я остави без уважение.

Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността им.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а като краен резултат го намира за правилно по следните съображения:

Съдът е сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с обективно кумулативно съединени искове

- с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 113.61 евро, с левова равностойност 222.20 лв. – главница по договор за заем SO-1891 от 10.06.2016 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 9481/10.06.2016 г. на нотариус с рег. № 276 на НК, представляваща част от дължими месечни анюитетни погасителни вноски за периода 4

15.03.2017г. - 15.06.2017 г., и

- с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК за сумата 77.73 евро, с левова равностойност 152.03 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.03.2017 г. до 15.06.2017 г.

Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК на 06.07.2017 г. до изплащане на вземането. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 09.07.2020 г. по ч.гр.д. № 45651/2017 г. по описа на СРС, 160 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове като недопустими, евентуално – като неоснователни. Навел е възражение за нищожност на клаузата на чл. ІІІ, т. 3.2 от процесния договор за заем, с която била уговорена неустойка за непредоставяне на банкова или приравнена парична гаранция от страна на заемополучателя. В друго водено между страните гр.д. № 8722/2018 г. на СРС, 126 състав, по предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ тази клауза била приета за нищожна. Твърди още, че преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, на 16.03.2017 г. кредиторът бил обявил предсрочната изискуемост на кредита, с оглед на което кредитополучателят не дължал договорни лихви; Освен това до 15.02.2017 г. заплатил по процесния договор сумата от общо 1 772.48 лв., в която били включени 1 024 лв., заплатени въз основа на нищожната клауза на чл. ІІІ, т. 3.2 от договора. В случай че съдът не възприеме тезата, че извършените от ответника плащания са погасили само действителните вземания и е намерила приложение нормата на чл. 76 ЗЗД, е заявил като евентуално възражение за прихващане с надвнесените суми с месечните вноски по договора за заем, както следва: ако съдът приеме, че е сезиран с установителен иск за цялото вземане от 191.34 евро, включващо главница и лихва, възражението за прихващане се отнасяло до надвнесеното по вноски с падеж 15.07.2016 г., 15.08.2017 г. и 15.09.2016 г. в размер на 384 лв. или 196.34 евро; В случай че съдът приеме, че е сезиран само с иск за вземането от 113.61 евро – главница, да се приеме, че възражението за прихващане се отнася за надвнесеното по вноски с падеж 15.07.2017 г. и 15.08.2017 г. в размер на 256 лв. или 130.89 евро. Релевирал е и други възражения, които не се поддържат пред въззивния съд.

5

По делото се установява, че страните са сключили индивидуален договор за заем SO-1891 от 10.06.2016 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 9481/10.06.2016 г. на нотариус с рег. № 276 на НК, сключен при общи условия, по силата на който ищецът (с предишно наименование „Бързи кредити“ ООД) предоставил възмездно на ответника паричен заем в размер на 1 022.58 евро, с левова равностойност 2 000 лева, с краен срок на издължаване 15.06.2019 г. Ответникът се задължил да върне заетата сума заедно с възнаградителна лихва в размер на 37.70 % годишно, при общ годишен процент на разходите от 44.95 %. Общият размер на всички плащания е 1 722.03 евро (3 368 лева), дължими на 36 равни месечни анюитетни вноски, включващи главница и договорна лихва, всяка в размер на 93.56 лв. или 47.84 евро, съгласно погасителен план - неразделна част от договора. В раздел II – Общи условия, т. 2 от договора е уговорено заемната сума да се предостави в български левове и да се връща в български левове.

Съгласно т. 3.1 от раздел ІІІ, заемополучателят е длъжен в тридневен срок от сключване на договора да предостави на заемодателя обезпечение под формата на банкова гаранция или такава, издадена от небанкова финансова институция, за сума в размер на 1 722.03 евро (3 368 лв.). Според т. 3.2, в случай на неизпълнение на това задължение от заемополучателя, той дължи неустойка в размер на 2 356.03 евро или 4 608 лева. Неустойката се заплаща от заемополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от тях се добавя сума в размер на 65.44 евро (128 лева), съобразно уговорения погасителен план.