Решение № 4085 от 05.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4085 гр. София, 05.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

ПЕТЯ ОЛ. ПОПОВА при участието на секретаря Ирина Ст. В. като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело № 20231100501084 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на ищцата К. В. П., чрез надлежно упълномощената адв. К. Д. от САК, срещу съдебно решение № 12423 от 08.11.2022г., постановено по гр. дело № 44976/2021г. по описа на СРС, 86 с-в, в частта, с която е отхвърлено искането за издръжка на малолетното дете М.В.Ж., родена н*******., за разликата над 200 лв. до 600 лв.

В жалбата се твърди неправилност на решението поради необоснованост.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна В. М. Ж., чрез пълномощника си адв. Б. Ц. от АК - гр. Плевен, е подал отговор на въззивната жалба, като я оспорва като неоснователна.

В открито съдебно заседание страните, чрез представителите си по пълномощие поддържат жалбата, респ. отговора на жалбата.

Във въззивното производство са събрани нови доказателства за нововъзникнали след подаването на отговора на жалбата обстоятелства, които са от значение за делото – актуалните доходи на всяка от страните.

Софийски градски съд, в настоящия си състав, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

1

С решение № 12423 от 08.11.2022г., постановено по гр. дело № 44976/2021г., на СРС, 86 състав, съдът на основание чл. 127, ал. 2 от Семейния кодекс, е предоставил упражняването на родителските права по отношение на детето М.В.Ж., родена на ******* година на майката К. В. П. и е постановил местоживеенето на детето при майката, определил е режим на лични отношения на бащата В. М. Ж. с детето.

С решението си съдът е осъдил В. М. Ж. да заплаща месечна издръжка на детето М.В.Ж., родена на ******* година, чрез нейната майка и законен представител К. В. П., в размер на 200 лева, начиная от влизане на решението в сила до настъпване на обстоятелства за изменението или прекратяването на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, като е отхвърлил искането за разликата до пълния предявен размер от 600 лева и за периода от 01.11.2020 година до влизане на решението в сила, като неоснователно.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим съдебен акт.

Съдът приема, че въззивната жалба е редовна и допустима, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.

Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е допустимо в обжалваната част, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

Доводите на въззивника касаят необоснованост на решението поради неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото. Наведените доводи за неправилност на решението са частично основателни, след съвкупната преценени на събраните и във въззивното производство нови доказателства.

Според разпоредбата на чл.143, ал.2 от СК, родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си, а размерът на издръжката, съобразно нормата на чл.142, ал.1 от СК, се определя в зависимост от нуждите на детето и от възможностите на родителя. Това са двете кумулативни изисквания, които съдът следва да съобрази при произнасянето си по спора.

Получаването на издръжката е безусловно, тъй като не е обусловено от допълнителни предпоставки извън наличие на качеството „ненавършило пълнолетие дете“ и на нужда от издръжка, която не е задоволена изцяло по друг начин - например чрез получаване от детето на доходи от трудово възнаграждение, пенсия, доходи от имоти, семейни добавки и други такива (в този смисъл т. 2 от ППВС № 5 от 16.11.1970 г.). Нуждите на лицата, които имат право на издръжка, се определят съобразно обикновените условия на живот за тях, като се вземат предвид възрастта, образованието и други обстоятелства, които рефлектират върху тях. Нуждата от издръжка при подрастващите се предполага.

Не е спорно по делото, а и от приетия от първата инстанция копие от оригинал 2 на удостоверение за раждане, издадено на 30.10.2009 г. от Столична община – район „Красно село“ въз основа на акт за раждане с № 0708 от 30.10.2009 г. се установява, че страните са родители на непълнолетното дете М.В.Ж., родена на ******* година. Към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция детето е навършили четиринадесетгодишна възраст. Безспорни са обичайните за възрастта на детето нужди, свързани с разходи за храна, дрехи, обувки, медицински грижи, транспорт, учебни пособия и културни потребности.

Пред въззивната инстанция страните спорят относно възможностите на въззиваемата страна да заплаща месечна издръжка за детето от 600 лева.

Съдът съобрази, че алиментното задължение на родителя да дава издръжка не е безусловно и зависи от възможността на същия да предоставя такава по аргумент от разпоредбата на чл.143, ал.2 от СК. Родителят дължи издръжка, ако след задоволяване на собствените си екзистенциални нужди може да отдели средства и за издръжката на своето дете, в противен случай нуждаещият се може да я търси от лица от друг ред, посочен в закона.

Във въззивното производство са приети нови доказателства от които се установи, че В. М. Ж. в периода от 02.10.2022г. до 02.10.2023г. е получил доход в размер от 30 000 лева. В декларацията от 27.09.2023г. въззиваемият е декларирал, че е собственик на няколко недвижими имота, както жилищни, така и незастроени.

Декларирал е и участия в три търговски дружества, две от които не осъществяват дейност, а третото е на загуба. В декларацията се сочи, че В. М. Ж. има дивидент от 19 000 лева, представляващ неразпределена печалба от „Х.“ ЕООД, ЕИК ******* както и е собственик на две МПС, произведени съответно през 1997г. и 2005г.

Видно от годишната данъчна декларация на К. В. П. по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2022г., въззивницата е реализирала доходи от друга стопанска дейност, а сумата от годишните данъчни основи по чл. 17 от ЗДДФЛ е 31 708.85 лева, а общият размер на ползваното данъчно облекчение е 6000 лева. Посочени са двете търговски дружества, като платци на доходите.

Законните критерии и от установеното в хода на производството, дава основание на въззивния съд да приеме, че за месечната издръжка на М.В.Ж. ще са необходими от около 700 лв. – с оглед на изискването с издръжката да се осигурят условия на живот, каквито детето би имало, ако родителите живееха заедно.

Въззивният състав приема, че бащата разполага с материални възможности да заплаща част от претендираната пред въззивния съд месечна издръжка за детето в размер от 400 лева, тъй като по делото не е установено бащата да страда от заболяване, което да намалява трудоспособността му, нито да има други алиментни задължения към ненавършили пълнолетие лица (в същия смисъл и реш. № 154 от 16.07.2013г. по гр. д. № 1435/2012г. на ВКС, ГК, III Г.О.). Обратно, установи се, че бащата макар и да не осъществява трудова дейност, реализира ежемесечни доходи от гражданските плодове, които по размер са над стойностите на средната работна заплата за страната (по данни на Министерството на труда и социалната политика 1957 лв. през второто тримесечие на 2023г., а през първото тримесечие на 2024г. - 2173 лв.). Следва, че доходът на въззиваемия към момента на приключване на производството пред въззивната инстанция му позволява да заплаща за детето си месечна издръжка от 400 лева. Съдът съобрази също, че средномесечният осигурителен доход за страната за периода от 01.05.2023 г. до 30.04.2024 г. е 1515,40 лв. по данни на Националния осигурителен институт, публично достъпни на електронна страница https://nssi.bg/ е 1298.45 лева, а въззивникът няма други алиментни задължения и разполага с доходи, с които може да задоволява собствените си екзистенциални нужди, но и да изпълнява задължението си за издръжка към детето 3 на страните.

Съдът отчита и бързо настъпващите инфлационни процеси в страната от началото на 2022г. Т.е. настъпили са и обективни обстоятелства, с които размерът на издръжката следва да бъде съобразен, с оглед преценка най-добрия интерес на детето.

При определяне на посочения размер на дължимата от бащата издръжка за детето съдът отчита и установения месечен доход на майката, за който страните не спорят, както и обстоятелството, че същата полага непосредствени грижи за детето М.В.Ж., което поражда необходимостта неотглеждащият родител да покрие по – голяма част от издръжката на детето на страните, но само ако е съобразена с установените реални възможности. Разликата над посочения размер от издръжката за детето, следва да се поеме от К. В. П..

Следва, че бащата разполага с материални възможности да заплаща част от претендираната от ищцата месечна издръжка за детето до размера от 400 лв., която се дължи, считано от влизане на решението в сила, ведно със законната лихва за забава върху всяка просрочена вноска, до окончателното плащане. Въз основа на изложените съображения съдът приема, че участието на въззиваемия в издръжката на детето следва да се увеличи с 200 лева или до размера от 400 лева. Издръжка в по-висок размер не следва да бъде присъждана, доколкото по делото не се установи месечен доход, обосноваващ наличие на материални възможности за плащане на месечна издръжка в пълния претендиран размер от 600 лева.

Поради несъвпадане на изводите на въззивната с първата инстанция, първоинстанционното решение, с което е отхвърлено искането за заплащане на издръжка от бащата за детето до размера от 400 лева следва да бъде отменено, като за разликата до пълния предявен размер от 600 лева обжалваният съдебен акт следва да се потвърди, като правилен и законосъобразен.

По разноските във въззивното производство съдът приема следното:

Страните своевременно претендират разноски за въззивното производство и съдът дължи произнасяне.

Пред въззивния съд въззивницата е направила разноски в размер на 650 лева за заплатено адвокатско възнаграждение, за чието заплащане по делото е представен договор за правна защита и съдействие от 20.11.2023 г., служещ като разписка за получаване на сумата в брой (лист 80 от делото).

Въззиваемият е направил разноски пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер от 500 лв., за чието заплащане по делото е представен договор за правна защита и съдействие от 15.08.2023 г., служещ като разписка за получаване на сумата в брой (лист 81 от делото).

Във въззивното производство всяка от страните своевременно е направила възражение за намаляване на адвокатското възнаграждение на другата страна на основание чл. 78, ал.5 от ГПК.

Производството пред въззивната инстанция не се отличава от типичната за този тип въззивни дела фактическа и правна сложност. Проведено е едно открито съдебно заседание в което са събрани само нови писмени доказателства и производството е било спряно по съгласие на страните, а в последното съдебно заседание са проведени само устните състезания. Съдът определя адвокатското възнаграждение в размер от 300 лв. за адвокатите на всяка от страните.